ПРОЛОГ
Англия, Лондон
Април 1813 г.
Лейди Калпурния Хартуел с мъка преглътна сълзите си, когато направо изхвръкна от балната зала на Уърдингтън Хаус, сцена на последния ѝ и най-опустошителен позор. В нощния въздух се усещаше полъхът на пролетта, докато тя се спускаше по великолепните мраморни стълби. Отчаянието ускоряваше крачките ѝ, тласкайки я към гъстите сенки на просторните, потънали в мрак градини. След като безопасната тъмнина я обгърна, девойката дълбоко въздъхна и забави крачка. Майка ѝ щеше да се вбеси, когато разбере, че голямата ѝ дъщеря е излязла навън без придружител, но нищо не би могло да удържи Кали в онази ужасна зала.
Първият ѝ сезон беше пълен провал.
Не бе изминал и месец, откакто бе представена в обществото. Според всички очаквания Кали, голямата дъщеря на граф и графиня Алъндейл, би трябвало да бъде красавицата на бала; тя бе родена и отгледана за този живот – да жъне успехи с изящни танци, съвършени маниери и ослепителна красота. Но тъкмо в това беше проблемът. Кали може и да беше чудесна танцьорка, с безупречни маниери, но красавица? Младото момиче съвсем трезво оценяваше външността си и не хранеше никакви илюзии по този въпрос.
Би трябвало да знам, че това ще бъде пълна катастрофа, помисли си тя и рухна върху мраморната пейка, скътана в лабиринта от жив плет в имението.
Вече три часа присъстваше на бала и нито веднъж не бе поканена от приемлив кавалер, което беше напълно неприемливо. След две покани от известни ловци на зестри – единият беше ужасен досадник, а другият барон, надхвърлящ седемдесетте, Кали повече не можеше да се преструва, че се забавлява. Беше повече от очевидно, че висшето общество я оценяваше единствено по благородния ѝ произход и солидната зестра, ала дори и тя не бе достатъчна, за да ѝ извоюва танц с партньор, който действително да ѝ харесва. Не, горчивата истина беше, че богатите и красиви млади ергени нямаха никакво желание да я удостоят с вниманието си.
Девойката въздъхна.
Тази вечер беше истински кошмар. Не ѝ стигаше това, че бе забележима единствено за досадниците и дъртаците, но и бе станала обект на любопитните погледи на останалата част от висшето общество.
– Не биваше да позволявам на мама да ме навлече в това грозилище – промърмори младото момиче под нос, свеждайки поглед към въпросното творение на шивашкото изкуство с прекалено висока талия, дяволски тесен корсаж, неспособен да побере гърдите ѝ, които бяха доста по-големи, отколкото изискваше днешната мода. Беше сигурна, че нито една красавица на бал никога не би се появила с толкова ярък тоалет, с цвета на пламтящо оранжев залез. Истински ужас.
Роклята, бе я уверила майка ѝ, била последният писък на модата. Когато Кали изрази опасение, че моделът не е съвсем подходящ за фигурата ѝ, графинята с доста рязък тон я бе осведомила, че греши. Майка ѝ бе обещала, че ще изглежда зашеметяващо, докато модистката се суетеше около нея, напъхвайки я пряко сили в твърде тясната рокля. И като наблюдаваше преобразяването си в огледалото, Кали бе принудена да се съгласи с тях. Тя наистина изглеждаше зашеметяващо в тази рокля. Зашеметяващо отвратително.
Обви плътно ръце около себе си, за да се предпази от вечерния студ, и затвори очи, потръпвайки от срам и унижение.
– Не мога да се върна. Ще трябва да остана тук до края на дните си – заяви унило.
От сенките се разнесе приглушен смях и Кали ахна изплашено, скачайки на крака. Изправи се в цял ръст и се опита да укроти заплашващото да изхвръкне от гърдите ѝ сърце. Втренчи се в гъстия сумрак, където едва успя да различи тъмния силует на мъжка фигура.
– Наистина не бива да се прокрадвате така в тъмното, сър – изтърси, преди изобщо да ѝ хрумне мисълта за бягство, позволявайки на отвращението ѝ от цялата вечер да проличи в тона ѝ. – Джентълмените не правят така.
Той тутакси ѝ отвърна – ниският тембър на гласа му я обгърна като плътна пелерина.
– Моля за извинение. Разбира се, би могло да се каже, че и вие не бива да се спотайвате в тъмното. Дамите не правят така.
– Ах. Ето къде грешите. Аз не се спотайвам в тъмното. Аз се крия. Съвсем различни неща са – заяви девойката и отново отстъпи в сенките.
– Няма да ви издам – заговори тихо непознатият, сякаш четеше мислите ѝ, и пристъпи напред. – Няма смисъл повече да се криете. И без това сте в капан.
Кали почувства бодлите на живия плет зад гърба си и разбра, че мъжът беше прав. Въздъхна раздразнено. Колко по-ужасна можеше да стане тази вечер? В този миг нежеланият ѝ събеседник пристъпи в сребристата лунна светлина, разкривайки самоличността си, и тя получи своя отговор. Много по-ужасна.
Пред нея стоеше маркиз Ролстън – очарователен, убийствено красив и един от най-известните лондонски нехранимайковци. Безнравствената му репутация можеше да се сравни единствено с безнравствената му усмивка, насочена в момента право към Кали.
– О, не – прошепна нещастницата, неспособна да прикрие отчаянието в гласа си.
Не можеше да допусне той да я види. Не и в този вид, пристегната като коледна патица. Коледна патица в яркооранжева окраска.
– Какво толкова лошо може да ви е сполетяло, млада госпожице?
Лениво-гальовният му глас я сгря, въпреки че тя продължаваше да се оглежда за възможен спасителен изход. Маркизът сега беше притеснително близо до нея, извисявайки се над главата ѝ с поне петнайсетина сантиметра. За пръв път от дълго време девойката се почувства дребна. Направо миниатюрна. Нямаше никакъв изход.
– Аз... аз трябва да вървя. Ако ме заварят тук... с вас...
Кали не можа да довърши изречението. Той знаеше какво ще се случи.
– Коя сте вие? – Очите му се присвиха в мрака, оглеждайки нежните черти на лицето ѝ. – Почакайте... – Тя си представи как в очите му проблясва разпознаване. – Вие сте дъщерята на Алъндейл. Забелязах ви по-рано.
– Не се съмнявам в това, милорд – не можа да сдържи саркастичния си отговор тя. – Би било доста трудно да не ме забележите.
Тутакси закри с длан устата си, изумена от собствената си дързост.
Той тихичко се изсмя.
– Да. Ами не може да се каже, че е най-подходящата рокля.
Кали не можа да сдържи смеха си.
– Колко дипломатично от ваша страна. Но можете да бъдете откровен. Приличам прекалено много на презряла кайсия.
Този път той се разсмя на глас.
– Много точно сравнение. Но се чудя дали някой може да прилича прекалено много на презряла кайсия?
С кавалерски жест ѝ предложи отново да седне на пейката и след кратко колебание тя го послуша.
– Навярно не – отвърна девойката с широка усмивка, удивена, че ни най-малко не се чувства обидена от съгласието му, както би трябвало да се очаква. Напротив, намираше откровеността му по-скоро освобождаваща. – Майка ми... отчаяно копнее за дъщеря, която би могла да накипри като порцеланова кукла. Тъжно, но аз никога няма да изпълня въжделението ѝ. Нямам търпение по-малката ми сестра да порасне и да започне да излиза в обществото, за да отвлече вниманието на графинята от моята скромна персона.
– На колко години е сестра ви? – поинтересува се с усмивка маркизът, докато се настаняваше редом до нея на пейката.
– На осем – печално отвърна Кали.
– Ах. Ще се наложи малко да почакате.
– Меко казано. – Девойката погледна към обсипаното със звезди небе. – Не, докато тя направи дебюта си в обществото, аз вече отдавна ще бъда стара мома.
– И защо сте толкова сигурна, че ще ви сполети подобна участ?
Тя го стрелна косо с поглед.
– При все че оценявам галантността ви, милорд, престореното ви недоумение е обидно и за двама ни. – Той не отговори, а Кали се втренчи в ръцете си и продължи: – Моят избор е доста ограничен.
– И защо?
– Изглежда, мога да избирам между разорените благородници, престарелите развратници и ужасните досадници – обясни тя, отмятайки на пръсти категориите на възможните си кандидати за женитба.
– Трудно ми е да го повярвам – подсмихна се маркизът.
– О, истина е. Аз не съм от онези млади дами, пред които мъжете немеят и са готови да изпълнят всяка тяхна прищявка. Всеки, който има очи, може да го види.
– Аз имам очи и не виждам нищо подобно.
Гласът му се снижи, нежен и мек като кадифе, когато се протегна, за да я помилва по бузата. Дъхът ѝ секна и мощна топла вълна заля тялото ѝ.
Неспособна да устои, Кали се поддаде на ласката му, а той придвижи надолу ръка и обхвана брадичката ѝ.
– Как се казвате, млада госпожице? – тихо попита.
Тя потръпна, знаейки какво ще последва.
– Калпурния.
Отново затвори очи, смутена от екстравагантното име – име, което само една безнадеждно романтична майка, побъркана по Шекспир, би натресла на детето си.
– Калпурния. – Името се изтърколи върху езика му. – Като съпругата на Цезар?
Страните ѝ пламнаха, когато тя кимна.
Маркизът се усмихна.
– Май ще трябва да се постарая да опозная по-добре родителите ви. Едно е сигурно: дали са ви много смело име.
– Ужасно име.
– Глупости. Калпурния е била императрица на Рим. Силна, красива и много по-умна от заобикалящите я мъже. Виждала е в бъдещето и е проявила кураж след убийството на мъжа си. Имаш забележителна съименница.
С тези думи маркиз Ролстън ласкаво, но решително повдигна брадичката ѝ.
Занемяла, Кали не отвърна нищо на откровените му думи.
– Вече е време да си тръгвам – продължи той, преди тя да се съвземе. – А вие, лейди Калпурния, трябва да се върнете в балната зала с високо вдигната глава. Ще можете ли да го направите?
Отново я потупа по брадичката и се изправи. Младото момиче внезапно почувства студ, лишено от близостта му.
Изправи се и кимна, вперила в него сияещите си очи.
– Да, милорд,
– Добро момиче. – Маркизът се наклони към нея, така че дъхът му разроши косъмчетата на тила ѝ, стопляйки я в тази студена априлска вечер. – Запомнете, млада госпожице, вие сте императрица. Дръжте се като такава и околните ще ви възприемат като императрица. Аз вече го правя... – Замълча, а Кали затаи дъх в очакване на продължението. – Ваше величество.
С тези думи маркизът се обърна и изчезна в гъсталака на лабиринта, оставяйки Кали с глупава усмивка на лицето. Изобщо не се замисли и мигом го последва, прекалено нетърпелива да бъде близо до него. В този миг би отишла с него накрай света, този принц сред мъжете, който я бе забелязал. Не зестрата ѝ, нито ужасната рокля, а нея!
Ако аз съм императрица, той е единственият мъж, достоен да бъде моят император.
Не се наложи дълго да го търси. След няколко метра поредният завой на лабиринта я изведе на открита поляна, насред която блестеше голям фонтан, украсен с херувимчета. Там, окъпана в сребристата лунна светлина, се извисяваше гордата осанка на нейния принц. При вида му Кали се прехласна от възторг – с широките си рамене и дългите стройни крака самият той приличаше на великолепна скулптура, изваяна от мрамор.
В този миг младото момиче забеляза жената, потънала в обятията му. Кали беззвучно ахна, ръката ѝ се стрелна към устните, а очите ѝ се разшириха. За всичките си седемнайсет години тя никога не беше виждала нещо толкова... прекрасно и греховно.
Лунната светлина обливаше неговата възлюбена с неземното си сияние, превръщайки русата ѝ коса в бяла, а светлата ѝ рокля в ефирна паяжина в мрака. Кали отстъпи назад в сенките, надзъртайки иззад един ъгъл на зелената плетеница, отчасти съжалявайки, задето го бе последвала, но в същото време напълно неспособна да откъсне поглед от прегърнатата двойка. Боже, как само се целуваха!
Девическото ѝ любопитство, зародило се дълбоко в стомаха ѝ, се смени бавно с разгаряща се ревност. За пръв път в живота си копнееше да бъде някоя друга. За миг си представи, че в този момент тя беше в обятията му: нейните дълги и фини пръсти рошеха тъмната му блестяща коса; нейното гъвкаво тяло галеха силните му мъжки ръце; нейните стонове отекваха в нощта, когато той я целуваше, леко хапейки устните ѝ.
Докато наблюдаваше как устните му се спускат надолу по дългата изящна шия на жената, Кали прокара с пръсти същата пътечка по своята шия, представяйки си, че неговата ръка докосва тялото ѝ. Зяпна смаяно, когато пръстите му се плъзнаха по гладкия прилепнал корсаж на непознатата, сграбчиха ръба на ефирната ѝ рокля, дръпнаха го надолу, оголвайки едната висока малка гърда в нощния сумрак. Зъбите му проблеснаха греховно, когато той сведе поглед към съвършеното хълмче и прошепна една-единствена дума: „Прекрасна“, преди да приб-лижи устни към тъмното връхче, щръкнало от хладния въздух и топлата му прегръдка. Любовницата му отметна глава в екстаз, неспособна да сдържи удоволствието си от милувките му, а Кали не можеше да откъсне взор от разиграващата се пред очите ѝ сцена; прокара ръка по гърдата си, чувствайки как зърното ѝ се втвърдява под копринената рокля, представи си, че неговата ръка я гали, неговите устни я целуват.
– Ролстън...
Името, произнесено заедно със задавеното стенание на жената, внезапно отекна сред нощната тишина, изтръгвайки Кали от унеса ѝ. Сепната, тя мигом отпусна ръка и обърна гръб на сцената, на която бе станала неволна свидетелка. Хукна през лабиринта, отчаяно копнееща да избяга по-надалече, и се спря чак когато отново се озова пред мраморната пейка, откъдето бе започнало нощното ѝ пътешествие. Едва смогвайки да си поеме дъх, девойката се свлече върху пейката, изумена от собственото си поведение. Дамите не подслушваха. И със сигурност не надничаха иззад храстите по подобен непростим начин.
Освен това такива фантазии нямаше да ѝ донесат нищо добро.
Кали пропъди жегналата я болка, когато осъзна тъжната истина. Тя никога нямаше да притежава великолепния маркиз Ролстън, нито някой като него. Прониза я острата увереност, че всичко, което маркизът ѝ бе казал по-рано, не беше истина, а само лъжи на непоправим съблазнител, внимателно подбрани, за да я утешат и да я отпратят с окрилено сърце, за да не попречи на тайната му среща с тази възхитителна красавица. Той самият не бе вярвал на нито дума от казаното.
Не, тя не беше Калпурния, императрицата на Рим. Тя беше безличната, обикновена Кали. И винаги щеше да остане такава.
ГЛАВА 1
Англия, Лондон
Април 1823 г.
Събуди го постоянно, настоятелно чукане.
Отначало не му обърна внимание, а и в просъница не можеше да определи източника на дразнещия шум.
Не след дълго в спалнята отново се възцари тишина.
Гейбриъл Сейнт Джон, маркиз Ролстън, повдигна леко клепачи и за миг остана неподвижен, оглеждайки окъпаната от утринна светлина пищно обзаведена спалня. Стените бяха украсени с копринени тапети с позлатени бордюри – крещящ рай на чувственото удоволствие.
Аристократът протегна ръка и докосна легналата до него разкошна красавица. Върху устните му заигра лека усмивка, когато тя притисна към него гъвкавото си, тръпнещо от желание тяло – комбинацията от ранния час и горещата ѝ плът отново го унесе в сън.
Лежеше неподвижен, със затворени очи, върховете на пръстите му лениво се плъзгаха по голото рамо на любовницата му, докато изящната женска ръка галеше стегнатия му плосък корем, едновременно приканваща и обещаваща плътска наслада.
Докосването ѝ стана по-настойчиво и той я възнагради с тихо ръмжене на удоволствие.
Чукането се поднови – шумно и постоянно, отекващо върху тежката дъбова врата.
– Престанете!
Ролстън се надигна от леглото на любовницата си, решен да подплаши до смърт досадния натрапник, за да го остави на мира. Наметна небрежно на раменете си копринения халат и рязко разтвори вратата с гневна ругатня.
На прага стоеше неговият брат близнак, елегантно и безукорно облечен, сякаш беше съвсем нормално да цъфне в дома на любовницата на брат си още с пукването на зората. Зад Николас Сейнт Джон се суетеше прислужник и несвързано дърдореше:
– Милорд, опитах се да го спра...
От ледения поглед на Ролстън думите заседнаха в гърлото на нещастника.
– Остави ни.
Насмешливо повдигнал вежда, Ник наблюдаваше бързащия да се отдалечи лакей.
– Бях забравил колко си очарователен рано сутрин, Гейб-риъл.
– Какво, дяволите да го вземат, те довя тук в толкова безбожен час?
– Първо бях в Ролстън Хаус – каза Ник. – Когато не те заварих там, реших, че най-вероятно ще те открия тук. – Погледът му се плъзна покрай близнака му и се насочи към жената, седнала в средата на огромното легло. Лениво се усмихна и кимна на братовата си любовница. – Настасия. Моля да ме извиниш за нахлуването.
Гръцката красавица се протегна като котка, чувствена и изнежена, оставяйки чаршафа, с който се прикриваше с престорена скромност, да се плъзне надолу, откривайки съблазнителната ѝ гръд. Дяволита усмивка пробягна по устните ѝ, когато промълви:
– Лорд Николас. Уверявам ви, че ни най-малко не ни притеснявате. Може би бихте желали да се присъедините към нас... – Тя многозначително замълча. – За закуска?
Ник одобрително се усмихна.
– Изкушаващо предложение.
– Ник, ако толкова си зажаднял за женска компания – подхвана троснато маркизът, прекъсвайки двусмислената размяна на реплики, – сигурен съм, че бихме могли да ти намерим подходящо място, където няма толкова нахално да ме безпокоиш по време на отдих.
Ник се облегна на рамката на вратата и още няколко секунди задържа преценяващия си поглед върху Настасия, преди отново да го насочи към Ролстън.
– Нима си почиваше, братко?
Ролстън се отдалечи от вратата и се приближи към порцелановия леген в ъгъла на стаята. Наплиска лицето си със студена вода и шумно изсумтя.
– Забавляваш се, нали, братко?
– Безкрайно.
– Имаш на разположение няколко секунди, за да ми кажеш защо си тук, Ник, преди да ми писне компанията на по-малкия ми брат и да те изхвърля от тук.
Ролстън вдигна глава и срещна погледа на брат си, без да обръща внимание на капките вода, стичащи се по лицето му.
– Виждаш ли, Гейбриъл, оказва се, че имаме сестра.
* * *
– Природена сестра.
Ролстън произнесе думите с равен глас, втренчил поглед в адвоката си, очаквайки мъжът с очилата да се окопити достатъчно, за да обясни смайващото си заявление. Маркизът владееше до съвършенство тактиката на сплашване, благодарение на която с успех се подвизаваше из лондонските игрални домове. Не се съмняваше, че с нейна помощ много бързо ще накара този дребосък да развърже езика си.
И не сгреши.
– Аз... работата е там, милорд...
Ролстън прекоси кабинета и си наля питие.
– Казвай, човече – нетърпеливо прекъсна адвоката. – Нямам цял ден на разположение.
– Вашата майка...
– Нашата майка, ако изобщо тази дума може да се използва за онова бездушно създание, което ни е родило, е напуснала Англия, заминавайки за континента преди повече от двайсет и пет години. – Със скучаещ вид завъртя в ръката си чашата с кехлибарена течност. – Как можем да вярваме, че това момиче е наша сестра, а не някоя шарлатанка, жадна да се възползва от благосклонността и богатството ни?
– Баща ѝ е богат венециански търговец, който ѝ е завещал цялото си състояние. – Адвокатът замълча, намести очилата си и предпазливо погледна към Ролстън. – Милорд, той не е имал причина да лъже дъщеря си за нейното раждане. Всъщност изглежда, че той по-скоро би предпочел изобщо да не ви уведомява за нейното съществуване.
– В такъв случай защо е цялата тази шумотевица?
– Момичето няма други роднини, макар че по мои сведения, някои приятели са изявили желание да я приемат в семействата си. Обаче според документите, изпратени в кантората ми, това е волята на вашата майка. Тя е пожелала... – служителят на закона несигурно замълча – да... изпратят тук вашата... сестра... в случай че съпругът ѝ почине. Тя е била сигурна, че вие... – адвокатът се прокашля, – че ще изпълните семейния си дълг.
Усмивката на Ролстън приличаше по-скоро на заплашителна гримаса.
– Каква ирония, че тъкмо нашата майка е разчитала на нашето чувство за семеен дълг, нали?
Адвокатът не се престори, че не разбира думите му.
– Действително е така, милорд. Но ако позволите, девойката вече е тук и е много мила. А аз не съм сигурен как да постъпя с нея.
Той не каза нищо повече, но подтекстът беше напълно ясен. Не съм сигурен, че би трябвало да я оставя във вашите ръце.
– Разбира се, че тя трябва да остане тук – най-накрая се намеси Ник в разговора, като привлече вниманието на адвоката и си спечели раздразнен поглед от своя брат. – Ние ще я вземем при себе си. Предполагам, че тя навярно е в шок.
– Наистина е така, милорд – тутакси се съгласи адвокатът, облекчен от доброжелателния поглед на Ник.
– Не знаех, че можеш да вземаш подобни решения в този дом, братко – провлечено изрече Ролстън, без да откъсва пог-лед от адвоката.
– Просто искам да сложа край на мъките на Уингейт – невъзмутимо заяви Ник и кимна към адвоката. – Ти няма да откажеш подслон на своя кръвна роднина.
Ник, разбира се, беше прав. Гейбриъл Сейнт Джон, седми маркиз Ролстън, не би могъл да обърне гръб на сестра си, независимо че дълбоко в душата си желаеше точно това. Той прокара ръка през черната си коса, изумен от гнева, който все още избухваше в гърдите му при мисълта за майката, която не бе виждал от десетилетия.
Бяха я омъжили много рано – едва навършила шестнайсет, – а след година се бяха родили близнаците. Десет години по-късно тя бе избягала на континента, изоставяйки невръстните си синове и безутешния им баща. Към всяка друга жена Гейбриъл би изпитал съчувствие, би разбрал страховете ѝ и би простил бягството ѝ. Но той бе станал свидетел на мъката на своя баща, бе почувствал болката, предизвикана от загубата на майката. След време тъгата бе заменена с гняв. Изминаха години, преди Гейбриъл да може да говори за нея, без яростна буца да засяда в гърлото му.
А сега, когато узна, че майка му бе разрушила още едно семейство, старата рана отново се отвори. Фактът, че тя бе родила още едно дете – при това момиче – и го бе оставила да живее без майка, го изпълваше с ярост. Разбира се, майка му е била права; той щеше да изпълни семейния си дълг. Щеше да направи всичко по силите си, за да изкупи родителските грехове. И може би това беше най-вбесяващото в цялата ситуация – че майка му все още го разбираше толкова добре. Че между тях навярно съществуваше някаква връзка.
Остави чашата и отново се настани зад голямото махагоново бюро.
– Къде е момичето, Уингейт?
– Мисля, че чака в зелената стая, милорд
– Е, в такъв случай трябва да я поканим.
Ник се приближи до вратата, отвори я и изпрати един невидим прислужник да доведе девойката.
Последва леко напрегната тишина и накрая Уингейт се изправи и нервно приглади жилетката на костюма си.
– Ако позволите, сър?
Гейбриъл му хвърли раздразнен поглед.
– Тя е добро момиче. Много мило.
– Да. Вече го споменахте. Противно на мнението, което имате за мен, Уингейт, аз не съм човекоядец, разкъсващ млади девици. – Замълча и ъгълчето на устата му едва забележимо се повдигна. – Поне не и млади момичета, които са ми роднини.
Появата на сестра им попречи на Гейбриъл да се наслади докрай на възмутеното изсумтяване на адвоката. Вместо това той се изправи, когато вратата се отвори, и очите му се присвиха, когато срещна познатия син поглед, насочен към него от другия край на кабинета.
– Мили боже!
Възклицанието на Ник напълно изразяваше мислите на Гейбриъл.
Нямаше никакво съмнение, че момичето беше тяхна сестра. Освен очите със същия наситен син цвят като тези на братята ѝ, тя имаше същите изсечени скули, волева брадичка и тъмна, къдрава коса. Беше истинско копие на тяхната майка – висока, със стройна и гъвкава фигура, истинска красавица с пламтящи очи. Гейбриъл изруга под нос.
Ник пръв се окопити и дълбоко се поклони.
– Enchantèe, госпожице Джулиана. Аз съм вашият брат Ник Сейнт Джон. А това – махна към Ролстън – е нашият брат Гейбриъл, маркиз Ролстън.
Девойката приклекна в изискан поклон, изправи се и посочи към себе си с фината си тясна ръка.
– Аз съм Джулиана Фиори. Признавам, че не очаквах... – Замълча, търсейки подходящата дума. – I gemelli. Моля да ме извините. Не знам думата на английски.
Ник се усмихна.
– Близнаци. Не, предполагам, че и нашата майка също не е очаквала i gemelli.
Трапчинката на бузата на Джулиана беше абсолютно същата като у Ник.
– Щом казвате. Направо изумително.
– Ами. – Уингейт прочисти гърлото си, привличайки вниманието на присъстващите. – В такъв случай аз ще тръгвам, ако, разбира се, милордите повече не се нуждаят от мен.
Дребничкият мъж отмести поглед от Ник към Ролстън, явно изгарящ от нетърпение да се махне час по-скоро от кабинета.
– Можете да си вървите, Уингейт – изрече с леден тон маркизът. – Повече не сте ни необходим.
Адвокатът се поклони и побърза да се изниже през вратата, сякаш се боеше, че може никога да не успее да се измъкне на свобода, ако се забави прекалено дълго. След като изчезна, Ник се опита да успокои Джулиана.
– Не позволявай Гейбриъл да те заблуди. Той не е толкова страшен, колкото изглежда. Понякога обича да се прави на господар на имението.
– Aз съм господарят на имението, Николас – сухо изтъкна маркиз Ролстън.
Ник смигна на сестра си.
– Той е с четири минути по-стар, но не спира да ми го натяква.
Джулиана плахо му се усмихна в отговор, после насочи ясния си син поглед към по-големия си брат.
– Милорд, аз бих искала да напусна.
Гейбриъл кимна.
– Разбирам. Ще наредя да отнесат вещите ви в една от спалните на втория етаж. Сигурно сте уморена от пътуването.
– Не. Не ме разбирате. Бих искала да напусна Англия. Да се върна във Венеция. – Тъй като нито Гейбриъл, нито Ник заговориха, девойката продължи, помагайки си с жестове. Заради вълнението акцентът ѝ стана по-силен. – Уверявам ви, че не мога да проумея защо моят баща е настоял да дойда тук. У дома имам приятели, които с радост ще ме приемат...
– Ти оставаш тук – твърдо я прекъсна Гейбриъл.
– Mi scusi, милорд. Мястото ми не е тук. Не е с вас... не е в... Англия.
Почти изплю думите, сякаш имаха отвратителен вкус.
– Забравяш, че ти си наполовина англичанка, Джулиана – развеселено изтъкна Ник.
– Нищо подобно! Аз съм италианка!
Сините ѝ очи гневно блеснаха.
– И темпераментът ти го потвърждава, котенце – лениво отбеляза Гейбриъл. – Но ти си истински портрет на нашата майка.
Джулиана обходи с поглед стените.
– Портрети? На нашата майка? Къде?
Ник се изкиска, очарован от недоумението ѝ.
– Не. Тук няма да намериш нейни портрети. Гейбриъл каза, че приличаш на нашата майка. Всъщност си нейна истинска двойница.
Джулиана рязко махна с ръка.
– Никога повече не ми казвайте подобно нещо. Нашата майка беше...
Тя млъкна и тишината в стаята натежа от неизречените думи.
Устните на Ролстън се извиха в крива усмивка.
– Виждам, че има нещо, за което постигаме пълно съгласие.
– Не можете да ме принудите да остана!
– Боя се, че мога. Вече подписах документите. Ти си под мое попечителство, докато се омъжиш.
Девойката ококори очи.
– Това е невъзможно. Моят баща никога не би пожелал подобно нещо. Той знаеше, че нямам намерение да се омъжвам.
– Защо не? – изуми се Ник.
Джулиана се извърна към него.
– Мислех, че вие най-добре от всички ще ме разберете. Няма да повтарям греховете на моята майка.
Гейбриъл присви очи.
– Няма никакви основания да смятаме, че ти ще бъдеш като...
– Простете, но нямам желание да рискувам, милорд. Със сигурност можем да постигнем съгласие, нали?
В този момент Гейбриъл взе решение.
– Ти не си познавала нашата майка, така ли?
Джулиана гордо изпъна рамене и без да трепне, срещна пог-леда на Ролстън.
– Тя ни напусна преди десет години. Предполагам, че и с вас се е случило същото?
Ролстън кимна.
– Ние не бяхме навършили дори десет години.
– В такъв случай предполагам, че никой от нас не изпитва особена любов към нея.
– Естествено.
Тримата дълго останаха така, опитвайки се да преценят доколко всеки от тях е искрен. Гейбриъл пръв наруши мълчанието.
– Ще ти предложа сделка. – Джулиана мигом поклати отрицателно глава, но Ролстън вдигна ръка, за да ѝ попречи да заговори, и продължи: – Това не подлежи на обсъждане. Ще останеш тук два месеца, Ако след изтичането на този срок все още предпочиташ да се върнеш в Италия, аз ще го уредя.
Младото момиче наклони глава, сякаш обмисляше не само предложението, но и възможността за бягство.
– Два месеца. Нито ден повече.
– Можеш да си избереш стая по свой вкус от спалните на втория етаж, сестричке.
Джулиана направи дълбок поклон.
– Grazie, милорд.
Понечи да се отправи към вратата, но бе спряна от Ник, който повече не можеше да сдържа любопитството си.
– На колко си години?
– На двайсет.
Ник стрелна за миг поглед към брат си, преди да продължи:
– Ще трябва да те представим в лондонското общество.
– Не мисля, че това е необходимо, след като ще остана тук само осем седмици.
Натъртването, с което произнесе последните две думи, не можеше да се сбърка.
– Ще го обсъдим по-късно, когато се настаниш. – Ролстън сложи край на разговора, поведе я към изхода, отвори вратата на кабинета и извика иконома. – Дженкинс, моля те придружи госпожица Джулиана на горния етаж и изпрати някой да помогне на прислужницата ѝ да разопакова багажа ѝ. – Отново се извърна към толкова неочаквано появилата се по-малка сес-тра: – Имаш прислужница, нали?
– Имам – кимна тя и на устните ѝ заигра усмивка. – Нужно ли е да ви напомням, че именно римляните са донесли цивилизацията във вашата страна?
Веждите на Ролстън отхвръкнаха нагоре.
– Май котенцето смята да покаже острите си нокти, така ли?
Лицето на Джулиана се озари от ангелска усмивка.
– Аз се съгласих да остана, милорд. Но не съм обещала да пазя мълчание.
Маркиз Ролстън отново се извърна към Дженкинс.
– От днес нататък младата дама ще живее с нас.
Джулиана поклати глава, храбро срещайки погледа на брат си.
– За два месеца.
Ролстън кимна и коригира заявлението си:
– Тя ще живее с нас засега.
Икономът невъзмутимо изслуша изненадващото съобщение и спокойно произнесе:
– Много добре, милорд.
След тези думи той тутакси изпрати неколцина лакеи да отнесат сандъците на Джулиана на горния етаж, преди да я отведе.
– Прекрасно се справи, братко – заяви Ник. – Само ако вис-шето общество знаеше, че притежаваш толкова силно чувство за семеен дълг... репутацията ти на паднал ангел ще бъде завинаги съсипана.
– Няма да е зле, ако спреш да дрънкаш.
– Наистина, всичко това е толкова трогателно. Маркиз Ролстън с цялата му порочност. Повален от едно дете.
Ролстън обърна гръб на брат си и прекоси стаята, за да се настани зад бюрото.
– Някъде не те ли очаква статуя, която трябва да почистиш? Възрастна дама от Бат, отчаяно нуждаеща се от разпознаване?
Ник се отпусна в едно кресло, протегна дългите си крака и кръстоса един върху друг хесенските си ботуши, явно нямайки никакво намерение да се хваща на въдицата на брат си.
– В интерес на истината, ме очаква. Както и да е, но тя – вед-но с безбройните ми почитатели – ще трябва да почака. Предпочитам да прекарам следобеда с теб.
– Не е нужно да правиш такива жертви заради мен.
Ник стана сериозен.
– Какво ще се случи след два месеца? Ако тя все още нас-тоява да замине, а ти не можеш да ѝ позволиш? – Ролстън не отговори, но Ник продължи да го притиска: – Не ѝ е било лесно. Да бъде изоставена от майка си в такава крехка възраст... а след това да изгуби и баща си.
– Нищо по-различно от нашите обстоятелства. – Ролстън се престори на незаинтересован и се зае да преглежда кореспонденцията си. – Всъщност май трябва да ти напомня, че ние изгубихме нашия баща заедно с майка си.
Погледът на Ник не трепна.
– Но ние бяхме двама и се държахме един за друг, Гейбриъл. Тя не е имала никого. Ние най-добре от всеки друг знаем какво е да си в нейното положение; да си изоставен от всички, които си имал, от всички, които си обичал.
Ролстън срещна очите на Ник, натъжени от спомените за детството им. Близнаците бяха преживяли бягството на майка си, отчаянието на баща си. Детството им не беше радостно, но Ник беше прав – двамата винаги се бяха държали един за друг. И в това беше разликата.
– Наблюдавайки родителите ни, научих едно нещо: че любовта е силно надценена. Отговорността е това, което наистина има значение. Честта. И за Джулиана ще е по-добре да го разбере в тази ранна възраст. Сега тя има нас. Навярно сега си мисли, че това не е чак толкова много, но би трябвало да е достатъчно.
Братята се умълчаха, всеки потопен в собствените си мисли.
– Ще бъде трудно да заставим висшето общество да я приеме – рече накрая Ник.
Ролстън шумно изруга, признавайки правотата на братовите думи.
Бидейки дъщеря на жена, чийто развод не е бил оформен както е било редно, Джулиана нямаше да бъде незабавно приета в обществото. В най-добрия случай – тя беше дете на дама, отлъчена от почтеното общество, затова трябваше да положи доста усилия, за да се отърве от тежката мантия на опетнената репутация на майка си. В най-лошия – беше незаконната дъщеря на пропаднала маркиза и италианския ѝ любовник от ниско потекло.
– Законността на раждането ѝ ще бъде оспорена – изтъкна Ник.
Гейбриъл се замисли за кратко.
– Ако нашата майка се е омъжила за баща ѝ, това означава, че маркизата е приела католическата вяра след пристигането си в Италия. Католическата църква никога не би признала брака ѝ, ако е останала член на Англиканската църква.
– Аха, в такъв случай ние сме незаконородените.
Думите на Ник бяха придружени с кисела усмивка.
– Поне за италианците – рече Гейбриъл. – За щастие, ние сме англичани.
– Отлично. Всичко се нарежда добре за нас – кимна Ник, – но за Джулиана? Ще има мнозина, които ще откажат да я приемат в домовете си. Няма да им хареса, че тя е дъщеря на пропаднала жена. При това католичка.
– Като за начало, те и без това нямаше да приемат Джулиана. Не можем да променим факта, че баща ѝ е от обикновен произход.
– Може би ще е по-добре да я представим като далечна братовчедка, отколкото като природена сестра.
Отговорът на Ролстън не търпеше възражение:
– Абсолютно не. Тя е наша сестра. Ще я представим като такава и ще посрещнем последиците.
– Последиците ще трябва да посрещне тя. – Ник твърдо срещна погледа на брат си, когато думите му увиснаха във въздуха, натежали от своето значение. – Скоро ще настъпи разгарът на сезона. Ако искаме да постигнем успех, поведението ни трябва да бъде безупречно. Нашата репутация ще бъде и нейна.
Ролстън разбра. Налагаше се да сложи край на срещите си с Настасия – оперната певица, прочута със своята недискретност.
– Днес ще говоря с Настасия.
Ник кимна в знак на съгласие, преди да добави:
– И Джулиана трябва да бъде представена в обществото. От човек с безукорна репутация.
– Да, и аз мислех същото.
– Винаги можем да се обадим на леля Филидия.
Ник потръпна дори само при произнасяне на името на сес-трата на баща им, която въпреки навика си да прави твърде резки забележки и да раздава безапелационни заповеди, беше вдовстваща херцогиня и всепризнат стълб на висшето общество.
– Не. – Отговорът на маркиза беше кратък и незабавен. Филидия нямаше да може да се справи с толкова деликатна ситуация като тази – загадъчна, непозната сестра пристига в Ролстън Хаус в началото на сезона. – Нито една от нашите роднини не е подходяща.
– Тогава кой?
Погледите на близнаците се срещнаха. Задържаха се. Двамата не отстъпваха един на друг по решителност, нито по отговорност.
Но маркизът беше само един. И неговата дума беше последна и решаваща.
– Аз ще намеря такъв човек.
