ПРОЛОГ
Лейди Изабел Таунзенд стоеше в опърпания салон за гости на единствения дом, който познаваше, напразно опитвайки се да заглуши бученето в ушите си. Присви очи и се втренчи в бледия хилав мъж, който стърчеше насреща ѝ.
– Моят баща ви е изпратил?
– Точно така.
– Бихте ли повторили последното, което казахте?
Сигурно неправилно бе чула думите, изтърколили се от устата на неканения гост.
Мъжът се усмихна. При вида на тази усмивка върху безличното непривлекателно лице Изабел усети неприятно присвиване в стомаха.
– Разбира се – провлечено изрече той и думите увиснаха помежду им във внезапно станалото прекалено тясно помещение. – Ние сме сгодени.
– И под ние... разбирам, че имате предвид...
– Вас. И мен. Ние ще се оженим.
Младата жена поклати глава.
– Извинете, а вие сте...?
Той замълча, явно не особено щастлив от тази липса на внимание от нейна страна.
– Аспертън. Лайънел Аспертън.
Изабел мислено си отбеляза, че по-късно ще се опита да преглътне злополучното име. Понастоящем трябваше да се справи с неговия носител. Който не изглеждаше особено надарен умствено. Разбира се, тя отдавна бе установила, че познайниците на баща ѝ рядко можеха да се похвалят изобщо с наличието на някакъв ум.
– И как така двамата сме се сгодили, господин Аспертън?
– Аз ви спечелих.
Изабел затвори очи, заповядвайки си да запази спокойс-твие. Да сподави гнева и болката, надигнали се при тези думи. Които винаги се надигаха при въпросните думи. Отново срещна празния му поглед.
– Спечелили сте ме?
Натрапилият се жених дори не прояви благоприличието да се засрами.
– Да. Вашият баща ви заложи.
– Естествено, че го е направил – рязко и раздразнено издиша Изабел. – Срещу колко?
– Сто паунда.
– Е, това е повече от обичайното.
Аспертън не обърна внимание на загадъчните думи и пристъпи с една крачка по-близо до нея. Този път към усмивката му се добави нахална самоувереност.
– Аз спечелих играта. Вие сте моя. По право. – Протегна ръка и плъзна пръст надолу по бузата ѝ. Снижи глас до шепот и додаде: – Мисля, че и двамата ще бъдем доволни.
Младата жена остана неподвижна, с огромно усилие на волята сдържайки треперенето си.
– Аз не съм толкова сигурна.
Той се наклони и Изабел се вцепени за миг при близостта на устните му – червени и влажни. Отдръпна се, изпълнена с отчаяното желание да бъде по-далече от него.
– В такъв случай се налага да ви убедя в противното – изрече Аспертън.
Тя се предпази от докосването му и нежеланата близост, като постави един стар протрит стол между тях. Очите на мъжа заблестяха и той я последва, опитвайки се отново да я приближи.
Преследването му харесваше.
Налагаше се да сложи край на това. Незабавно.
– Боя се, че напразно сте изминали толкова дълъг път, господин Аспертън. Виждате ли, аз отдавна съм пълнолетна. Моят баща... – тя замълча за миг, сякаш тези думи бяха оставили отвратителен вкус в устата ѝ – би трябвало да прояви по-голямо благоразумие, а не да ме залага. Това никога не се е получавало. Със сигурност няма да стане и сега.
Мъжът застина и се опули насреща ѝ.
– Той е правил това и преди?
Прекалено много пъти.
– Да разбирам ли, че според вас да заложиш веднъж единствената си дъщеря е почтена игра, но да го правиш многократно някак си уязвява вашите чувства?
Ченето на Аспертън увисна.
– Ама, разбира се!
Изабел изгледа с присвити очи така наречения си годеник.
– И защо?
– Защото е знаел, че в крайна сметка няма да може да изпълни залога!
Мъжът определено беше сред близките познайници на баща ѝ.
– Да. Това очевидно е основателна причина, че от тази работа нищо няма да излезе – заключи сухо Изабел, рязко се извърна кръгом и отвори широко вратата. – Опасявам се, господин Аспертън, че вие сте седмият мъж, пристигнал тук, за да ме обяви за своя годеница. – Не можа да сдържи усмивката си при вида на изумлението му. – И ще бъдете седмият мъж, който ще напусне Таунзенд Парк неженен.
Аспертън беззвучно отваряше и затваряше уста – месестите му устни напомниха на Изабел за останала на сухо риба.
Започна да брои.
Винаги избухваха, преди да е достигнала до пет.
– Така няма да стане! Обещаха ми съпруга! Дъщеря на граф!
Гласът му стана носов, после писклив, също като на отвратителните безделници, които винаги се влачеха с баща ѝ.
Не че бе виждала баща си през последните пет-шест години.
Скръсти ръце пред гърдите си и дари разярилия се мъж с най-съчувствения си поглед.
– Предполагам, че той е намекнал и за значителна зестра?
Очите му светнаха, сякаш най-после бе проумял.
– Съвсем вярно.
На Изабел почти ѝ дожаля за нещастника. Почти.
– Е, боя се, че нищо подобно няма. – Аспертън смръщи вежди. – Желаете ли чаша чай?
Тя търпеливо изчакваше, докато ръждясалите колелца в мозъка на госта ѝ бавно се завъртят.
– Не! – избухна той. – Не желая чай! Дойдох тук за съпруга и кълна се в Бог, ще си тръгна с такава! С вас!
Опитвайки се да запази спокойствие, Изабел въздъхна и изрече:
– Много се надявах да не се стигне до това.
При тези думи гърдите му се издуха, очевидно не разбрал смисъла на думите ѝ.
– Не се съмнявам, че сте се надявали. Но аз няма да напусна тази къща без съпругата, която ми беше обещана! Вие ми принадлежите! По право!
И Аспертън се хвърли към нея. Винаги го правеха. Тя отстъпи настрани и той излетя през отворената врата в коридора.
Където жените го очакваха.
Изабел го последва, наблюдавайки как той се втрещи при вида на трите жени, изправени там подобно на отлично обучени войници, като защитна стена между него и входната врата. Навярно злополучният кандидат-съпруг никога досега не бе виждал такива жени.
Разбира се, той никога нямаше да разбере, че всъщност гледа три жени, преоблечени като мъже.
Изабел вече бе установила, че обикновено хората виждаха това, което искаха да видят.
Гледаше как погледът му се премести от готвача, към коняря и накрая се спря върху иконома.
Той се извърна към Изабел.
– Какво означава това?
Конярят шляпна камшика по бедрото си и звукът накара Аспертън да трепне.
– Никак не ни се нрави, че повишавате глас на дамата, сър.
Изабел видя как адамовата ябълка на тънката му шия подскочи.
– Аз... аз...
– Е, очевидно е, че не сте джентълмен, съдейки по това как излетяхте от тази стая – посочи готвачът към салона с голямата тежка точилка.
Аспертън отново погледна към Изабел, но тя само леко сви рамене.
– Със сигурност не сте искали да се нахвърлите на лейди Изабел по този начин.
Думите бяха произнесени от иконома, облечен в идеално изгладена униформа, с безупречно стегната вратовръзка, лениво оглеждащ острието на сабята, която държеше. Изабел с всички сили се стараеше да не гледа към празното място на стената, където обикновено висеше древната – и навярно абсолютно тъпа – сабя.
Те наистина имаха склонност към драматизъм.
– Аз... не!
Последва продължително мълчание, докато Изабел чакаше капчиците пот да избият върху веждите на господин Аспертън. Наблюдава известно време как гърдите му забързано се повдигат и спускат, докато накрая реши да се намеси:
– Господин Аспертън тъкмо си тръгваше – побърза услужливо да обясни тя. – Нали така, сър?
Той нервно кимна, неспособен да откъсне поглед от камшика на Кейт, бавно описващ заплашителни кръгове.
– Да... тъкмо си тръгвах.
– Не мисля, че той ще се върне. Нали така, сър?
Мъжът дълго остана безмълвен. Кейт пусна мекия кожен камшик на пода и внезапното движение го изтръгна от транса му. Аспертън се завърна в реалността и решително поклати глава.
– Не. Не ми се вярва.
Върхът на сабята на Джейн тропна в мраморния под и силният звук отекна зловещо в големия празен коридор.
Очите на Изабел се разшириха и гласът ѝ се снижи до шепот:
– А пък аз мисля, че вие би трябвало да сте съвсем наясно с това решение.
Нещастникът припряно се изкашля.
– Да. Разбира се. Искам да кажа... не. Няма да се върна.
Тогава Изабел се усмихна широко и приятелски.
– Чудесно. Тогава ви пожелавам на добър час. Не се съмнявам, че ще можете сам да намерите изхода. – Посочи към вратата, вече препречена от трите жени. – Сбогом.
След това се върна в салона за гости, плътно затвори вратата зад себе си и се приближи към прозореца тъкмо навреме, за да види как Аспертън се втурна надолу по каменните стъпала пред Таунзенд Парк, метна се на коня си и отпраши, сякаш по петите го гонеха адовите кучета – стражите на подземното царство.
Изабел въздъхна с облекчение.
Чак тогава даде воля на сълзите.
Баща ѝ я бе проиграл на карти.
Отново.
Първия път беше най-болезнено. Човек би си помислил, че с времето би трябвало да е свикнала с подобно отношение, ала въпреки това истината все още я изненадваше.
Като че ли някой ден всичко можеше да се промени. Сякаш някой ден той нямаше вече да е Графа прахосник. Сякаш някой ден той можеше да прояви загриженост към нея.
Сякаш някой ден някой можеше да прояви загриженост към нея.
За миг си позволи да се замисли за баща си. За Графа прахосник. За мъжа, който бе оставил децата и съпругата си, сврени в глухата провинция, докато той самият се бе върнал в Лондон, за да води разпътния си, скандалния си живот. Мъж, който никога за нищо не се бе трогвал: нито от смъртта на жена си, нито от масовото напускане на слугите, нежелаещи да работят даром, нито от многобройните писма на дъщеря му, умоляваща го да се върне в Таунзенд Парк и да възстанови някогашната слава на семейното имение – ако не заради нея, то поне заради своя наследник.
Единственият път, когато се бе върнал...
Не. Нямаше да мисли за това.
Баща ѝ. Мъжът, който бе пречупил духа на майка ѝ. Който бе лишил нейния брат, още съвсем малко дете, от баща.
Ако не ги бе изоставил, на Изабел никога нямаше да ѝ се наложи да поеме върху плещите си отговорността за дома. Тя бе намерила сили и решителност да приеме предизвикателството и да се справи с трудностите, да поддържа домакинството и да осигури храна на масата. Макар и да не процъфтяваше, имението все пак осигуряваше що-годе приличен живот за своите обитатели и арендаторите, докато в същото време баща ѝ пропиляваше и последното пени от доходите от земите за порочните си занимания.
Разполагаха с достатъчно храна, а лошата слава на Графа прахосник държеше любопитните посетители по-далече от вратите на Таунзенд Парк, което позволяваше на Изабел да насели къщата и помещенията за слугите по свое собствено усмотрение, в пълна тайна от досадните очи на висшето общество.
Ала това не ѝ пречеше да мечтае всичко да беше съвсем различно.
Да копнее за шанса да бъде това, за което бяха родени дъщерите на графовете. Да живее живот, непомрачен от никакви грижи. Да вярва, че ще дойде и нейният ден, когато ще заблести; че един ден ще бъде ухажвана, както се полага – от мъж, който ще я пожелае заради самата нея, а не като печалба от някаква игра.
Да не се чувства толкова самотна.
Не че от тези мечти ѝ ставаше по-леко.
Вратата на салона се отвори и тихо се затвори. Изабел се изсмя пренебрежително на себе си и изтри сълзите. Обърна се и срещна разбиращия сериозен поглед на Джейн.
– Не биваше да го заплашваш.
– Той си го заслужи – отвърна икономът.
Изабел кимна. През онези последни минути Аспертън сякаш бе заел мястото на баща ѝ.
– Мразя го – прошепна младата жена.
– Знам – отвърна икономът, без да помръдва от прага.
– Ако беше тук, щях с радост да го убия.
Джейн отново кимна.
– Е, изглежда, че няма да се наложи. – Вдигна ръка и протегна към господарката си сгънат лист хартия. – Изабел. Графът... той е мъртъв.
