ГЛАВА 1
Елса Уолкот бе прекарала години в наложена самота, в четене на измислени приключения и представяйки си други животи. В самотната си спалня, обградена от романите, които се бяха превърнали в нейни приятели, понякога се осмеляваше да мечтае за свое собствено приключение, но не често. Семейството ѝ постоянно ѝ повтаряше, че болестта, която бе прекарала като малка, бе нещото, преобразило живота ѝ, нещото, което го бе направило чуплив и самотен, и в добрите дни тя им вярваше.
В лошите дни, като днешния, знаеше, че винаги е била аутсайдер в собственото си семейство. Бяха доловили липсата в нея доста рано, бяха видели, че не пасва.
Постоянното неодобрение вървеше ръка за ръка с болка; чувство за загуба на нещо неназовано, неизвестно. Елса бе оцеляла през болката, като си мълчеше, не изискваше и не търсеше внимание, като приемаше, че е обичана, но не е харесвана. Болката бе станала толкова прозаична, че тя рядко я забелязваше. Знаеше, че няма нищо общо с болестта, на която обичайно се приписваше отхвърлянето ѝ.
Но сега, докато седеше в салона, на любимия си стол, зат-вори книгата в скута си и се замисли за нея. „Невинни години“ бе събудила нещо в нея, остро ѝ бе напомнила, че времето минава.
Утре беше рожденият ѝ ден.
Двайсет и петият.
Млада по повечето разбирания. Възраст, на която мъжете пият домашен джин, шофират безотговорно, слушат рагтайм музика и танцуват с жени с ленти на главата и рокли на ресни.
За жените ситуацията беше различна.
За една жена надеждата започваше да гасне, когато навършеше двайсет. До двайсет и две годишна възраст из града и в църквата започваха шушуканията, както и подмятането на дългите, тъжни погледи. До двайсет и пет зарът беше хвърлен. Неомъжената жена вече бе стара мома. „Преминал ѝ е срокът“, казваха, поклащайки глави и цъкайки с език на пропилените ѝ възможности. Обичайно хората се питаха защо, какво бе превърнало една напълно нормална жена от добро семейство в стара мома. Но в случая на Елса всички знаеха. Сигурно си мислеха, че е глуха, съдейки по начина, по който говореха за нея. „Милата. Слаба като спица. Изобщо не е толкова хубава като сестрите си.“
Хубост. Елса знаеше, че това е основният проблем. Тя не беше привлекателна жена. В най-добрите си дни, облечена в най-хубавата си рокля, някой непознат можеше да каже, че е представителна, но нищо повече. Тя беше „прекалено“ всичко – прекалено висока, прекалено слаба, прекалено бледа, прекалено неуверена в себе си.
Елса бе присъствала на сватбите и на двете си сестри. Нито една от тях не я бе помолила да застане на олтара с нея и Елса ги разбираше. Със своята почти метър и осемдесет височина тя бе по-висока от младоженците. Щеше да съсипе снимките, а видът бе всичко за семейство Уолкот. Родителите ѝ го ценяха повече от всичко друго.
Не беше нужно да си гений, за да погледнеш как е минал животът на Елса и да видиш бъдещето ѝ. Тя щеше да остане тук, в къщата на родителите си на „Рок Роуд“, под грижите на Мария, камериерката, която се оправяше с домакинството от цяла вечност. Някой ден, когато Мария се пенсионираше, Елса щеше да поеме грижата за родителите си, а след това, като си отидеха от този свят, щеше да остане сама.
И с какво щеше да се похвали в живота си? Какво щеше да бележи времето ѝ на тази земя? Кой щеше да я запомни и с какво?
Тя затвори очи и позволи на една позната, дълго сдържана мечта да пристъпи на пръсти. Представяше си как живее някъде другаде. В своя собствена къща. Можеше да чуе детски смях. На нейните деца.
Живот, а не просто съществуване. Това бе мечтата ѝ: свят, в който животът и изборите ѝ нямаше да бъдат предопределяни от ревматичната треска, от която бе боледувала на четиринайсет, живот, в който тя откриваше сили, неподозирани до момента, където беше съдена на база нещо повече от външния си вид.
Входната врата се отвори с трясък и семейството ѝ влетя с тежки стъпки в къщата. Движеха се както винаги, на бърбореща, смееща се групичка, внушителният ѝ баща отпред, с лице, почервеняло от алкохол, двете ѝ красиви по-малки сестри, Шарлът и Сузана, разперени като лебедови крила от двете му страни, а елегантната ѝ майка подире им, разговаряща с красивите си зетьове.
Баща ѝ се спря.
– Елса – каза. – Защо си още будна?
– Исках да говоря с теб.
– По това време? – намеси се майка ѝ. – Изглеждаш зачервена. Да нямаш треска?
– Не съм имала треска от години, мамо. Знаеш го. – Елса се изправи на крака, сплете ръце пред тялото си и загледа семейството си.
Сега, помисли си. Трябваше да го направи. Не биваше и този път да загуби самообладание.
– Татко. – Първо го каза твърде тихо, за да я чуят, така че опита отново, повишавайки леко тон: – Татко.
Той я погледна.
– Утре ставам на двайсет и пет – обяви.
Майка ѝ изглеждаше подразнена от напомнянето.
– Знаем, Елса.
– Да, разбира се. Просто исках да кажа, че взех решение.
Това накара семейството ѝ да притихне.
– Аз... Има колеж в Чикаго, където преподават литература и приемат жени. Искам да посещавам курсове...
– Елсинор – прекъсна я баща ѝ. – Каква нужда имаш да се образоваш? И така беше прекалено болна, за да завършиш училище. Това е нелепа идея.
Беше ѝ трудно да стои там и да вижда всичките си провали, отразени в толкова много очи. Бори се за себе си. Бъди смела.
– Но татко, вече съм голяма жена. Не съм била болна, откакто бях на четиринайсет. Мисля, че докторът отсъди... прибързано диагнозата ми. Вече съм добре. Наистина. Мога да стана преподавателка. Или писателка...
– Писателка? – попита баща ѝ. – Да не би да имаш някакъв скрит талант, за който никой от нас не подозира?
Погледът му я посече.
– Възможно е – отвърна тя слабо.
Баща ѝ се обърна към майка ѝ:
– Госпожо Уолкот, дай ѝ нещо, за да се успокои.
– Не бих казала, че съм истерична, татко.
Елса знаеше, че всичко е приключило. Това не беше битка, която можеше да спечели. Трябваше да пази мълчание и да не им се мярка пред очите, да не излиза сред света.
– Добре съм. Ще се кача горе.
Извърна се от семейството си, никой от тях вече не я гледаше, след като моментът беше отминал. Тя някак бе изчезнала от стаята, по онзи начин, по който сякаш се изпаряваше.
Искаше ѝ се изобщо да не бе прочела „Невинни години“. Какво добро можеше да излезе от целия този неизразен копнеж? Тя никога нямаше да се влюби, никога нямаше да има собствено дете.
Докато се качваше по стълбите, чу музика от долния етаж. Семейството ѝ слушаше новия грамофон „Виктрола“.
Тя спря.
Слез долу, вземи си един стол.
Затвори вратата на стаята си рязко, изолирайки звуците, които долитаха от долния етаж. Нямаше да бъде добре посрещната там.
В огледалото над умивалника видя собственото си отражение. Бледото ѝ лице изглеждаше така, сякаш е било разтегнато от груби ръце в островърха брадичка. Дългата ѝ, подобна на царевични власинки руса коса беше хвърчаща и права във време, в което вълните бяха на мода. Майка ѝ не ѝ бе разрешила да я подстриже по модерния сега начин, твърдейки, че къса ще изглежда още по-зле. Всичко в Елса беше безцветно, умито, с изключение на сините ѝ очи.
Светна нощната си лампа и извади един от най-любимите си романи от нощното шкафче.
„Мемоарите на една лека жена“.
Елса се пъхна в леглото и се изгуби в скандалната история, почувства плашеща, греховна нужда да се докосне и едва не се поддаде. Болката, която идваше с думите, беше почти непоносима; физическа болка от копнежа.
Тя затвори книгата, чувствайки се още по-отхвърлена сега, отколкото когато беше започнала да чете. Неспокойна. Незадоволена.
Ако скоро не направеше нещо, нещо драстично, бъдещето ѝ нямаше да изглежда по-различно от настоящето ѝ. Щеше да остане в тази къща през целия си живот, затворена денем и нощем заради болест, която бе прекарала преди десетилетие, и непривлекателност, която не можеше да бъде променена. Никога нямаше да познае тръпката от мъжкото докосване или уюта на това да споделят едно легло. Никога нямаше да държи собственото си дете. Никога нямаше да има собствен дом.
* * *
Тази нощ Елса бе обсебена от копнеж. До следващата сутрин знаеше, че трябва да направи нещо, за да промени живота си.
Но какво?
Не всяка жена бе красива, нито дори хубавичка. И други бяха прекарвали треска като деца и след това бяха живели пълноценен живот. Доколкото сама разбираше, щетите, нанесени на сърцето ѝ, бяха просто медицинска догадка. Нито веднъж досега не бе отказало да тупти и не ѝ бе дало причина за истинска тревога. Необходимо беше да вярва, че в нея има твърдост, макар никога да не бе проверявана или разкрита. Как някой би могъл да знае със сигурност? Никога не ѝ бе позволявано да тича, да играе или да танцува. Беше принудена да напусне училище на четиринайсет, така че никога не бе имала ухажор. Бе прекарала огромна част от живота си в собствената си стая, четейки въображаеми приключения, измисляйки си истории, завършвайки образованието си сама.
Навън трябваше да има възможности, но къде би могла да ги открие?
В библиотеката. Книгите съдържаха отговора на всеки въпрос.
Оправи леглото си и отиде до умивалника, където среса дългата си до кръста руса коса на една страна, след което я сплете на плитка, а после облече изчистена рокля от крепирана материя в морскосиньо, обу копринени чорапи и черни обувки на ток. Шапка клош, ръкавици от шевро и ръчна чанта завършваха тоалета ѝ.
Слезе по стълбите, благодарна, че майка ѝ все още спеше в този ранен утринен час. Майка ѝ не одобряваше Елса да се напряга, с изключение на неделното посещение на църковна служба, на която винаги молеше паството да се моли за здравето на Елса. Елса изпи чаша кафе и излезе в слънчевата утрин в средата на май.
Намиращият се в тексаския Северозапад град Далхарт се простираше пред нея, събуждайки се под яркото слънце. В двете посоки по дъсчените пътеки вратите се отваряха, знаците с надпис „ЗАТВОРЕНО“ се обръщаха. Отвъд града, под необятното синьо небе, плоските Големи равнини се простираха безкрай, море от изобилна земеделска земя.
Далхарт беше окръжен център, а в момента икономиката процъфтяваше. Още откакто влакът започна да минава оттук по пътя си от Канзас към Ню Мексико, Далхарт се бе разширил. Нова водна кула доминираше над линията на хоризонта. Голямата война бе превърнала тези акри в златна мина от жито и царевица. „Житото ще спечели войната!“ все още бе израз, който изпълваше фермерите с гордост. Те бяха свършили своята част.
Тракторът се бе появил навреме, за да улесни живота, а годините с добра реколта – дъжд и високи цени – бяха позволили на фермерите да орат повече земя и да отглеждат повече жито. Сушата от 1908 година, която дълго се обсъждаше от старите жители, беше почти забравена. Дъждът се бе сипал напоително в продължение на години, правейки всички в града богати и никой от тях не бе по-богат от баща ѝ, който приемаше и пари в брой, и менителници за фермерското оборудване, което продаваше.
Фермери се събираха тази сутрин пред закусвалнята, за да разговарят за цените на реколтата, а жените водеха децата си към училище. Само преди няколко години по улиците имаше каруци с коне; сега автомобили пърпореха по пътя си към златното блестящо бъдеще, свиреха с клаксони и бълваха дим. Далхарт беше малко градче, което бързо се превръщаше в голям град на полуфабрикати за вечеря, групови танци и неделни утринни църковни служби. Усилен труд и единомислещи хора, които създаваха добър живот от почвата.
Елса пристъпи на дъсчената пътека, която се простираше край главната улица. Дъските под краката ѝ леко поддаваха на всяка крачка, караха я да се чувства сякаш подскача. Няколко сандъчета с цветя висяха от парапетите на някои етажи и добавяха петна от силно необходим цвят. Градската Лига по разкрасяването се грижеше за тях всеотдайно. Тя подмина институцията за спестявания и заеми, както и новото представителство на „Форд“. Все още я изумяваше фактът, че човек можеше да влезе в магазин, да си избере автомобил и да го подкара към дома си същия ден.
Магазинът до нея отвори врати и собственикът, господин Хърст, пристъпи навън, хванал метла. Беше навил ръкавите на ризата си, за да разкрие мускулестите си ръце. Нос като пожарен кран, дундест и кръгъл, господстваше на червеното му лице. Той беше един от най-богатите мъже в града. Притежаваше магазина, закусвалнята, щанда за сладолед и аптеката. Само семейство Уолкот бяха в града от повече време. Те също бяха трето поколение тексасци и се гордееха с този факт. Любимият дядо на Елса, Уолтър, се бе наричал тексаски рейнджър до деня на самата си смърт.
– Здравейте, госпожице Уолкот – каза магазинерът и избута няколкото му останали кичура коса от червендалестото си лице. – Ама че чуден ден се очертава да бъде. Към библиотеката ли сте тръгнали?
– Да – отвърна тя. – Накъде другаде?
– Имам малко нова червена коприна вътре. Предайте на сес-трите си. От нея ще стане чудесна рокля.
Елса спря.
Червена коприна.
Никога не бе носила червена коприна.
– Покажете ми я. Ако обичате.
– А! Разбира се. Можете да ги изненадате с нея.
Господин Хърст я съпроводи енергично в магазина. Накъдето и да погледнеше Елса, виждаше цвят: щайги, пълни с грах и ягоди, купчини сапун с лавандула, всеки отделно опакован в тънка хартия, чувалчета с брашно и захар, буркани с краставички.
Той я поведе покрай порцеланови сервизи, сребърни прибори, разноцветни покривки и престилки към една купчина с платове. Започна да рови из нея и извади сгънато парче рубиненочервена коприна.
Елса свали ръкавиците си, остави ги настрана и се пресегна към плата. Никога не бе докосвала нещо толкова меко. А и днес беше рожденият ѝ ден...
– С любимия цвят на Шарлът...
– Аз ще я взема – отсече Елса. Дали не бе натъртила твърде грубо на аз? Да. Вероятно. Господин Хърст я гледаше особено.
Той опакова плата в кафява хартия, овърза го с канап и ѝ го подаде.
Елса тъкмо щеше да си тръгне, когато забеляза една покрита с мъниста, искряща сребърна диадема. Приличаше точно на нещо, което графиня Оленска би носила в „Невинни години“.
* * *
Елса вървя от библиотеката до дома си, здраво притиснала до гърдите си опакованата в кафява хартия коприна.
Отвори богато украсената черна порта от ковано желязо и пристъпи в света на майка си – градина, която беше подрязвана и поддържана и миришеше на жасмин и рози. В края на пътека, обградена от жив плет, се намираше голямата къща на семейство Уолкот, построена точно след Гражданската война от дядо ѝ за жената, която обичал.
Елса все още тъгуваше за него всеки ден. Той беше избухлив човек, който си падаше по пийването и споровете, но нещата, които обичаше, обичаше с цялото си сърце. Бе оплаквал смъртта на жена си с години. Той беше единственият друг човек от семейство Уолкот освен Елса, който обичаше да чете, и често бе вземал нейната страна в семейните спорове. „Не се безпокой за умирането, Елса. Безпокой се за това, че няма да се възползваш от живота. Бъди смела.“
Никой не ѝ бе казвал нищо подобно от смъртта му насам и той ѝ липсваше постоянно. Историите му за необузданите първи години в Тексас, в Ларедо, Далас, Остин и в Големите равнини бяха най-хубавите ѝ спомени.
Той със сигурност би ѝ казал да купи червената коприна.
Майка ѝ вдигна поглед от розите си, побутна новото си боне назад и каза:
– Елса. Къде беше?
– Библиотеката.
– Трябваше да оставиш баща ти да те закара. Твърде далеч е за теб, че да ходиш пеш.
– Добре съм, мамо.
Сериозно. Понякога наистина изглеждаше, сякаш на тях им се искаше да е болна.
Елса стисна по-здраво опакованата коприна.
– Отиди да си полегнеш. Ще стане горещо. Помоли Мария да ти направи малко лимонада. – Майка ѝ се върна към рязането на цветята си, които след това пускаше в плетената си кошница.
Елса се вмъкна през входната врата и пристъпи в сенчестата вътрешност на дома. В дните, които обещаваха да са горещи, всички завеси бяха дръпнати. В тази част на щата това означаваше много затъмнени дни. Затваряйки вратата след себе си, тя чу Мария в кухнята да си пее на испански.
Елса се промъкна през къщата и се качи по стълбите към спалнята си. Там тя разгъна кафявата хартия и се загледа в ярката рубиненочервена коприна. Не можеше да не я докосне. Мекотата по някакъв начин я успокояваше, напомняше ѝ за панделката, която бе държала като дете, когато смучеше палеца си.
Можеше ли да го направи, да направи това налудничаво нещо, което внезапно ѝ бе хрумнало? Започваше с външния ѝ вид...
„Бъди смела.“
Елса сграбчи част от дългата си до кръста коса и я отряза до брадичката. Чувстваше се леко налудничаво, но продължи да реже, докато не се озова застанала права с дълги кичури бледоруса коса, пръснати в краката ѝ.
Почукване на вратата я стресна толкова силно, че изпусна ножицата. Тя изтрополи върху скрина.
Вратата се отвори. Майка ѝ влезе в стаята, видя съсипаната коса на дъщеря си и спря.
– Какво си направила?
– Исках...
– Не може да излизаш от къщата, докато не израсне. Какво ще кажат хората?
– Младите жени носят къси прически, майко.
– Не и възпитаните млади жени, Елсинор. Ще ти донеса шапка.
– Просто исках да съм хубава – каза Елса.
Съжалението в очите на майка ѝ беше повече, отколкото Елса можеше да понесе.
ГЛАВА 2
Дни наред Елса остана скрита в стаята си, твърдейки, че не се чувства добре. В действителност не можеше да се изправи пред баща си с накъсаната си прическа и нуждата, която тя разкриваше. Отначало се опита да чете. Книгите винаги са били утехата ѝ; романите ѝ даваха пространство да бъде смела, храбра, красива, макар и само във въображението си.
Но червената коприна ѝ шепнеше, викаше я, докато най-сетне Елса не остави книгите и не започна да оформя кройки на рокля от вестници. След като приключи, ѝ се видя глупаво да не продължи нататък, така че изряза плата и започна да шие, просто за забавление.
Докато шиеше, започна да изпитва невероятно чувство: надежда.
Най-сетне, една съботна вечер, тя държеше готовата рокля. Беше самото въплъщение на модата от големия град – горна част с V-образно деколте и ниска талия, асиметричен подгъв; напълно предизвикателно модерна. Рокля за типа жена, която танцува по цяла нощ и няма никакви грижи в живота си. „Флапърки“, така ги наричаха. Млади жени, които размахваха своята независимост, които пиеха контрабанден алкохол, пушеха цигари и танцуваха в рокли, които разкриваха краката им.
Трябваше поне да я пробва, дори и никога да не я облечеше извън тези четири стени.
Взе си вана, обръсна си краката и плъзна копринени чорапи по голата си кожа. Нави влажната си коса с ролки, които закрепи с фиби и се помоли да създадат поне някакви вълни. Докато косата ѝ съхнеше, Елса се вмъкна в стаята на майка си и зае малко козметика от тоалетката ѝ. От долния етаж чуваше музика да свири от виктролата.
Най-сетне среса леко вълнистата си коса и сложи бляскавата сребриста лента за глава на челото си. Пристъпи в роклята; тя се понесе покрай тялото ѝ, ефирна като облак. Асиметричният подгъв подчертаваше дългите ѝ крака.
Навеждайки се по-близо до огледалото, Елса подчерта очите си с черен въглен и нанесе с четка линия бледорозова пудра по острите си скули. Червеното червило направи устните ѝ да изглеждат по-пълни, точно както обещаваха в женските списания.
Погледна се и си помисли: О, божичко. Аз съм почти красива.
– Можеш да го направиш – каза си тя на глас. Бъди смела.
Когато излезе от стаята си и докато слизаше по стълбите, изпита изненадваща увереност. Цял живот ѝ бяха повтаряли, че е непривлекателна. Но не и сега...
Майка ѝ я забеляза първа. Плесна баща ѝ достатъчно силно, че да го накара да вдигне поглед от евтиното издание на своя „Фермерски журнал“.
Лицето му се набръчка сърдито.
– Какво си облякла?
– Аз... сама си я уших – отвърна Елса и сплете ръце нервно.
Баща ѝ затвори „Фермерски журнал“ със замах.
– Косата ти. Боже мили. И тази рокля на блудница. Върни се в стаята си и не се излагай повече.
Елса се обърна към майка си за помощ.
– Това е последната мода...
– Не и за възпитаните жени, Елсинор. Коленете ти са на показ. Тук не е Ню Йорк.
– Тръгвай – нареди баща ѝ. – Веднага.
Елса понечи да се подчини. След което се замисли какво означаваше това и спря. Дядо ѝ Уолт би ѝ казал да не се предава.
Тя се насили да вирне брадичка.
– Ще отида в нелегалното заведение да послушам музика.
– Няма. – Баща ѝ се изправи. – Забранявам.
Елса побягна към вратата, уплашена, че ако се забави, ще спре. Изскочи навън и продължи да тича, без да обръща внимание на гласовете, които я викаха. Не спря, докато задъханото ѝ дишане не я принуди.
В града нелегалното заведение бе сгушено между стара станция за пощенски коне, вече закована с дъски в ерата на автомобилите, и една пекарна. Откакто Осемнайсетата поправка бе приета и Сухият режим бе започнал, тя бе наблюдавала как и мъже, и жени изчезват зад дървената врата на заведението. И противно на мнението на майка ѝ, много от младите жени бяха облечени точно като Елса.
Тя слезе по дървените стъпала до затворената врата и почука. Един процеп, който не бе забелязала, се отвори; в него се появиха чифт присвити очи. Изсвирена на пиано джазова мелодия и дим от пури се понесоха през отвора. „Парола“, рече един познат глас.
– Парола?
– Госпожице Уолкот. Да не сте се изгубили?
– Не, Франк. Иска ми се да послушам музика – отвърна тя, горда, задето звучеше толкова спокойна.
– Баща ви ще ми посини задника, ако ви пусна тук. Прибирайте се. Няма нужда момиче като вас да обикаля улиците, облечено по този начин. Нищо добро няма да излезе.
Процепът се затвори. Тя все още чуваше музика зад затворената врата. Песента беше „Не се ли забавляваме“. Следа от дим остана да виси във въздуха.
Елса постоя там за момент, объркана. Дори не можеше да влезе? Защо? Разбира се, Сухият режим правеше консумацията на алкохол незаконна, но всички пийваха на подобни места, а полицаите се правеха, че не забелязват.
Тя тръгна безцелно по улицата към окръжната съдебна палата.
И тогава видя един мъж, който вървеше към нея.
Беше висок и длъгнест, с гъста черна коса, частично покрита с блестяща помада. Носеше прашни черни панталони, които висяха на тесните му бедра, и бяла риза, закопчана до врата под бежов пуловер, под който се виждаше само възелът на карираната му вратовръзка. Кожен каскет се кипреше на главата му под наперен ъгъл.
Докато вървеше към нея, тя видя колко млад беше – вероятно на не повече от осемнайсет, със загоряла от слънцето кожа и кафяви очи. (Нощни очи, според романтичните ѝ романи.)
– Здравейте, мадам. – Той спря, усмихна се и свали каскета си.
– На м-мен ли говорите?
– Не виждам друг наоколо. Името ми е Рафаело Мартинели. В Далхарт ли живеете?
Италианец. Мили боже. Баща ѝ не би искал дори да поглежда подобно хлапе, камо ли да говори с него.
– Да.
– Аз не. Идвам от шумния метрополис Лонсъм Трий, близо до границата на Оклахома. Недейте да мигате или ще го пропуснете. Как се казвате?
– Елса Уолкот – отвърна тя.
– Като доставчика на трактори? Ей, познавам баща ви. – Той се усмихна. – Какво правите тук сам-самичка в тази красива рокля, Елса Уолкот?
Бъди Фани Хил. Бъди смела. Това може би беше единственият ѝ шанс. Когато се прибереше у дома, баща ѝ вероятно щеше да я заключи там.
– Аз... съм самотна, предполагам.
Тъмните очи на Рафаело се разшириха. Адамовата му ябълка се плъзна първо нагоре, после надолу в бързо преглъщане.
Измина цяла вечност, докато Елса го чакаше да проговори.
– И аз съм самотен.
Пресегна се към ръката ѝ.
Елса едва не се отдръпна, толкова шокирана беше.
Кога някой я бе докосвал за последно?
Това е просто едно докосване, Елса. Не бъди глупачка.
Беше толкова красив, че тя усети как леко ѝ се гади. Дали щеше да бъде като момчетата, които я бяха тормозили и ѝ се бяха подигравали в училище, които я наричаха „Някой друг“ зад гърба ѝ? Лунната светлина и сенките подчертаваха лицето му – високи скули, широко плоско чело, остър прав нос и толкова плътни устни, че не можеха да не ѝ напомнят за греховните романи, които четеше.
– Ела с мен, Елс.
Прекръсти я, ей така, превърна я в друга жена. Елса усети как през тялото ѝ премина тръпка от тази интимност.
Той я поведе през една сенчеста, празна алея и двамата заедно пресякоха тъмната улица.
„Туут, туут, Тутси! Сбогом“ долетя от отворените прозорци на заведението.
После я поведе край новата железопътна гара и извън града към един модерен нов пикап „Форд“ модел „Т“ с голяма дървена каросерия.
– Хубав пикап – каза тя.
– Добра година за пшеница. Харесва ли ти возенето през нощта?
– Разбира се. – Качи се на седалката до шофьора, а той запали двигателя. Кабината се тресеше, докато караха на север.
След по-малко от километър, с Далхарт, останал в огледалото за обратно виждане, наоколо нямаше нищо за гледане. Нямаше хълмове, нямаше равнини, нямаше дървета, нямаше реки, просто звездно небе, толкова огромно, че изглеждаше сякаш бе погълнало света.
Рафаело караше по неравния, обрасъл път и зави към старата ферма на Стюард. Някога известна в цялата страна заради размера на обора, сега фермата бе изоставена след последната суша, а малката къщичка зад обора бе залостена с дъски от години.
Той спря пред празния обор и изключи двигателя, след което поседя известно време, загледан напред. Мълчанието помежду им се разчупваше само от дишането им и от звука на заглъхващия мотор.
Мъжът изгаси фаровете и отвори вратата си, след което обиколи колата, за да отвори нейната.
Елса го наблюдаваше как се пресяга, взима ръката ѝ и ѝ помага да слезе от пикапа.
Той можеше да направи крачка назад, но не го направи, така че тя успя да подуши миризмата на уиски в дъха му, както и лавандулата, която майка му вероятно е използвала, докато е гладила или прала ризата му.
Рафаело ѝ се усмихна, а тя отвърна на усмивката му, обнадеждена.
Младежът просна две одеяла в дървената каросерия на пикапа и двамата се покатериха в нея.
Лежаха един до друг, загледани в необятното, покрито с пръски от звезди нощно небе.
– На колко години си? – попита Елса.
– Осемнайсет, но майка ми се държи с мен, сякаш съм дете. Трябваше да се измъкна незабелязано, за да дойда тук. Тя прекалено много се тревожи за това какво ще си помислят хората. Ти си късметлийка.
– Късметлийка?
– Можеш да се разхождаш сама посред нощ, облечена в тази рокля, без придружител.
– Баща ми никак не беше щастлив от това, уверявам те.
– Но си го направила. Излязла си. Мислиш ли, че животът трябва да е по-голям от това, което виждаме тук, Елс?
– Да – отвърна тя.
– Искам да кажа... някъде хора на нашата възраст пият домашно приготвен джин и танцуват на джазова музика. Жени пушат на публични места. – Той въздъхна. – А ето ни нас тук.
– Аз си отрязах косата – каза тя. – Би помислил, че съм убила човек, ако беше видял реакцията на баща ми.
– Старите са просто стари. Нашите са дошли тук от Сицилия само с няколко долара. Разказват ми историята постоянно и ми показват късметлийското си пени. Сякаш е голям късмет да завършиш тук.
– Ти си мъж, Рафаело. Можеш да направиш всичко, да отидеш навсякъде.
– Наричай ме Рейф. Майка ми твърди, че звучи по-американско, но ако толкова им е пукало за това, е трябвало да ме кръстят Джордж. Или Линкълн. – Той въздъхна. – Определено е приятно да изрека тези мисли на глас, като никога досега. Добър слушател си, Елс.
– Благодаря ти... Рейф.
Той се завъртя на една страна. Тя усети погледа му върху лицето си и се опита да продължи да диша спокойно.
– Може ли да те целуна, Елса?
Едва успя да кимне.
Рейф се наведе и я целуна по бузата. Устните му бяха меки върху кожата ѝ. Тя почувства как оживява при докосването.
Той остави следа от целувки по врата ѝ и на Елса ѝ се прииска да го докосне, но не посмя. Възпитаните жени определено не правеха подобни неща.
– Може ли... да направя още нещо, Елса?
– Искаш да кажеш...?
– Да те обичам?
Елса бе мечтала за подобен момент, бе се молила за него, бе го създавала от откъси от книгите, които бе чела, но сега беше тук. В реалността. Мъж я молеше да я обича.
– Да – прошепна тя.
– Сигурна ли си?
Тя кимна.
Той се дръпна назад, започна да се суети с разкопчаването на колана си, успя, измъкна го и го хвърли настрана. Катарамата се удари в едната страна на пикапа, докато той сваляше панталона си.
Избута червената ѝ копринена рокля нагоре; тя се плъзна по тялото ѝ, гъделичкайки, възбуждайки я. Видя голите си крака на лунната светлина, докато сваляше кюлотите ѝ. Топлият нощен въздух я докосна, накара я да потръпне. Държеше краката си затворени, докато той не ги отвори леко и не легна отгоре ѝ.
Мили боже.
Елса затвори очи и той проникна в нея. Толкова я заболя, че извика.
После стисна устни, за да не изкрещи.
Рейф изпъшка, потръпна и се пльосна неподвижен отгоре ѝ. Тя усети тежкия му дъх по врата си.
Той се измъкна от нея, но остана наблизо.
– Майчице – каза.
Звучеше така, сякаш се усмихваше, но как бе възможно? Сигурно не е направила нещо както трябва. Това не можеше да бъде... то.
– Ти си специална, Елса – каза ѝ.
– Беше ли... хубаво? – престраши се да попита тя.
– Беше страхотно – отвърна той.
Тя искаше да се обърне настрани и да огледа лицето му. Да го целуне. Беше виждала звездите милион пъти. Той беше нещо ново и я бе пожелал. Ефектът от това бе сериозно размес-тване на пластовете в нейния свят. Възможност, която никога не си бе представяла. „Може ли да те обичам?“ бе попитал. Може би щяха да заспят заедно и...
– Е, предполагам, че най-добре да те прибирам, Елс. Баща ми ще ми посини задника, ако не съм в трактора сутринта. Имаме да изорем цели сто и двайсет акра утре, за да посадим още пшеница.
– О – каза тя. – Да. Разбира се.
* * *
Елса затвори вратата на пикапа и се загледа през отворения прозорец към Рейф, който се усмихна, бавно вдигна ръка, след което потегли.
Що за довиждане беше това? Щеше ли да пожелае да я види отново?
Виж го само. Разбира се, че не.
Освен това той живееше в Лонсъм Трий. На около петдесет километра оттук. А ако все пак се случеше да го види в Далхарт, нямаше да има значение.
Той беше италианец. Католик. Млад. Нищо от изброеното не беше приемливо за семейството ѝ.
Тя отвори портата и влезе в ароматния свят на майка си. Оттук насетне цъфналият нощен жасмин винаги щеше да под-сеща Елса за него...
Пред къщата тя отвори входната врата и пристъпи в сенчестия салон.
Докато затваряше вратата, чу изскърцване и спря. Лунната светлина се процеждаше през прозореца. Видя баща си да стои до виктролата.
– Коя си ти? – попита, запътил се към нея.
Покритата с мъниста сребърна лента за глава на Елса се плъзна надолу; тя я избута обратно.
– Д-дъщеря ти.
– Точно така, по дяволите. Баща ми се бори да превърне Тексас в част от Съединените американски щати. Присъедини се към Рейнджърите и се сражава в Лоредо, беше прострелян и едва не умря. Нашата кръв е в тази земя.
– Д-да. Знам, но...
Елса не забеляза вдигането на ръката му, докато вече не стана твърде късно да приклекне. Зашлеви я толкова силно през челюстта, че тя загуби равновесие и падна на пода.
Запълзя към ъгъла, за да се измъкне.
– Татко...
– Ти ни посрами. Махай се от погледа ми.
Елса се изправи прегърбено на крака, хукна по стълбите и затвори вратата на стаята си с трясък.
С треперещи ръце запали лампата до леглото си и се съблече.
Над гърдите ѝ имаше червено петно. (Рейф ли го беше направил?) Синина вече променяше цвета на челюстта ѝ, а косата ѝ беше разбъркана от любенето, ако можеше да бъде наречено така.
Въпреки това тя би го сторила отново, ако можеше. Би оставила баща си да я бие, да ѝ крещи, да я клевети или да я лиши от наследство.
Вече знаеше нещо ново, нещо, което дори не бе подозирала: би направила всичко, би изтърпяла всичко, за да бъде обичана, дори и да бе само за една нощ.
* * *
На следващата сутрин Елса се събуди от слънчевите лъчи, които се процеждаха през отворения прозорец. Червената рокля висеше на затворената врата. Болката в челюстта ѝ напомняше за снощи, както и болката, останала след любенето с Рейф. Едната искаше да забрави; другата – да запомни.
Желязното ѝ легло беше покрито със завивки, които бе направила сама, често шиейки на светлина от свещ през студените зимни месеци. В основата на леглото се намираше сандъчето ѝ с мечти, с любов, изпълнено с бродирано спално бельо, фина ленена бяла нощница, както и сватбения юрган, който Елса бе започнала да шие, когато бе на дванайсет години, преди непривлекателността ѝ да се разкрие като постоянно състояние вместо фаза. По времето, когато започна да получава месечното си неразположение, майка ѝ вече бе спряла да говори за сватбата ѝ и бе престанала да обшива с мъниста алансонската дантела. Достатъчно количество за половин рокля седеше сгънато между меки хартии.
На вратата се почука.
Елса седна изправена.
– Влез.
Майка ѝ влезе в стаята, модерните ѝ дневни обувки не издаваха звук по килима, който покриваше по-голямата част от дървения под. Беше висока жена, с широки рамене и сериозно излъчване; живееше достопочтено, оглавяваше църковни комитети, ръководеше Градинарската лига и говореше тихо, дори когато беше ядосана. Нищо и никой не можеше да смути Минерва Уолкот. Тя твърдеше, че това е семейна черта, наследена от предшественици, дошли в Тексас, когато друго бяло лице не можело да бъде забелязано наоколо и след шестдневна езда.
Майка ѝ седна на ръба на леглото. Косата ѝ, боядисана в черно, беше изпъната назад в кок, който подчертаваше острите ѝ черти. Тя се пресегна и докосна синината върху челюстта на Елса.
– Моят баща би ме нашарил много по-зле.
– Но...
– Без „но“-та, Елсинор. – Тя се наведе напред, прибра един чорлав кичур от подстриганата руса коса на Елса зад ухото ѝ. – Подозирам, че днес ще чуя клюки в града. Клюки. За една от дъщерите си. – Тя въздъхна тежко. – Забърка ли се в нещо?
– Не, мамо.
– Значи все още си добро момиче?
Елса кимна, неспособна да изрече лъжата на глас.
Показалецът на майка ѝ се премести надолу, докосна брадичката на Елса, повдигна лицето ѝ нагоре. Изучаваше дъщеря си, бавно се намръщи, оценявайки.
– Една хубава рокля не може да направи жената хубава, скъпа.
– Само исках...
– Няма да говорим за това и нищо подобно вече никога няма да се случва.
Майка ѝ се изправи, приглади крепираната си пола в лавандулов цвят, макар по нея да нямаше гънки, а и те не биха посмели да се образуват. Между двете жени се стелеше пространство, солидно като ограда.
– Ти не ставаш за брак, Елсинор, дори с всичките ни пари и цялото ни положение. Никой достопочтен мъж не иска непривлекателна жена, надвиснала над него. А ако все пак се появи човек, който да преглътне недостатъците ти, определено не би преглътнал съсипаната репутация. Научи се да бъдеш щастлива с истинския живот. Изхвърли глупавите си романтични романи.
Майка ѝ взе червената копринена рокля със себе си на излизане.
ГЛАВА 3
В годините след Голямата война патриотизмът беше широкоразпространен в Далхарт. Това, в съчетание с дъж-да и повишаващите се цени на пшеницата, даваше на всички причина да празнуват Четвърти юли. В града по витрините се рекламираха намаления за Деня на независимостта и весело подрънкваха звънци, докато хора влизаха и излизаха от магазините, зареждайки се с храна и напитки за празничните дни.
Обикновено Елса очакваше празника с нетърпение, но последните няколко седмици бяха трудни. От нощта ѝ с Рейф насам тя се чувстваше като в клетка. Неспокойна. Нещастна.
Не че някой от семейството ѝ ѝ обръщаше достатъчно внимание, за да забележи. Вместо да изрази недоволството си, тя го зарови и продължи с живота си. Само това знаеше да прави.
Спотайваше се и се преструваше, че нищо не се бе променило. Стоеше в стаята си толкова, колкото ѝ беше възможно, дори в ужасната жега на лятото. Носеха ѝ книги от библиотеката – подходящи книги – и ги прочиташе от кора до кора. Бродираше върху кухненски кърпи и калъфки за възглавници. На вечеря слушаше разговора на родителите си и кимаше, когато беше нужно. В църквата носеше кърпа на главата си, за да скрие скандално късата си коса, оправдаваше се, че не се чувства добре, и хората я оставяха на мира.
В редките случаи, в които посмяваше да вдигне поглед от някоя любима книга и да погледне през прозореца, виждаше празнотата на бъдещето на старата мома да се простира чак до плоския хоризонт и отвъд.
Приеми.
Синината на челюстта ѝ беше избледняла. Никой – дори сес-трите ѝ – не я бе коментирал. Животът се върна в обичайното си русло в къщата на семейство Уолкот.
Елса си се представяше като измислената дама от Шалот, жена, затворена в кула, прокълната, неспособна да излезе от стаята си, завинаги обречена да наблюдава кипежа на живота отвън. Ако някой беше забелязал внезапното ѝ мълчание, не бе попитал защо е и не беше коментирал. В действителност нямаше особена разлика. Беше се научила да изчезва много отдавна. Тя бе като едно от онези животни, чийто защитен механизъм е да се слива с пейзажа и да става невидимо. Това бе нейният начин да се справя с отхвърлянето: да не казва нищо и да изчезва. Никога не се бореше. Ако запазеше мълчание за достатъчно дълго време, хората накрая забравяха, че е там, и я оставяха на мира.
– Елса! – викна баща ѝ нагоре към стълбите. – Време е да тръгваме. Не ни карай да закъсняваме.
Елса сложи ръкавиците си от ярешка кожа – задължителни дори в тази ужасна жега – и захвана сламената шапка към косата си с игла. После тръгна към долния етаж.
И спря по средата на стъпалата, неспособна да продължи. Ами ако Рейф присъстваше на празненството?
Четвърти юли беше едно от онези редки събития, на които се събираха всички. Обичайно различните градове празнуваха в собствените си общински центрове, но за това празненство идваха хора от километри.
– Да вървим – каза баща ѝ. – Майка ти мрази да закъснява.
Елса последва родителите си към чисто новия, зелен като бутилка роудстър модел „Т“. Качиха се и се сбутаха на покритата с дебела кожа седалка. Макар да живееха в града и голямата зала да беше наблизо, имаха да носят много храна, а майка ѝ по-скоро би умряла, отколкото да ходи пеша на празненство.
Голямата зала на Далхарт беше украсена с безброй ивици червени, бели и сини знаменца. Дванайсетина коли бяха паркирани отпред. Повечето от тях бяха собственост на фермери, които се бяха справяли добре през последните няколко години, и на банкери, които бяха финансирали целия този растеж. Жените от Градинарската лига наистина се бяха постарали, моравата отпред беше пищно зелена. Цветя растяха в ярко изобилие покрай стъпалата, които водеха до входната врата. Площадките бяха пълни с деца, които играеха, смееха се и тичаха. Елса не виждаше никакви тийнейджъри, но те бяха тук някъде, вероятно си отмъкваха целувки по разни сенчести ъгълчета.
Баща ѝ паркира на улицата и загаси двигателя.
Елса чу музика. Празнична врява се носеше през отворените врати: бърборене, покашляне, смях. Две цигулки свиреха заедно с банджо и китара: „Роза втора употреба“.
Баща ѝ отвори багажника, разкривайки храната, която Мария бе приготвяла с дни. Храна, за която майка ѝ щеше да приема похвалите. Семейни рецепти, предавани от тексаските ѝ предци пионери – купчини сладки с меласа, пикантния джинджифилов хляб на леля Бърта, обърната прасковена торта и любимата шунка на дядо Уолт с червен сос и жито – всяко блюдо избрано, за да напомня на хората за мястото на семейс-тво Уолкот в историята на Тексас.
Елса тръгна след родителите си, понесла все още топла чугунена тенджера към голямата дървена зала.
Вътре бяха използвали цветни завивки за всичко от декорация до покривки. Покрай задната стена бяха наредени дълги маси, покрити с храна: печено свинско, гъсти, тъмни яхнии, подноси, пълни със зелен фасул, сготвен в свинска мас. Несъмнено щеше да има пилешки салати, картофени салати, наденици и бисквити, хлябове, царевичен хляб, торти и пайове от всякакъв вид. Всички в окръга обичаха празненствата и жените се трудеха усилено, за да се впечатлят една друга. Щеше да има пушени шунки, наденици от заек, самуни хляб с прясно избито масло, твърдо сварени яйца, плодови пайове и подноси с хотдог. Майка ѝ водеше редицата към една маса в ъгъла, където жените от Градинарската лига бяха заети да пренареждат донесеното.
Елса видя сестрите си да стоят с жените от Градинарската лига. Сузана беше облечена в блуза, направена от червената коприна на Елса. Шарлът носеше червен копринен шал на врата си.
Елса спря; гледката на сестрите ѝ в тази червена коприна разби сърцето ѝ.
Баща ѝ се присъедини към скупчените край сцената мъже, които водеха разговор на висок глас.
Макар Сухият режим да правеше алкохола незаконен, за мъжете имаше в изобилие. Те бяха здрава, корава групичка имигранти от Русия, Германия, Италия и Ирландия. Бяха дош-ли тук без нищо и бяха направили нещо от това нищо, така че не обичаха да им се казва как да живеят, нито от другите мъже, нито от правителство, което, изглежда, едва ли знаеше, че Големите равнини изобщо съществуват. Макар да имаха малко неугледен вид, много от мъжете разполагаха с купища пари в банката. Когато пшеницата се продаваше за долар и трийсет цента на бушел, а струваше четиридесет цента да я засееш, всички в града бяха щастливи. С достатъчно земя човек можеше да забогатее.
– Далхарт се развива – каза баща ѝ достатъчно силно, че да го чуят над музиката. – Догодина ще построя една проклета опера за нас. Защо да се налага да ходим до Амарило за малко култура?
– Трябва ни електричество в града. Това е печелившата карта – добави господин Хърст.
Майка ѝ продължаваше да преподрежда храната, която така и никой до момента не бе успявал да подреди по нейните стандарти, когато я нямаше. Шарлът и Сузана се смееха с красивите си, добре облечени приятелки, повечето от които бяха млади майки.
Елса забеляза Рейф, застанал при другите италиански семейства в ъгъла край маса с храна. Черната му коса, бухнала отгоре и по-къса покрай ушите, имаше нужда от подстригване. Помадата, която бе използвал, я правеше лъскава, но не успяваше да я контролира. Носеше обикновена риза, износена на лактите, кафяв панталон, кафяви кожени тиранти и карирана папийонка. На ръката му беше увиснало красиво момиче с тъмна коса.
През шестте седмици, в които не бе виждала Рейф, кожата му беше потъмняла допълнително от часовете, прекарани на полето.
Погледни насам – помисли си тя, след което: – Не, недей.
Щеше да се престори, че не я познава. Или още по-лошо, че дори не я забелязва.
Елса се насили да продължи да върви, слушайки как токчетата ѝ тракат по дървения дансинг.
Остави чугунения съд на масата с бяла покривка.
– За бога, Елса. Шунка по средата на масата с десертите? Какво си въобразяваш? – попита майка ѝ.
Елса взе тенджерата и я отнесе на следващата маса. Всяка стъпка я отвеждаше по-близо до Рейф.
Остави съда колкото можеше по-тихо.
Рейф погледна в нейната посока и я видя. Не се усмихна; още по-лошо, погледът му притеснено се стрелна към момичето до него.
Елса моментално извърна поглед. Не можеше да стои тук, изпълнена с такъв копнеж. Беше задушаващо. И последното нещо на света, което искаше, бе цяла вечер той да я игнорира.
– Мамо? – обади се, приближавайки се до нея. – Мамо?
– Нали виждаш, че разговарям с госпожа Толивър?
– Да. Съжалявам. Просто... – Не го гледай. – Не се чувствам добре.
– Твърде много вълнения, предполагам – отвърна майка ѝ, поглеждайки към приятелката си.
– Мисля, че трябва да се прибера у дома – каза Елса.
Майка ѝ кимна.
– Разбира се.
Младата жена внимаваше да не поглежда към Рейф, докато вървеше към отворената врата. Двойки се въртяха край нея по дансинга.
Тя отвори вратата и пристъпи в топлата, златиста ранна вечер. Вратата се затвори с трясък зад гърба ѝ, заглушавайки звука на цигулката и тропота на танцуващи крака.
Тръгна покрай разнообразието от паркирани коли и покрай теглените от коне каруци, с които не толкова богатите фермери идваха на подобни събития.
Главната улица сега беше притихнала, окъпана в златисто сияние, което скоро щеше да се разтопи в нощ. Стъпи на дъсчената пътека.
– Елс?
Тя спря и се обърна бавно.
– Съжалявам, Елс – каза Рейф с неловко изражение.
– Моля?
– Трябваше да кажа нещо там. Да ти помахам или нещо такова.
– О.
Той се приближи, толкова близо, че тя можеше да почувства топлината, която се излъчваше от него, и да подуши леката миризма на пшеница.
– Разбирам, Рейф. Тя е прекрасна.
– Джия Компосто. Родителите ни решили, че ще ни оженят, още преди да сме били проходили. – Той се наведе по-близо. Елса усети топлия му дъх върху бузата си. – Мечтах си за теб – каза ѝ бързо.
– Т-така ли?
Рейф кимна с леко засрамен вид.
Тя се чувстваше сякаш наближава ръба на скала; отвъд него я очакваше падане, което можеше да ѝ счупи костите. Гласът му, видът му. Вгледа се в очите му, които бяха тъмни като нощ, пламенни и съвсем леко тъжни, макар че изобщо не можеше да си представи за какво имаше да тъжи той.
– Да се видим довечера – предложи Рейф. – В полунощ. В стария обор на Стюард.
* * *
Елса лежеше в леглото напълно облечена.
Не биваше да ходи. Това беше очевидно. Синината на челюстта ѝ бе минала, но белегът от нея оставаше под повърхността. Добрите жени не правеха онова, което Рейф бе поискал от нея.
Тя чу как родителите ѝ се прибират, качват се по стълбите, отварят и затварят вратата на спалнята си в края на коридора.
Часовникът до леглото ѝ показваше 21:40.
Елса лежеше и дишаше развълнувано, докато къщата утихваше.
Чакаше.
Не биваше да ходи.
Нямаше значение колко често си го повтаряше наум, защото нито веднъж, нито за момент, не бе обмисляла да последва собствения си съвет.
В единайсет и трийсет тя се измъкна от леглото. В стаята все още беше ужасно горещо, но прозорецът ѝ гледаше към нощното небе над Големите равнини. Нейният детски портал към приключенията. Колко често бе стояла пред този прозорец и бе изпращала мечтите си към тези непознати вселени?
Отвори прозореца и се покатери на металната решетка за увивни растения. Изглеждаше ѝ, сякаш пълзеше сред самото окъпано в звезди небе.
Когато скочи върху гъстата трева, спря, нервно изчаквайки да бъде усетена, но вътре не светна нищо. Елса се промъкна към страничната стена на къщата и взе едно от колелата на сестрите си. Качи се и започна да върти педалите към пътя, надолу по главната улица и извън града.
Светът нощем беше голям и самотен по начин, с който местните жители бяха привикнали, осветен единствено от звездна светлина, малки бели искри в тъмен свят. Там нямаше домове, единствено мрак, който продължаваше с километри.
Тя спря при стария обор и слезе от колелото, като го остави върху одеялото от степна трева до пътя.
Той нямаше да дойде.
Разбира се, че нямаше.
Елса можеше да си спомни всяка дума, която ѝ беше казал, колкото и малко да бяха, и всеки нюанс на израженията на лицето му, докато говореше. Начина, по който усмивката му започваше от едната страна и сякаш бавно се плъзваше по целите му устни. Бледата запетайка от белег по челюстта му, начина, по който единият му преден зъб стърчеше съвсем леко.
„Мечтах си за теб.“
„Да се видим довечера.“
Беше ли му отговорила? Или просто бе стояла там, онемяла? Не можеше да си спомни.
Но ето я тук, застанала сам-самичка пред изоставен обор.
Ама че глупачка беше.
Щеше жестоко да си плати, ако я хванеха.
Пристъпи напред, кафявите ѝ обувки с токчета изхрущяха върху малките камъчета на пътя. Оборът се извисяваше над нея, върхът на покрива сякаш се бе уловил на кукичката на луната. Липсваха летви; наоколо бяха пръснати паднали дъски.
Елса се обгърна с ръце, сякаш ѝ бе студено, но в действителност ѝ беше неудобно горещо.
От колко време стоеше тук? Достатъчно дълго, че да ѝ се догади. Тъкмо щеше да се откаже, когато чу двигател на кола. Обърна се и видя фарове, които приближаваха по пътя.
Остана толкова шокирана, че не успя да помръдне.
Той караше твърде бързо, безразсъдно. Изпод гумите на автомобила летеше чакъл. Наду клаксона.
Явно беше скочил на спирачката, защото пикапът поднесе и чак тогава спря. Около него се вдигна облак прах.
Рейф енергично изскочи от колата.
– Елс – възкликна, ухилен, подавайки ѝ букет от лилави и розови цветя.
– Д-донесъл си ми цветя?
Той се пресегна в купето и извади и бутилка.
– И малко джин!
Елса нямаше представа как да реагира на нито едното от двете.
Той ѝ подаде цветята. Тя го погледна в очите и си помисли, това. Би платила всяка цена за него.
– Искам те, Елс – прошепна той.
Тя го последва в каросерията на пикапа.
Вече беше проснал завивките. Елса ги приглади леко и легна. Съвсем лека нишка светлина се спускаше от сърповидната луна.
Рейф легна до нея.
Тя усети тялото му до своето, чу дишането му.
– Мисли ли си за мен? – попита той.
– Да.
– И аз. За теб, искам да кажа. За това. – Започна да разкопчава горната част на роклята ѝ.
Огън, където я докосна. Разкриване. Не можеше да се успокои, не можеше да го скрие.
Той избута роклята ѝ нагоре, свали кюлотите ѝ и тя почувства нощния въздух върху кожата си. Всичко това я възбуждаше, въздухът по кожата, собствената ѝ голота, начинът, по който Рейф дишаше.
Тя копнееше да го докосне, да го вкуси, да му каже къде иска – има нужда – да бъде докосната, но страхът от унижението държеше устата ѝ затворена. Всичко, което кажеше, щеше да бъде грешно, недостойно за дама, а тя така желаеше да го направи щастлив.
Преди още да бе готова, той вече беше в нея, проникваше силно, стенеше. Секунди по-късно се стовари отгоре ѝ, потрепващ, дишащ бързо.
Прошепна нещо неразбираемо в ухото ѝ. Тя се надяваше, че е било романтично.
Елса докосна наболата брада по челюстта му. Докосването ѝ беше толкова внимателно и леко, че не вярваше Рейф да го е усетил.
– Ще ми липсваш, Елс – обади се той.
Тя бързо дръпна ръка.
– Къде отиваш?
Той отвори бутилката с джин и отпи голяма глътка, след което ѝ я подаде.
– Родителите ми ме карат да замина в колеж. – Завъртя се настрани, облегна глава на ръката си и я наблюдаваше, докато Елса отпиваше щипеща, горяща глътка и покриваше устата си с ръка след това.
Рейф отпи отново.
– Майка ми иска да завърша колеж, така че да бъда истински американец. Или нещо такова.
– Колеж – каза тя с копнеж.
– Да. Тъпо, нали? Не ми трябват книги, за да се уча. Искам да видя „Таймс Скуеър“ и Бруклинския мост, и Холивуд. Да се уча чрез действия. Да видя света. – Отпи отново. – Ти за какво мечтаеш, Елс?
Тя беше толкова изненадана, че я попита, че ѝ отне момент да отговори.
– Да имам дете, предполагам. Може би собствен дом.
Той се усмихна широко.
– Мътните го взели, това не се брои. Жена да иска дете е като семенце, което иска да расте. Какво друго?
– Ще се смееш.
– Няма. Обещавам.
– Искам да бъда смела – отвърна Елса, почти прекалено тихо, за да я чуе.
– Какво те плаши?
– Всичко – каза тя. – Дядо ми беше тексаски рейнджър. Обичаше да ми казва да вдигна глава и да се боря. Но за какво? Не зная. Звучи ми глупаво, когато го казвам на глас...
Тя усещаше погледа му върху себе си и се надяваше, че нощта е благосклонна към лицето ѝ.
– Различна си от всички други момичета, които познавам – отсече той и затъкна кичур коса зад ухото ѝ.
– Кога заминаваш?
– През август. Имаме малко време. Ако искаш да се видим отново.
Елса се усмихна.
– Да.
Щеше да вземе всичко, което успееше, от Рейф и щеше да плати каквато и цена да ѝ костваше това. Дори да гори в ада. Той я бе накарал да се чувства по-красива в рамките на минута, отколкото целият останал свят за двайсет и пет години.
