Глава 1
АЛЕКСИС
Нощни пеперуди изпълниха светлината от фаровете ми над високата трева в канавката. Все още стисках волана, а сърцето ми блъскаше в гърдите.
Бях свърнала, за да избегна един енот в мъглата, и се озовах в плитък ров край пътя. Бях добре. Разтърсена, но добре.
Опитах да тръгна на задна, но гумите забуксуваха. Вероятно имаше кал. Ох. Трябваше да взема джипа вместо седана.
Изключих двигателя, пуснах аварийните светлини и позвъних на пътна помощ. Казаха ми, че ще трябва да почакам час!
Перфектно. Просто перфектно.
Все още бях на два часа път от дома, заседнала на някаква безлюдна отсечка между погребалния дом в Сидър Рапидс, Айова, от който тъкмо бях тръгнала, и къщата ми в Минеаполис. Умирах от глад, трябваше да ползвам тоалетна и носех оформящо бельо. Общо взето, големият финал на най-ужасната седмица в живота ми.
Обадих се на най-добрата си приятелка, Бри. Вдигна след първото позвъняване.
– И? Как беше адската седмица?
– Ами мога да ти кажа как завърши – рекох, накланяйки седалката си назад. – Току-що вкарах колата си в канавка.
– Олеле. Добре ли си?
– Да.
– Обади ли се на пътна помощ?
– Да. Ще чакам час. И нося оформящо бельо от спандекс.
Тя си пое въздух през зъби.
– Бельото на Сатаната? Не се ли преоблече, преди да тръгнеш? Сигурно си избягала оттам, все едно те гонят. Къде си? – попита тя.
Надникнах през предното стъкло.
– Нямам представа. Буквално по средата на нищото. Даже не виждам улични лампи.
– Прецака ли си колата?
– Не знам – казах. – Не съм имала възможност да изляза, за да проверя. Не мисля. – Размърдах се неудобно в седалката. – Знаеш ли какво? Задръж. Ще ги сваля.
Откопчах си колана и наклоних седалката колкото можеше. Свалих обувките си с токчета и ги хвърлих на пасажерската седалка, след това се пресегнах, за да си сваля ципа. Измъкнах се от презрамките на сутиена, облегнах се назад и вдигнах черната си коктейлна рокля до хълбоците, подпъхвайки палци в горната част на спандекса.
Нямаше никого наоколо. От половин час не бях видяла друга кола по този път. Но точно когато започнах борбата с бельото, през задното стъкло се изля светлина от фарове – ама разбира се, че така ще стане.
– Гадост! – въздъхнах, размърдвайки се по-бързо.
Беше като да се опитвам да се измъкна от обхващащ цялото тяло компресионен чорап, докато ми засичат време. Чух да се затръшва вратата на кола и обезумях, борейки се със спандекса и смъквайки го надолу под волана до колената, а после го сритах точно когато някой се приближи до прозореца ми.
Голямо, рошаво куче изникна от нищото и скочи върху вратата ми, за да ме огледа. А после зад него застана брадат бял мъж с дънково яке с вълнена яка.
– Хънтър, долу. – Той дръпна кучето от колата ми и почука с кокалчета по стъклото. – Хей, добре ли сте?
Ципът ми все още беше наполовина смъкнат, а роклята бе вдигната почти над бедрата ми.
– Добре съм – казах, придърпвайки роклята надолу и завъртайки се, за да обърна голия си гръб към пасажерската седалка. – Беше енот.
Той сложи ръка до ухото си.
– Съжалявам, наистина не мога да те чуя.
Смъкнах прозореца с няколко сантиметра.
– Свърнах рязко заради енот. Добре съм – повторих, този път по-силно.
Изглеждаше развеселен.
– Да, имаме доста от тях наоколо. Искаш ли да те издърпам?
– Вече се обадих на пътна помощ. Но ти благодаря.
– Щом си се обадила, значи чакаш Карл – каза той. – Може да си поседиш известно време. – Кимна надолу по пътя. – На шестата бира е, във „Ветераните“.
Затворих очи и въздъхнах уморено. Когато ги отворих, мъжът се усмихваше.
– Дай ми секунда, ще те издърпам.
Не ме изчака да отговоря, просто заобиколи колата ми.
Побързах да си вдигна ципа. След това отново взех телефона си.
– Някакъв тип ще ме издърпа – прошепнах на Бри.
Завъртях огледалото си за задно виждане, за да видя регистрационния му номер, но фаровете му ме заслепяваха. Чувах тракане на метал отвън. Кучето отново скочи, за да ме види през прозореца. Късата му опашка се размаха и то излая.
– Това куче ли е? – попита Бри.
– Да. Принадлежи на мъжа – казах, клатейки глава на кучето. Ближеше стъклото.
– Защо си толкова запъхтяна?
– Бях насред опита си да сваля спандекса, когато той се появи – казах, грабнах бельото от пода и го натиках на топка в чантата си. – Бях наполовина гола, когато се приближи до прозореца.
Тя се разсмя толкова силно, че трябваше да отдръпна телефона от ухото си.
– Не е смешно – прошепнах аз.
– Може би за теб не е – отвърна тя, все още смеейки се. – И как изглежда този тип? Някакъв зловещ старец?
– Не. Всъщност е някак си сладък – казах, опитвайки се да проследя действията му в страничното огледало.
– Ааааа. А ти как изглеждаш?
Сведох поглед към себе си.
– С прическа и грим, черна погребална рокля...
– Онази на „Долче“?
– Да.
– Значи изглеждаш секси. Ще остана на телефона с теб, в случай че те убият.
– Ха. Благодаря. – Облегнах се на седалката.
– А погребението беше ли гадно? – попита Бри.
Изпуснах продължителна въздишка.
– Беше много зле. Всички постоянно ме питаха къде е Нийл.
– Какво им каза?
– Нищо. Че сме скъсали и не искам да говоря за това. Нямаше да се дам. И разбира се, Дерек не се появи.
– Ама че момент уцели да е в Камбоджа. Изпуска цяяялото забавление – каза Бри.
Близнакът ми има склонност да избягва семейните драми. Не мога да кажа, че е знаел, че прабаба Лил ще умре внезапно в старческия дом и че ще бъда набутана сама в леговището на лъва за тридневното семейно събиране под формата на погребение, което последва... Но така или иначе, беше съвсем типично за него.
Смъкнах прозореца с още няколко сантиметра, за да мога да погаля кучето. Имаше рунтави вежди като на старец и големи златисти очи, които го караха да изглежда стреснат да ме види.
– Мама свърши наистина добра работа с речта – казах, почесвайки ухото на кучето.
– Не ме изненадва.
– А Нийл ми писа съобщения през цялото време.
– Също не ме изненадва. Този мъж е напълно безочлив. Ти отговори ли му?
– Ъ, не – отвърнах.
– Добре.
Още тракане отвън.
– Добре тогава, слушай – каза Бри. – Мислех си, че може да излезем на двойна среща, когато се върнеш.
Простенах.
– Изслушай ме. Въобще не е сложно.
Това щеше да е сложно.
– Двете ще изберем най-секси мъжете, които успеем да намерим в Тиндър. Вероятно такива, които позират с риба, но това не е важно. Ще ги заведем в кафенето до офиса на Ник, онова, от което си взема обяд всеки ден в единайсет и трийсет. А после, когато Ник се появи, ще се направим на напълно изненадани да го видим там. Ти ще се престориш, че се спъваш, и без да искаш, ще разлееш малко червено вино върху ризата му, докато аз се натискам с кавалера си.
Задавих се от смях.
– Колкото и да ми се иска да ти помогна да унищожиш дрехите на бъдещия ти бивш съпруг – казах аз, все още хилейки се, – в обозримото бъдеще няма да ходя по срещи. Нямам нужда от никакъв мъж в живота си точно сега. Или когато и да било.
Тя се изсмя.
– Е, да, всички сме силни жени, докато противопожарната аларма не се разсвири от високия таван в три часа през нощта и няма кой друг да я удари с метлата освен теб.
Изсумтях.
– Обаче сериозно – каза тя, – никога досега не сме били необвързани едновременно. Трябва да се възползваме. Секси женско лято. Може да е много забавно.
– Мисля, че съм повече в настроение за лято със „Златните момичета“...
Тя, изглежда, се замисли.
– И това може да се уреди.
Чух още тракане отвън и усетих колата да помръдва, сякаш нещо беше закачено за бронята.
– Искаш ли утре да излезем за по едно питие? – попита Бри.
– По кое време? На пилатес съм.
– След това.
– Добре, разбира се.
Забелязах движение в страничното огледало. Мъжът беше тръгнал обратно към мен. Спрях да галя кучето и вдигнах прозореца си почти догоре.
– Хей – прошепнах на Бри. – Мъжът идва. Задръж.
Мъжът отново издърпа кучето си от колата и се наведе да говори с мен през стъклото.
– Може ли да включиш на неутрална предавка? – попита той през малката пролука.
Кимнах.
– Когато те издърпам, включи на паркиране и изключи двигателя, докато сваля веригата.
Кимнах отново и загледах как се отдалечава към пикапа си. Затръшна се врата и двигателят му запали. После колата ми помръдна и бавно бях измъкната от канавката обратно на пътя. След което мъжът обиколи колата ми с фенерче и огледа калника.
На капака ми кацна водно конче. Постоя там напълно неподвижно, докато мъжът приклекна, за да огледа гумите ми. След това той изключи светлината и отново отиде зад колата. Още тракащи звуци от верига и след минута се върна до прозореца ми.
– Огледах колата. Не виждам никакви щети. Би трябвало да нямаш проблем да караш.
– Благодаря ти – казах, плъзвайки две двайсетдоларови банкноти през пролуката.
Той се усмихна.
– Безплатно е. Карай внимателно.
Върна се обратно при пикапа си и изсвири с клаксона, вдигайки приятелски ръка, докато потегляше покрай мен в мъглата.
Глава 2
ДАНИЕЛ
– Сто кинта, ако я навиеш да си тръгне с теб – каза Дъг, кимайки към червенокоската, която седеше на бара.
Беше жената, която измъкнах от канавката преди половин час. Петнайсет минути по-късно беше влязла във „Ветераните“.
Беше вторник, девет часът вечерта през април, което означаваше, че целият град бе натъпкан в бара. Снегът се беше разтопил и сезонът официално бе свършил. Всичко, с изключение на „Закусвалнята на Джейн“ и този бар, беше затворено, докато реката не се затопли, а „Джейн“ затваряше в осем. Туристите си бяха тръгнали, така че тази бедна, нищо неподозираща жена не само че се набиваше на очи, но и бе една от няколкото жени в това малко градче, които нито са ни роднини, нито са израснали с нас. Щеше да бъде преследвана неумолимо.
Изсмях се на най-добрия си приятел, нанасяйки тебешир в края на щеката си.
– Откога ти имаш сто кинта?
Браян се разсмя на бар стола си.
– Откога имаш и пет кинта? И ако е така, по-добре ги дай на мен. Все още си ми длъжник за питиетата миналата вечер.
– Успех с това – промърморих аз.
Дъг ни показа среден пръст.
– Имам. И твоите пет кинта имам, скапаняк – каза той на Браян. – Освен това няма да изплатя целия облог. Всеки загубеняк залага по петдесетачка и който успее да я навие да се прибере с него, взема всичко.
– Остави я на мира – казах, изпълнявайки удара си. Топките се затъркаляха из масата и шестата влезе в ъгловия джоб. – Тази жена няма да се прибере с никого от този бар. Повярвай ми.
Жени като нея не искаха да имат нищо общо с типове като нас.
Колата, която бях издърпал от канавката, беше мерцедес. Вероятно струваше повече, отколкото изкарвахме тримата за година. Без да споменавам, че беше облечена така, сякаш се е отправила към коктейлно парти на яхта. Изискана рокля, огромни диамантени обеци на ушите, диамантена гривна – очевидно само минаваше през града и нямаше намерение да пренощува. Всъщност бях изненадан, че изобщо бе спряла тук, вместо да кара още четиресет и пет минути до Рочестър, за да хапне. „Ветераните“ беше далеч от хубаво заведение.
Дъг вече вадеше пари от портфейла си.
– Не съм заинтересован – казах, вкарвайки черната топка чисто в страничния джоб. – Не ми харесва да залагам на други човешки същества. Тя не е предмет.
Дъг поклати глава към мен.
– Поне се опитай да се позабавляваш.
– Забавлявам се.
– О, така ли? Кога за последно свали някоя? – попита Дъг. – Колко време мина? Четири месеца след Меган?
– Не си търся свалка. Обаче благодаря.
Виждайки, че не стига доникъде с мен, Дъг насочи вниманието си към Браян.
– Ами ти? Сто кинта.
Браян почти моментално хвърли поглед към Лиз, която работеше зад бара.
Дъг завъртя очи.
– Тя е омъжена. Омъжена. Трябва да го превъзмогнеш. Става депресиращо. Пусни се в приложение за запознанства или нещо подобно. – Дъг вдигна чашата си със спрайт към Браян. – Миналата седмица се срещнах с близначки от Тиндър. Близначки. – Повдигна вежди.
Изпълних удара си.
– О, така ли? Успя да разочароваш две жени едновременно?
Браян се разсмя.
Дъг ме игнорира.
– Сериозен съм, човече. Тя няма да напусне съпруга си. Гледай си твоята работа.
Браян отново погледна към Лиз. После, почти по сигнал, вратата на „Ветераните“ се отвори със замах и Джейк влезе, облечен в полицейската си униформа.
Всички спряхме, за да наблюдаваме как се приближава към бара. Проправи си път, потупвайки гърбове и поздравявайки по-шумно от необходимото само за да се увери, че всички сме разбрали, че ни е удостоил с присъствието си.
Заобиколи зад тезгяха, сякаш притежаваше заведението, отиде до Лиз и я придърпа в драматична целувка. В бара изригна дюдюкане, а двамата с Дъг си разменихме погледи. Ама че задник.
Погледнах отново към Браян тъкмо навреме, за да видя как през лицето му преминава болка.
По дяволите, може би Дъг беше прав. Не казвам, че залагането на жени е отговорът, но Браян трябваше да превъзмогне тази гадост. Лиз нямаше да напусне Джейк... въпреки че трябваше.
Майк се приближи на път към тоалетната и Дъг му кимна.
– Здрасти, Майк! Сто кинта, ако я навиеш да си тръгне с теб. – Посочи жената на бара.
Майк спря и я погледна през очилата си. Явно хареса онова, което видя, защото извади портфейла си.
– Почти не изглежда честно. Получавам сто кинта и красива жена.
Засмях се и погледнах часовника си.
– Трябва да вървя. Трябва да нахраня хлапето – казах и оставих щеката си.
Дъг простена.
– Всеки път едно и също. – Махна ми. – Хубаво. Тогава изчезвай от тук, по дяволите. – После погледна над рамото ми към бара и кимна към жената. – Хей, кажи някоя добра дума за мен на излизане, а?
– Значи искаш да я излъжа? – попитах, обличайки якето си.
Браян и Майк се разсмяха.
Дъг ме игнорира и остави щеката си за билярд върху масата.
– Ще изкарам тайното си оръжие.
Изхилих се и се отправих към бара, клатейки глава.
Глава 3
АЛЕКСИС
– За какво си мислиш? – попита барманката, бършейки плота.
Имаше руса коса, татуировка на роза върху китката и яркорозово червило. Бе хубава. Казваше се Лиз.
Прегледах менюто, което ми беше дала.
– Кое става? – попитах. Възможностите не ми харесваха. Почти всичко беше пържено.
– Чилито е домашно – предложи тя.
Изкривих устни.
– Не обичам чили.
Мъглата навън се беше сгъстила и знаех, че няма да успея да се прибера, преди нуждата от храна и посещение на тоалетната да стане отчайваща. Единствената бензиностанция в града беше затворена и Гугъл любезно ме насочи към единственото отворено заведение в следващите осемдесет километ-ра – „Ветераните“, което бе споменал мъжът с пикапа.
Заведението беше вехто. Масите бяха съчетани с евтини столове. Имаше счупени старовремски табели за бира по стените, наред с рамкирани медали и черно-бели снимки на ветерани. „Бени & дъ Джетс“ звучеше от стар джубокс до стената. Огром-на еленска глава бе окачена над бара, с разноцветни коледни лампички, увити около рогата. Всичко беше много изтъркано и опърпано. Не можех да си представя да се намирам тук при как-вито и да било други обстоятелства дори и след милион години.
Много бременна млада жена се приближи до Лиз и прокара ключ-карта през касовия апарат, с ръка на кръста.
– Тръгваш ли, Хана? – попита Лиз, наливайки индийски светъл ейл от канелката.
– Да. – Тя направи гримаса. – Бебето си е сложило крака точно върху пикочния ми мехур.
– Ще прибера бакшишите ти в офиса – каза Лиз. После погледна обратно към мен. – Много жалко, че не мина по-рано, преди закусвалнята да затвори за през нощта. Изборът ни е много ограничен преди лятото и завръщането на туристите.
– Туристи ли? – попитах аз.
– Да. Намираме се на Руут Ривър. Плюс това сме само на два часа път от градовете близнаци, така че през почивните дни имаме доста посетители. Обаче точно сега са само местните. И всички те са тук. Всичките триста и петдесет от нас. – Засмя се, кимайки към претъпкания бар.
Завъртях се на стола си. Вярно беше. В цялото заведение нямаше един празен стол.
Докато оглеждах тълпата, до масата за билярд забелязах мъжа, който ме бе издърпал. Наистина е сладък.
Сега, когато беше свалил якето си, можех да видя, че има и хубаво тяло. Приличаше на грубоват дървосекач. Брада, тъмнокафява коса, лешникови очи, трапчинки. Висок. Беше облечен с фланелена риза и дънки. Ръкавите му бяха навити и имаше цветни татуировки на двете предмишници.
Обърнах се, преди да забележи, че го наблюдавам.
Чу се звук от камбанка и Лиз погледна над главата ми. Нервно изражение премина по лицето ѝ, но се усмихна. Обърнах се, за да проследя погледа ѝ. Влизаше полицай – при това красив. Беше висок, определено над метър и осемдесет. Кафяви очи, гъста кестенява коса. Стегнато тяло, изпъващо светлокафявата му шерифска униформа. На кръста му беше препасан кобур с пистолет, а на гърдите му бе закачена златна значка. Носеше брачна халка.
– Здрасти, скъпи. – Лиз му се усмихна, когато той заобиколи плота.
Наведе се и ѝ лепна целувка. Няколко души подсвирнаха.
Той повдигна брадичката ѝ.
– Донесох ти пуловера – каза, като я гледаше в очите. Пос-тави бяла купчинка в ръцете ѝ. – Забрави го в полицейската кола.
– Много мило. – Лиз сведе поглед към дрехата. – О, Джейк, това е... – Тя спря, осъзнавайки, че така и не ѝ бях казала името си.
Джейк се обърна към мен и изглежда ме забеляза за пръв път.
– Алексис – представих се. – Приятно ми е.
– Добре дошла в Уакан. – Произнесе го „уах-кан“. – Трябва да вървя – каза той на съпругата си. – Ще дойда да те взема в полунощ. – Целуна я и наклони шапка към мен, преди да си тръгне.
Въздъхнах и отново погледнах менюто. Обмислях дали да си тръгна, без да поръчам. Нищо не ми изглеждаше вкусно.
– Та освен чилито, какво друго трябва да опитам? – попитах аз.
– Здрасти – рече мъжки глас зад мен, говорейки на Лиз. – Искам да платя сметката си.
Вдигнах поглед. Беше мъжът с пикапа.
Лиз му се усмихна.
– Тръгваш си рано, а?
– Трябва да нахраня хлапето – обясни той. След това се обърна към мен и се усмихна. – Здравей.
– Здравей – казах, завъртайки се с лице към него. – Ето че се срещаме отново.
– И при много по-добри обстоятелства – съгласи се той.
Усмихнах се.
– Благодаря ти за по-рано. Нямаше нужда да го правиш.
– Мисля, че имаше. – Той кимна към мъжа в края на бара със зачервени очи, разрошена коса и със седем празни бирени чаши пред себе си. – Това е рицарят ти с блестящия влекач.
Поех си дъх през зъби.
– Щях да си остана там цяла нощ.
– О, не, някой от нас щеше да спре. До пет или шест часа най-много.
Засмях се и той ми се усмихна.
– Аз съм Даниел. – Подаде ми ръка.
– Алексис – казах, поемайки я. Дланта му беше груба и топла.
– Мисля, че трябва да те предупредя – каза той, пускайки ръката ми и облягайки се на бара. – Виждаш ли онези типове ей там? – Кимна към трима мъже, скупчени около масата за билярд. – Обзаложиха се, че могат да те навият да си тръгнеш с един от тях.
Лиз издаде сумтящ звук иззад касовия апарат.
– Такива са задници – промърмори тя, прокарвайки картата му през апарата. – И Браян ли?
– Не, само Майк и Дъг. – Той посочи. – Виждаш ли мъжа с очилата?
Извих се на стола, за да погледна към мъжете.
– Да...
– Съмнителен обрив.
Изсумтях, а Лиз се изсмя.
– Високият, бял мъж с яке „Кархарт“ живее в мазето на майка си – продължи да изрежда. Пясъчнорусият мъж се хилеше в нашата посока и махаше. – След около пет минути ще измъкне китара отнякъде. – Погледна към мен. – Ще изсвири „Повече от думи“ на „Екстрийм“ и ще го направи много, много зле.
Лиз се разсмя, докато плъзваше към него разписката за сметката.
– Вярно е. Боже, наистина е вярно.
Докато той подписваше разписката, аз ѝ хвърлих поглед. Беше само за десет долара, но той остави още десет бакшиш. Обърна я наопаки и я плъзна през бара.
– Както и да е, късмет. – Тръгна към изхода.
– Чакай – казах след него.
Той спря и погледна назад към мен.
– На колко са се обзаложили?
Той сви рамене, вадейки ключовете си.
– Сто кинта.
– Ами ти? Не участваш ли в този облог?
Той поклати глава.
– Не си падам по това.
– Не? Ами ако си тръгна с теб? Ще спечелиш ли парите?
Той се смръщи насреща ми.
– Не разбирам.
– Мисля и без това да си тръгвам. Можеш да излезеш заедно с мен и да спечелиш облога.
Той се усмихна.
– Би го направила?
Свих рамене.
– Разбира се.
Той хвърли поглед към мъжете в другия край на залата. Онзи с якето „Кархарт“ държеше китара.
Очите на Даниел се върнаха върху мен и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка.
– Ако го направим, ще си разделим парите.
Обърнах се към Лиз.
– Лиз, по скалата от едно до сериен убиец колко опасен е този мъж? В безопасност ли съм да изляза с него на тъмен паркинг?
Тя се усмихна.
– Даниел е единственият тип, с когото бих излязла от този бар.
– Не знам как трябва да се чувствам – рече той. – Ти си ми братовчедка.
Тя се засмя.
– Безопасен е.
– И ще спази своята част от уговорката и ще ми плати? – попитах я.
Тя подсуши една чаша с кърпа.
– Дори и онези идиоти да не спазят своята част от уговорката и да не му платят, той ще ти плати. Такъв човек е.
Погледнах обратно към Даниел, а той сви рамене.
– Не съм задник. Това е любимата ми черта у мен.
Усетих как усмивката стига до очите ми. Беше забавен.
– Добре – казах. – Имаме сделка. – Кимнах към стола до мен. – Но седни и поговори малко с мен. Иначе няма да повярват, че си ме омаял.
Той погледна към часовника си. После явно реши, че има време, и седна.
– Разкажи ми за себе си – казах аз. – С какво се занимаваш?
– Управител съм на имот.
Лиз се разсмя иззад плота, където сипваше наливна бира.
– Той е кметът.
Повдигнах вежда.
– Леле, кметът, а?
Той я изгледа.
– По-скоро това е почетна титла. Градът е малък. Задълженията ми са минимални.
Лиз поклати глава.
– Скромен е. Той прави всичко в района. Води бинго в съботните вечери, доброволен пожарникар е. Дори е Дядо Коледа. – Кимна към една от рамкираните изрезки от вестник над касовия апарат.
Дядо Коледа идва в Уакан.
Статията беше придружена от цветна снимка на дебел Дядо Коледа с малко момченце на коляното си.
Погледнах го отново с усмивка, а той смени темата.
– А ти с какво се занимаваш?
Свих рамене.
– Нищо, което да си струва да се споменава.
Не ми харесваше да давам лична информация на непознат.
Той не ме притисна.
– Добре. А какво те води в Уакан?
– Идвам от погребение.
Лицето му стана сериозно.
– О, много съжалявам да го чуя.
– Леля Лил беше на деветдесет и осем и имаше прекрасен живот. Много любовници, както обичаше да казва.
Той се усмихна.
– Живея в Минеаполис. Само минавам оттук. Хей, винаги ли е толкова мъгливо тук?
– Навън има мъгла? – попита Лиз с изненада в гласа.
Даниел поклати глава.
– Никога. Това е доста странно.
– Ясно. Значи имаш хлапе? – попитах аз.
Той отново погледна към часовника си.
– Да. Клоуи.
– На колко е?
– Една седмица.
– О! – възкликнах, отдръпвайки се изненадано. – Малка е.
Той не носеше брачна халка. Не че това означаваше нещо. Можеше да има дете и без да е женен.
– Значи имаш приятелка?
Той поклати глава.
– Нямаше да приема този облог, ако имах.
– Е, ти няма да ме заведеш наистина в дома си – изтъкнах аз.
– Но се преструвам, че го правя. Не бих проявил такова неуважение към теоретичната си приятелка. – Той се ухили.
Трябваше да потисна усмивката си.
– Значи не си обвързан с майката на бебето си?
Изглеждаше развеселен.
– Определено не. Приемен баща съм.
Лиз се усмихна.
– Клоуи е тооолкова сладка. А той ѝ е такъв добър татко. – Тя му кимна. – Покажи ѝ снимка.
Той извади телефона си и плъзна пръст по екрана. После ми го показа.
От устните ми изригна смях.
– Хлапето ти е козле? В пижама?
– Да. След няколко седмици ще се прибере у дома. Принадлежи на Дъг. Типът с китарата. Мама коза има мастит и Дъг не може да се оправя с храненията посред нощ, така че предложих да помогна.
– Нека да си изясня нещата – казах, кръстосвайки крака. – Дъг се опитва да ме прелъсти със зле изпята версия на „Повече от думи“, когато има истинско козле? Ако имаш козле, винаги започваш с: „Имам козле“.
Той се подсмихна.
– Технически погледнато, аз имам козле.
Лиз сложи лед в чашата.
– Продължавам да му казвам, че профилът му в Тиндър може да бъде единствено снимка на Клоуи и адрес.
Засмях се.
Даниел се усмихна и кимна през рамо.
– Гледат ли ни?
Погледът ми трепна към масата за билярд.
– О, да. – Върнах погледа си върху него. – Дъг с якето „Кархарт“ настройва китарата си. Колко време мислиш, че имаме, преди да ми направят серенада?
– Бих казал още една-две минути.
– Добре. – Приведох се напред. – Ще се престоря, че тъкмо си казал нещо наистина забавно, и ще се разсмея. После можем да приключим с това.
Той подпря с ръка брадичката си.
– Какъв вид смях?
– Какъв вид?
– Да. Теоретично онова, което ти казвам, трябва да е достатъчно добро, за да те накара да си тръгнеш с мен, след като ме познаваш едва от пет минути. Трябва да изглежда много убедително. Мисля си за нещо от типа на Джулия Робъртс.
Това всъщност наистина ме накара да се разсмея, което накара и него да се разсмее... и беше очарователно. В ъгълчетата на топлите му, златисто-зелени очи се появиха бръчици и това озари цялото му лице.
Боже, имаше хубава усмивка. Наистина хубава. Нещо у нея ме жегна право в сърцето, мъничко ми спря дъха.
Поседяхме там, все още смеейки се, а аз открих, че хапя устна и лекичко се привеждам към него, и с шок осъзнах, че флиртувам. В смисъл, че наистина флиртувах, а не се преструвах.
Бях с Нийл седем години. Мислех, че той ще е последният мъж и ще остана с него завинаги. После скъсах с него и си казах, че съм приключила. Без повече мъже. Нямах нужда от мъж. Нямах нужда от кавгите. Напълно отхвърлях идеята отново да излизам по срещи. Купих си много хубав вибратор и на трийсет и седем години се оттеглих от блатото. Нулев интерес.
А сега флиртувах.
Беше като да откриеш, че растение, което си убила, в крайна сметка е живо и има нужда само от вода.
– О-о, Дъг идва – прошепна Лиз.
Откъснах поглед от Даниел. Дъг беше започнал да си проправя път през високите маси към бара, с китара в ръка.
– Време е да си вървим – каза Даниел.
После ме хвана за ръка, помогна ми да сляза от столчето и ме поведе навън.
Глава 4
ДАНИЕЛ
Улових я за ръка. Опитвахме се да изглеждаме близки един с друг. Реших, че е от ролята. Безсрамно, но в роля.
Тя не се отдръпна.
Момчетата ме гледаха с увиснали ченета, докато излизахме от бара. Сниших другата си ръка и им показах среден пръст.
Когато излязохме на паркинга, я пуснах. Извадих банкнотите от портфейла си и ѝ ги подадох.
Тя взе парите, преброи ги, а след това ги пъхна в джоба на ризата ми.
– Сделката беше петдесет на петдесет – казах, бъркайки за парите, за да ѝ ги върна.
– Плащам ти за услугата с изтеглянето.
– Не. Не приемам – казах и ѝ подадох банкнотите.
Тя скръсти ръце.
– Ти свърши основната работа – изтъкнах, подавайки ѝ ги. – Спечели си ги.
– Дори нямаше да бъда тук, ако не ме беше измъкнал от канавката. Щях да платя на пияния Карл много повече от петдесет кинта. А и аз решавам какво да правя с нечестната си печалба. Така се случват нещата с нечестните печалби. – Тя ми отправи крива усмивка.
Поклатих глава с усмивка. Виждах, че няма да се пречупи, а не спорих с нея прекалено упорито, защото, ако не останех с петдесет кинта по-малко, утре нямаше да се наложи да притискам момчетата да ми ги върнат. Извън сезона финансите бяха оскъдни за всички. А и това си струваше само заради забавлението.
– Често ли го правиш? – попитах, прибирайки банкнотите обратно в портфейла си. – Трябва да кажа, че това беше най-добрият момент от седмицата ми.
Тя се усмихна.
– Трябва да е било слаба седмица.
Засмях се леко.
Лекият бриз духна кичур коса в лицето ѝ и тя го приглади с пръст. Боже, беше великолепна. Червена коса, бледа кожа, носът ѝ бе осеян с лунички. Дълбоки, кафяви очи. Атлетична. Видях повече, отколкото вероятно би искала, докато се преобличаше в колата си. Можех да подуша парфюма ѝ. Не знаех името му, но предполагах, че е скъп.
Тази жена беше толкова извън категорията ми, че дори не бе смешно. Трудно бе за вярване, че изобщо стоеше тук, на паркинг с напукан асфалт насред нищото, облечена в тази рокля и тези високи обувки. Сякаш бе модел, който се е измъкнал от фотосесия за модно списание и се е изгубил.
И беше права за мъглата. Обгръщаше паркинга като невидимо силово поле около „Ветераните“. Беше странно. И определено не беше добре да се шофира.
Постояхме така за момент. После тя кимна към колата си.
– Е, по-добре да потеглям. Трябва да нахраниш хлапето си... Хей, има ли откъде наблизо да се вземе храна?
Поклатих глава.
– Не. Рочестър е най-близкият град до Уакан, а той е на четиресет и пет минути на север.
Тя стисна устни.
– Така си и помислих. Е, добре. Беше ми приятно да прекараме приятелите ти с теб.
– Да, на мен също.
Усмихна ми се за още миг. После се обърна и се отправи към колата си, а аз продължих да я наблюдавам.
– Хей – извиках.
Тя се обърна.
– Да?
– Мога да ти приготвя нещо за ядене. Вкъщи.
– Какво ще ми приготвиш? Защото съм много капризна относно храната – отвърна тя, без да трепне.
Усмихнах се.
– Е, нямам динозавърски пилешки хапки, ако на това се надяваш.
Тя се засмя, а аз се ухилих.
Наум прехвърлих съдържанието на хладилника си.
– Какво ще кажеш за сандвич с печено сирене? С пресен домат и босилек?
Тя повдигна вежда.
– Пресен домат и босилек?
– Имам градина.
– Не си падам по свалки за една нощ.
Разсмях се.
– Е, това ескалира бързо.
– Сериозна съм. Никога не съм имала такава и никога няма да имам. Ако това е целта ти, ще бъдеш сериозно разочарован.
– Нямам такава цел – казах честно, усмихвайки ѝ се.
Тя кимна и направи няколко крачки, после спря и вдигна поглед към мен.
– Добре. Но трябва да те информирам, че ще взема тейзъра си.
– Така е честно.
– И определено ще го използвам, ако се наложи. – Тя ме изгледа строго.
Отвърнах на сериозното ѝ изражение.
– Няма да ти се наложи. Но ти вярвам. Изглеждаш агресивна.
Алексис сподави смеха си, опитвайки се да задържи сериозното си изражение.
– И ще ползвам собствената си кола. Няма ти да ме возиш.
– Разбира се.
– Последно. – Тя наклони глава. – Има ли някой, който да е останал с впечатлението, че има връзка с теб?
Засмях се.
– Да знаеш, че е само сандвич с печено сирене. Не е толкова сериозно.
– О, знам. Но ако си мисля, че имам връзка с някого, и се прибера и го заваря как приготвя сандвич с печено сирене на друга жена, изобщо няма да съм щастлива.
– Казах, че нямам приятелка.
– Въпросът ми беше друг.
– Не – усмихнах се. – Никой не си мисли, че има връзка с мен. А има ли някой, който да смята, че има връзка с теб?
Тя се засмя.
– Не.
– Добре.
Алексис се усмихна.
– Добре.
* * *
На следващата сутрин се събудих в шест часа сутринта, гол и щастлив, след като бях прекарал най-хубавата среща в живота си.
А после осъзнах, че нея я няма.
