ГЛАВА 1
Рийд
Мъгла пълзеше над гробището. Надгробните камъни – древни, рушащи се, с изличени от стихиите надписи – сякаш пронизваха небето, погледнати от мястото ни на скалата. Дори морето долу притихна. В зловещата светлина преди изгрева аз най-сетне разбрах какво означава изразът тих като гроб.
Коко прокара ръка по изморените си очи, преди да посочи към църквата зад мъглата. Малка. Дървена. С хлътнал от едната страна покрив. В жилището на свещеника до нея не светеше.
– Изглежда изоставена.
– А ако не е? – изсумтя Бо, клатейки глава, но после рязко се прозина и продължи да говори: – Това е църква, а лицата ни са разлепени из цяла Белтера. Дори селски свещеник ще ни разпознае.
– Е, добре. – Измореният ѝ глас обаче не прозвуча достатъчно язвително. – Спи тогава отвън с кучето.
Ние се обърнахме едновременно, за да погледнем към призрачното бяло куче, което ни следваше. Беше се появило, щом излязохме от Сезарин, точно преди да решим да тръгнем по брега, вместо по пътя. Вече бяхме бродили из Гората на очите достатъчно за цял живот. То от дни се влачеше след нас, без да се приближи твърде много. Предпазливи и объркани, матаготите изчезнаха скоро след появата му. И не се върнаха повече. Вероятно кучето също беше неспокоен дух – нов вид матагот. А можеше да е и само лоша поличба. И точно затова Лу не му беше дала име.
Създанието ни гледаше и погледът му сякаш докосваше лицето ми. Стиснах здраво ръката на Лу.
– Вървяхме цяла нощ. Никой няма да ни види в църквата. Тя е не по-лошо скривалище от всяко друго. Ако не е изос-тавена – казах на Бо, който понечи да ме прекъсне, – ще си тръгнем, преди някой да ни забележи. Съгласен ли си?
Лу се ухили широко на Бо. Така широко, че почти ѝ преброих зъбите.
– Да не те е страх?
Той я погледна смутено.
– След тунелите би трябвало и теб да те е страх.
Усмивката ѝ изчезна и Коко видимо се скова и извърна очи. Напрежението скова и моя гръб. Лу не каза нищо обаче, само пусна ръката ми и тръгна към вратата. Натисна дръжката.
– Отключено е.
С Коко я последвахме вътре. Бо дойде при нас в преддверието след миг, като оглеждаше тъмното помещение с явно подозрение. Дебел слой прах покриваше полилея. Покапалият восък по дървения под се бе втвърдил съвсем под сухите листа и боклуците. Течение полъхна от вътрешността на църквата и донесе солен дъх. На гнило.
– О, това шибано място е зловещо – прошепна Бо.
– Мери си приказките – скастрих го аз и пристъпих в църквата. Гърдите ми се свиха, когато видях прогнилите пейки и книгите с химни, гниещи в ъгъла. – Това някога е било свято място.
– Не е зловещо – отекна гласът на Лу в тишината. – Спря зад мен и се вгледа във витража на прозореца. Гладкото лице на света Магдален отвърна на погледа ѝ. Най-младата светица в Белтера, Магдален, беше канонизирана от Църквата, защото бе дарила на един човек свещен пръстен. Благодарение на този пръстен нехайната му съпруга се влюбила отново в него и никога вече не го напуснала – дори след като той тръгнал на опасно морско пътешествие. Тя го последвала даже в дълбините и се удавила. Само че сълзите на Магдален я съживили. – Не може да има призраци на осветена земя.
Бо смръщи вежди.
– И откъде знаеш?
– А ти как така не знаеш? – попита Лу.
– Трябва да си починем. – Прегърнах я през раменете и я отведох до една пейка. Тя изглеждаше дори по-бледа от обикновено, с тъмни сенки под очите, косата ѝ бе разрошена след дните усилно пътуване. Неведнъж, когато не виждаше, че я гледам, бях забелязвал как цялото ѝ тяло потрепва, сякаш се бори с болест. Това не ме изненадваше. Тя преживя много. Всички преживяхме много. – Селяните скоро ще се събудят и ще станат подозрителни при всеки шум.
Коко се настани на една пейка, затвори очи и вдигна качулката на главата си. Скри се от нас.
– Някой трябва да остане на стража.
Понечих да се кандидатирам, но Лу каза:
– Аз ще го направя.
– Не – поклатих глава. Не можех да си спомня кога за пос-ледно е спала. Усещах кожата ѝ студена и лепкава. Ако наистина се бореше с някаква болест, трябваше да си почива. – Ти ще спиш. Аз ще пазя.
Някакъв звук завибрира дълбоко в гърлото ѝ, когато сложи ръка на бузата ми. Палецът ѝ докосна устните ми и се застоя там. Очите ѝ също.
– Бих предпочела да гледам теб. Какво ще видя в сънищата ти, ловецо? Какво ще чуя в…
– Аз ще проверя за някаква храна – промърмори Бо и мина покрай нас.
Хвърли през рамо отвратен поглед към Лу. Стомахът ми изкъркори, докато гледах след него. Преглътнах с усилие и потиснах болката от глада. Внезапният натиск в гърдите ми. Нежно отдръпнах ръката ѝ от бузата си и си свалих куртката. Подадох ѝ я.
– Легни да спиш, Лу. Ще те събудя по залез и ще можем да… – Думите прогаряха гърлото ми. – Ще можем да продължим.
Към замъка.
Към Морган.
Към сигурната смърт.
Но отново не изрекох тревогите си.
Лу ясно беше показала, че ще отиде в Шато льо Блан, без значение дали ще я придружим. Въпреки възраженията ми, въпреки че ѝ напомних защо изобщо търсехме съюзници, защо се нуждаехме от тях, тя продължаваше да твърди, че може да се справи сама с Морган. Чу какво каза Клод. Твърдеше, че този път няма да се поколебае. Тя вече не може да ме докосне. Твърдеше, че ще изгори родния си дом, ще го изравни със земята, заедно с всичките си сродници. Ще градим отново.
Какво? – бях попитал предпазливо.
Всичко.
Не я бях виждал така решителна и устремена. Не. Обсебена дори. През повечето дни в очите ѝ блестеше ярост – някакъв животински глад, – а през други те помръкваха напълно. И тези дни бяха безкрайно по-ужасни. Тогава тя наблюдаваше всичко с мъртво изражение, отказваше да ме погледне и не приемаше напразните ми опити да я успокоя.
Само един човек можеше да го стори.
А него вече го нямаше.
Тя ме придърпа надолу до себе си, като галеше врата ми почти разсеяно. При студения ѝ допир по гърба ми плъзна тръпка и внезапно ме обзе желание. Потиснах го. Тишината се стелеше в църквата, плътна и тежка, чуваше се само къркоренето на стомаха ми. Гладът вече беше наш постоянен спътник. Не можех да си спомня кога за последно съм ял до насита. С Трупата на Съдбата? В падината? В кулата? От другата страна на църковната пътека дишането на Коко стана равномерно. Аз се концентрирах в този звук, в слънчевите лъчи, струящи от тавана, а не върху студената кожа на Лу или болката в гърдите си.
След миг обаче от килера на църквата се чуха викове и вратите се отвориха с трясък. Бо се изстреля оттам и прелетя покрай амвона.
– Ужас! – Той сочеше диво към изхода, аз станах веднага от пейката. – Да се махаме! Веднага, веднага, да се…
– Спри! – Един разкривен мъж с одежди на свещеник нах-лу в църквата, размахал дървена лъжица. От нея капеше някаква жълтеникава яхния. Явно Бо беше прекъснал закуската му. Парченца от зеленчуци бяха полепнали по сивата му рошава брада, покриваща почти цялото му лице, и потвърждаваха подозренията ми. – Казах да се върнеш…
Той спря рязко, когато ни забеляза. Аз инстинктивно извърнах лице към сенките. Лу вдигна качулката над бялата си коса, а Коко се изправи и се напрегна, готова да побегне. Но беше твърде късно. Очите му проблеснаха, беше ме разпознал.
– Рийд Дигори. – Тъмните му очи ме огледаха от глава до пети, преди да се насочат зад мен. – Луиз льо Блан. – Бо не можа да се сдържи и се прокашля в преддверието, а свещеникът само го погледна за миг, изсмя се и поклати глава. – Да, знам и ти кой си, момче. И теб те знам – добави към Коко, чието лице още тънеше в сянка под качулката. Верен на думата си, Жан Люк бе добавил и нейното описание към обявлението за издирването ни. Свещеникът присви очи към острието, което тя измъкна. – Прибери го, преди да си се наранила.
– Съжаляваме, че нахлухме така. – Вдигнах ръце в помирителен жест и погледнах предупредително Коко. Бавно се плъзнах към пътеката и се насочих към изхода. Лу вървеше след мен. – Не искахме да навредим.
Свещеникът изсумтя, но свали лъжицата.
– Нахлухте в дома ми.
– Това е църква – каза апатично Коко и отпусна ръка, сякаш внезапно вече не можеше да издържа тежестта на кинжала. – Не е частно жилище. И вратата беше отключена.
– Вероятно за да ни примами – предположи Лу някак с наслада в гласа. Наклони глава и се вгледа с интерес в свещеника. – Като паяк в мрежата си.
Той смръщи вежди при внезапния обрат в разговора, аз също. Бо попита объркан:
– Какво?
– В най-тъмните кътчета на гората – обясни тя, извивайки вежда – живее паяк, който ловува други паяци. Наричат го Чародей. Нали така, Коко? – Когато Коко не отговори, тя продължи невъзмутимо: – Чародеят се промъква в мрежите на враговете си, дърпа копринените им нишки и ги кара да вярват, че са го пленили. Когато паяците дойдат да го изядат, той напада, като ги трови бавно с уникалната си отрова. Наслаждава им се с дни. Всъщност той е едно от малкото създания от животинския свят, които изпитват наслада да причиняват болка.
Всички се втренчихме в нея. Дори Коко.
– Това е гадно – рече накрая Бо.
– И хитро.
– Не – изкриви лице той. – Това е канибализъм.
– Имахме нужда от подслон – намесих се някак твърде високо. Твърде отчаяно. Свещеникът, който ги бе гледал смръщен как разговарят, насочи вниманието си към мен. – Не знаехме, че има някой в църквата. Ще си тръгнем.
Той продължи да ни наблюдава мълчаливо, устната му се изви леко. В отговор златото се разля пред очите ми. Търсеше. Опитваше. Защитаваше. Пренебрегнах неизречения въп-рос. Нямаше да ми трябва магия тук. Свещеникът държеше само лъжица. Но дори и да държеше меч, по бръчките по лицето му личеше, че е стар. Немощен. Беше висок, но годините бяха съсухрили мускулите му. Можехме да му избягаме. Хванах ръката на Лу и погледнах към Коко и Бо. Те и двамата кимнаха с разбиране.
Смръщен, свещеникът вдигна лъжицата, сякаш да ни спре, но тогава нова вълна на глад сви стомаха ми. Той изкъркори с тътен като при земетресение. Не можех да го игнорирам повече. Свещеникът присви очи и погледна към витража със света Магдален. След малко попита намусен:
– Кога си ял за последно?
Аз не отговорих. Бузите ми пламнаха.
– Тръгваме си – повторих.
Той срещна погледа ми.
– Не те попитах това.
– Преди… няколко дни.
– Колко дни?
Бо отговори вместо мен:
– Четири.
Коремът ми пак изкъркори. Свещеникът поклати глава и после попита с огромна неохота:
– А… кога спахте за последно?
Бо пак не успя да се сдържи.
– Подремнахме в някакви рибарски лодки преди две нощи, но един от тях ни откри по изгрев. Опита се да ни плени с мрежата си, малоумникът.
Свещеникът погледна към вратата на църквата.
– А може ли да ви е проследил дотук?
– Нали казах, че е малоумен. Рийд оплете него в мрежата.
Тогава свещеникът ме погледна.
– Не си го наранил.
Не беше въпрос. И аз не отговорих. Само стиснах по-здраво ръката на Лу и се приготвих да бягам. Този човек, този свят човек скоро щеше да вдигне тревога. Трябваше да сме на километри оттук, когато Жан Люк пристигне.
Лу обаче не изглеждаше особено притеснена.
– Как ти е името, отче? – попита тя с интерес.
– Ахил. – Той отново се смръщи. – Ахил Алтие.
Макар че името ми прозвуча познато, не можех да се сетя откъде. Вероятно някога бе идвал в катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин“. Вероятно го бях срещал, докато бях ловец. Огледах го с подозрение.
– И защо не си повикал ловците, отче Ахил?
Свещеникът сякаш много се смути. Раменете му се нап-регнаха и той се втренчи в лъжицата.
– Трябва да ядете. Има яхния. Би трябвало да стигне за всички.
Бо не се поколеба.
– Каква яхния? – Когато го погледнах лошо през рамо, той сви рамене. – Ами няма как да е събудил целия град още щом ни разпозна…
– Все още може да го направи – казах аз.
– … а моят корем вече ще се самоизяде – добави той. – Твоят също, като го слушам. Трябва да ядем. – Той подуши въздуха и попита отец Ахил: – Има ли картофи в яхнията? Не си падам много по тях. Напълнява се.
Свещеникът присви очи и посочи с лъжицата си към кухнята.
– Махай ми се от очите, момче, преди да съм си променил решението.
Бо сведе примирено глава и мина покрай нас. Аз, Лу и Коко обаче не помръднахме. Спогледахме се предпазливо. След доста време отец Ахил въздъхна тежко.
– Може и да спите тук. Само за днес – добави подразнено. – И стига да не ме безпокоите.
– Това е неделна утрин. – Коко най-сетне свали качулката си. Устните ѝ бяха напукани, а лицето посърнало. – Няма ли да дойдат селяните на служба?
Той се изсмя.
– Не съм провеждал служба от години.
О, свещеник отцепник. Разбира се. Вече ми стана ясно защо църквата е в такова състояние. Навремето щях да го упрекна, че се е провалил като религиозен водач, че се е провалил като човек. Щях да го упрекна, че е обърнал гръб на призванието си. На Бог.
Как се променят нещата.
Бо се появи отново с глинена паница и се облегна неб-режно на рамката на вратата. От паницата се вдигаше пара. Коремът ми изкъркори отново и Бо ми се ухили.
– Защо ни помагаш, отче? – попитах през зъби.
Свещеникът неохотно плъзна поглед по моето бледо лице, по ужасния белег на Лу и по унилото изражение на Коко. Дълбоките сенки под очите ни и изпитите бузи. После се извърна и се втренчи в нищото над рамото ми.
– Има ли значение? Гладни сте, а аз имам храна. Трябва някъде да се наспите, а аз имам празни пейки.
– Повечето свещеници не биха ни приели.
– Повечето свещеници не биха приели и собствената си майка, ако е грешница.
– Да. Но биха я изгорили, ако е вещица.
Той изви иронично вежди.
– Към това ли се стремиш, момче? Към кладата? Искаш да съм онзи, който ще ти осигури божественото наказание?
– Аз мисля – каза Бо от вратата, – че той просто изтъква, че ти си от Църквата. Освен ако всъщност не си ти грешникът в тази история? А теб свещениците приемат ли те, отче Ахил? – И после огледа многозначително църквата. – Не обичам да прибързвам с изводите, но нашите обични пат-риарси със сигурност биха изпратили някого да ремонтира тази дупка.
Очите на Ахил помръкнаха.
– Мери си приказките.
Аз се намесих, преди Бо да е продължил в същия дух, и разтворих широко ръце. От неверие и безсилие. От… всичко. Гърлото ми се бе свило при неочакваната доброта на този човек. Нямаше логика. Не можеше да е вярно. Колкото и да беше ужасен, образът, нарисуван от Лу, на паяка, който ни примамва в мрежата си, изглеждаше по-вероятен от това един свещеник да ни предложи убежище.
– Знаеш кои сме. Знаеш какво сме сторили. Знаеш какво ще се случи с теб, ако разберат, че си ни подслонил.
Той ме гледа дълго с неразгадаемо изражение.
– Тогава не бива да разбират. – Изпъшка дълбоко и тръгна към вратата на жилището си. На прага обаче спря и огледа купата на Бо. Взе я от ръцете му, въпреки яростните възражения на Бо, и ми я подаде. – Вие сте просто хлапета – каза той, без да среща очите ми. Когато пръстите ми се увиха около купата, стомахът ми се сви болезнено. Той я пусна, изпъна расото си и потърка тила си. Кимна към яхнията. – Не я чакай да изстине.
После се обърна и излезе от църквата.
ГЛАВА 2
Лу
Мрак. Той покрива всичко. Обгръща ме, стяга ме, притиска гърдите ми, гърлото, езика ми, докато се превърне в мен. Пленява ме в окото си, дави ме в дълбините си, аз се свивам в себе си, докато преставам да съществувам. Аз съм мракът. Мракът е мой.
Боли.
Не би трябвало да изпитвам болка. Не би трябвало да изпитвам нищо. Аз съм безформена и незавършена, прашинка сред цялото Сътворение. Без форма. Без живот, без дробове, без крайници, които да контролирам. Не мога да виждам, не мога да дишам и все пак мракът… е ослепителен. Натис-кът ме задавя, души ме, натрупва се с всеки изминал миг, докато не ме разкъса. Но не мога да изкрещя. Не мога да мисля. Мога само да слушам – не, усещам – глас, който се разлива от сенките. Красив, ужасен глас. Той се увива около мен, през мен и нашепва сладко, обещава забрава. Обещава отдих.
Предай се – гука ми той – и забрави. Спри болката.
За миг или за хиляди мигове аз се колебая, мисля.
Да се предам и да забравя е много по-примамливо, отколкото да се боря и да помня. Аз съм слаба и не харесвам болката. Гласът е така красив, така изкусителен, така силен, че почти му позволявам да ме погълне. И все пак… Не мога. Ако го направя, ще изгубя нещо важно. Някой важен. Не мога да си спомня кой е той.
Не мога да си спомня коя съм аз.
Ти си мракът. – Сенките се сгъстяват и аз се свивам още повече. Песъчинка под безкрайни черни вълни. – Този мрак е твой.
И все пак аз още се държа.