Бягай (ОТКЪС), Блейк Крауч
Президентът тъкмо беше приключил обръщението си към народа. Експертите отново бяха в ефир и както през последните три дена, се опитваха да си обяснят хаоса.
Дий Колклоу лежеше и гледаше плазмения телевизор в стая на деветия етаж в хотел на десет минути от дома ѝ. Чаршафът се беше увил между краката ѝ, а климатикът охлаждаше потта по кожата ѝ.
Тя погледна към Киърнан и каза:
– Дори говорещите глави изглеждат уплашени.
Киърнан угаси цигарата си и издуха дим към телевизора.
– Извикаха ме – каза той.
– От Гвардията ли?
– Трябва да се явя утре сутринта – каза той и запали нова цигара. – Чух, че просто ще патрулираме из кварталите.
– Ще пазите мира, докато всичко отшуми?
Той я изгледа с тази момчешка усмивка, по която тя са падаше от шест месеца, откакто я беше призовал като експертен свидетел по случай с лекарска небрежност.
– Нещо тук кара ли те да си мислиш, че ще отшуми?
Нов надпис в долния край на екрана: „45 загинали в масова стрелба в църква в Колумбия, Южна Каролина“.
– Господи – каза Дий.
Киърнан дръпна силно от цигарата.
– Нещо става – каза той.
– Очевидно. Цялата страна...
– Не говоря за това, скъпа.
Тя го погледна.
За момент той само седеше и пушеше.
– От дни назрява малко по малко – каза той накрая.
– Не разбирам.
– И аз почти не разбирам.
През открехнатия прозорец на хотелската им стая от далечината се чуха изстрели и сирени.
– Това трябваше да е нашата седмица – каза тя. – Щеше да кажеш на Майра. Аз...
– Трябва да си вървиш вкъщи. Да бъдеш със семейството си.
– Ти си семейството ми.
– Поне отиди при децата си.
– Какво става, Киърнан? – Тя усещаше гняв като буца в гърлото си. – Не сме ли заедно в това? Да не би да си се разколебал...
– Не е това.
– Имаш ли представа какво вече съм пожертвала за теб?
Тя не виждаше цялото му лице в огледалото на отсрещната стена, но виждаше очите му. Зяпнали в нищото. Той беше на място, съвсем различно от тази стая. Беше затънал дълбоко и тя го беше усетила дори преди този момент, в начина, по който той правеше любов с нея. Нещо го дърпаше назад. Нещо липсваше.
Тя слезе от леглото и отиде при роклята си – беше я хвърлила към стената преди два часа.
– Не го ли усещаш? – попита той. – Изобщо ли не го усещаш?
– Какво да усещам?
– Забрави.
– Киърнан...
– Забрави, мамка му.
– Какво ти става?
– Нищо.
Дий дръпна презрамките над раменете си, докато Киърнан я гледаше през облака дим около главата си. Той беше на четиресет и една години, с къса черна коса и с двудневна брада, която много ѝ напомняше на баща ѝ.
– Защо ме гледаш така? – попита тя.
– С теб вече не сме еднакви, Дий.
– Аз ли направих нещо, или...
– Не говоря за връзката ни. По-дълбоко е... Много по-дълбоко от това е.
– Говориш безсмислици.
Тя застана до прозореца. Въздухът, който влизаше, беше хладен и миришеше на града и на пустинята около него. Два изстрела привлякоха вниманието ѝ, а когато тя погледна през стъклото, видя мрак да се разпростира над града.
Дий погледна назад към Киърнан. Беше отворила уста да каже нещо, когато лампите и телевизорът угаснаха.
Тя се смръзна.
Биенето на сърцето ѝ се ускори.
Тя не виждаше нищо, освен пламъчето на цигарата на Киърнан.
– Трябва да се махнеш от мен сега – каза той.
– За какво говориш?
– Има една част от мен, която става по-силна с всеки мой дъх. Тя иска да те нарани.
– Защо?
Тя чу шумоленето на завивките. Чу как Киърнан върви по килима.
Той спря на сантиметри от нея.
Тя надуши цигарения дим в дъха му, а когато докосна гърдите му, усети, че тялото му се тресе.
– Какво става с теб? – попита тя.
– Не знам, но не мога да го спра. Помни, че те обичах.
Той постави ръцете си на голите ѝ рамене. Тя си помисли, че той ще я целуне, но после прелетя през стаята.
Блъсна се в тоалетката, зашеметена. Рамото ѝ трепереше заради удара.
Киърнан каза:
– А сега се разкарай оттук, докато все още можеш.
* * *
Джак Колклоу мина по коридора покрай стаите на децата и влезе в кухнята, където четири свещи на гранитния плот и още две на масата за закуска превръщаха това помещение в най-светлото в къщата. Дий стоеше в сенките до мивката. Пълнеше поредния бидон за мляко с вода от чешмата. Шкафовете около нея бяха отворени и опразнени, а върху печката бяха струпани консерви с храна, които не бяха виждали дневна светлина от години.
– Не мога да намеря пътната карта – каза Джак.
– Погледна ли под леглото?
– Да.
– Там я видях за последно.
Джак постави фенерчето на плота и се втренчи в четиринайсетгодишната си дъщеря. Тя беше седнала до масата за закуска и беше навила русата си коса с лилави кичури около пръста си.
– Взе ли си дрехите? – попита той.
Тя поклати глава.
– Наоми. Отивай. Веднага. И помогни на Коул с багажа. Мисля, че брат ти се е отплеснал.
– Няма да заминем наистина, нали?
– Веднага.
Наоми се отблъсна от масата и столът ѝ изскърца по паркета. Тя изтича навън от кухнята и тръгна по коридора.
– Ей! – изкрещя Джак след нея.
– Остави я – каза Дий. – Ужасена е.
Джак отиде при жена си. Зад стъклото на прозореца се виждаше безлунна нощ. Нямаше никаква светлина. Това беше втората нощ без ток в града.
– Това е последният бидон – каза Дий. – Общо трийсет литра.
– Няма да стигнат за дълго.
От портативното радио, поставено на перваза над мивката, се чу глас на стара жена. Той дойде на мястото на шума, който беше доминирал над ефира през последните шест часа. Джак се протегна и усили звука.
Слушаха как жената по радиото чете поредното име и поредния адрес.
– Направо са полудели – каза Джак.
Дий спря водата и завинти капачката на последния бидон.
– Мислиш ли, че някой прави нещо за това?
– Не знам.
– Не искам да тръгваме, Джак.
– Ще занеса бидоните в колата. Погрижи се децата да си оправят багажа.
* * *
Джак по навик натисна ключа на лампата, но когато отвори вратата, в гаража беше тъмно. Той освети с фенерчето четирите стъпала, които се спускаха от коридора. Усещаше гладкия бетон студен през чорапите си. Дръпна дръжката на багажника и кръглите лампи вътре светнаха. Джак постави първия бидон с вода в багажника на своя „Ланд Роувър Дискавъри“. Раниците и лагерното оборудване на семейството висяха на куки над хладилния шкаф. Той ги откачи от стената. По тях нямаше дори прашинка. Четири спални чувала, в които никой никога не беше спал, висяха от тавана в мрежести торби. Той довлече една работна маса, която беше пред червения шкаф с инструменти „Крафтсмен“, и се качи на нея, за да свали чувалите. Дий го беше умолявала да отидат на лагер, откакто той купи туристическа екипировка за три хиляди долара, а и той наистина искаше семейството да прекарва всеки втори уикенд на планина или в пустинята. Но бяха изминали две години, животът се случи, приоритетите се промениха. Газовият котлон и филтърът за вода даже не бяха извадени от опаковките си, върху които все още се виждаха етикетите с цените.
Джак чу Дий да вика името му. Грабна фенерчето, разбута раниците и спалните чували и изтича нагоре по стълбите, през вратата към къщата. Мина покрай пералнята и сушилнята и се върна в кухнята.
Наоми и седемгодишният му син Коул бяха застанали пред вратата към коридора. От лицата им се виждаха само сенки под светлината на свещите. Децата гледаха майка си при мивката.
Джак насочи фенера към Дий.
Тя посочи към радиото.
– Току-що прочетоха името на Марти Андерсън. Минават през хуманитарния отдел, Джак.
– Усили го.
– Джим Барбур е професор по теология в Университета в Ню Мексико – говореше старата жена по радиото бавно и ясно. – Адресът му е „Карпентър Корт“ номер две. Тези от вас, които са близо до кампуса, да отидат сега, а докато сте в квартала, минете покрай дома на Джак Колклоу...
– Татко...
– Шшш...
– ...професор по философия в УНМ. Той живее на „Аройо Уей“ хиляда четиристотин и четиринайсет. Повтарям, „Аройо Уей“ хиляда четиристотин и четиринайсет.
– О, господи, Джак. О, господи.
– Занеси храната в багажника.
– Това не е...
– Слушай ме. Занеси храната в багажника на колата. Наоми, занеси своите дрехи и дрехите на Коул в гаража. Ще се видим там след една минута.
Той изтича по коридора. Обутите му в чорапи стъпала се плъзнаха по прашния дървен под, когато зави, за да влезе в главната спалня. Дрехи – навсякъде. Чекмеджета – извадени от два скрина. Пуловери, изсипани от дъбовия сандък пред леглото. Влезе в дрешника. Стъпваше върху обувки и зимни палта. Посегна към най-високия рафт на задната стена. Пръстите му докоснаха кутията на пистолета и двете малки кутийки с патрони, които напъха в джобовете на бежовите си панталони.
Върна се в спалнята, коленичи, после легна по корем и пропълзя под леглото, докато напипа пушката „Мосберг“, заредена и със заключен спусък.
Изправи се отново, тръгна по коридора, през кухнята, хола, фоайето, до входната врата. Светлината на фенера осветяваше кирпичените стени, покрити със снимки на усмихнатото му семейство – от ваканции и почивки от друг живот. Джак взе от поставената до вратата масичка от ковано желязо и стъкло ключовете, портфейла и дори телефона си, макар че от двайсет и четири часа нямаше сигнал. Напъха краката си в чифт туристически обувки, все още омазани с кал от последното му тичане в гората преди няма и седмица. Не осъзнаваше колко треперят ръцете му, докато не се провали в първите си два опита да си върже връзките.
Когато Джак слезе по стълбите в гаража, видя, че Дий се опитва да напъха един спален чувал в торбата му.
– Нямаме време за това – каза той. – Просто го хвърли в колата.
– Нямаме място.
Той дръпна спалния чувал от ръцете ѝ и го пъхна в багажника на ландроувъра, върху малка картонена кутия, пълна с консервирана храна.
– Хвърлете и раниците вътре – каза Джак и остави пушката на пода пред задната седалка.
– Намери ли картата? – попита Дий.
– Не. Оставете останалите боклуци тук. Ето. – Той ѝ подаде пластмасовата кутия с пистолета и кутия с 12-грамови полуобвити патрони с кух връх. – Зареди глока.
– Никога не съм стреляла с това оръжие, Джак.
– Аз също.
Дий отиде при предната пасажерска врата и влезе в колата, докато Джак затваряше багажника. Той протегна ръка нагоре към устройството за отваряне на гаражната врата и дръпна една верига, която изключваше мотора. Вратата се отвори лесно.
Хладен пустинен въздух изпълни гаража. Миризмата на мокър градински чай във вятъра напомни на Джак за евтин афтършейв – за баща му. Чуваше се песента на щурец в двора от другата страна на улицата. Не светеха прозорци или улични лампи, не се чуваха пръскачки. Къщите наоколо бяха почти невидими под нежната звездна светлина.
Джак усети миризмата на цигарен дим в същата секунда, в която чу стъпки в тревата.
През моравата се движеше сянка – черен силует, идващ към него. Нещо, което сянката носеше, отразяваше в сребристо светлината от вътрешността на ландроувъра.
– Кой е там? – попита Джак.
Не последва отговор.
Цигарата падна на земята и искри се пръснаха в тревата.
Джак направи крачка назад в гаража, към отворената шофьорска врата на колата. Осъзнаваше, че всичко става твърде бързо. Нямаше да реагира навреме, за да спре това, което...
– Не се приближавай.
Това беше гласът на жена му. Джак погледна и видя Дий, застанала при задния край на джипа, насочила глока към мъжа, който беше спрял на два метра от тях. Той носеше брезентови къси панталони, сандали с тънки каишки и опръскана с кръв риза с цвят на сметана. Сребърният отблясък беше от острието на касапски нож. Ръцете, които държаха ножа, бяха почернели от кръв.
Дий каза:
– Какво правиш тук?
Киърнан се усмихна.
– Просто бях в квартала. Карах наоколо и спирах тук-там. Не знаех, че притежавате огнестрелно оръжие. И аз търсех такова. – Киърнан погледна към Джак. – Ти сигурно си Джак. Не се познаваме, но съм чувал доста за теб. Аз съм този, който клатеше жена ти.
– Слушай – каза Дий. – Ти си болен. Трябва ти...
– Не, всъщност съм по-добре от всякога. – Киърнан посочи с ножа към ландроувъра. – На пътешествие ли отивате?
Изскърцаха гуми. Двигател изрева. На няколко преки от къщата фарове минаха зад живия плет и светлината им проблесна през клоните. Поредица от далечни пукоти изригна в нощта.
Джак каза:
– Дий, трябва да тръгнем веднага.
– Върни се в колата си, Киърнан.
Мъжът не помръдна.
Джак направи крачка назад и се намести на шофьорската седалка.
– Кой е отвън, татко? – попита Коул.
Джак погледна към децата си на задната седалка.
– Наоми, Коул, искам и двамата да залегнете.
– Татко, страх ме е.
– Знам, миличка. Хвани брат си за ръка. Добре ли си, Коул?
– Да.
– Браво на теб.
Джак включи двигателя, докато Киърнан изчезваше в мрака на предния двор.
Дий влезе в колата до мъжа си, тръшна вратата и я заключи.
Джак каза:
– Умееш да си ги избираш.
– Имаме ли всичко нужно?
– Имаме каквото имаме. Сега е време да тръгваме. Не се изправяйте, деца.
– Къде отиваме? – попита Коул.
– Не знам, приятелче. Недейте да говорите, става ли? Татко трябва да помисли.
Часовникът на таблото показваше 9:31 вечерта, когато Джак излезе от гаража на заден ход и тръгна по алеята. Единствено червените задни светлини на колата му помагаха да се ориентира. На улицата обърна. Потърси с пръсти бутона за автоматично отваряне на прозорците. Стъклото се смъкна във вратата с бръмчене. През шума на двигателя на дискавърито чу друга кола да приближава с голяма скорост. Фаровете ѝ се виждаха в огледалото за обратно виждане.
Джак натисна педала на газта докрай и дискавърито потегли в пълния мрак.
– Джак, как виждаш?
– Не виждам.
Той зави на сляпо на следващата улица и кара в тъмнина няколко преки.
Дий каза:
– Виж.
На ъгъла пред тях гореше къща. Пламъци излизаха от капандурите. Клоните на тополата над къщата горяха, а овъглени листа падаха на моравата като дъжд.
– Какво има? – попита Наоми.
– Гори къща.
– Чия?
– Не знам.
– Искам да видя.
– Не, Коул. Стой долу при сестра си.
Те профучаха по улицата.
– Ще се блъсна в нещо – каза Джак и включи фаровете. Таблото светна.
– Не е истина – каза той.
– Кое?
– Нямаме бензин.
– Миналата седмица ти казах, че свършва.
– Ти не си ли способна да заредиш колата с бензин?
След три къщи фаровете осветиха два пикапа, които бяха спрели в предния двор на една кирпичена къща.
Джак намали скоростта.
– Това е домът на семейство Розентал.
През мрачните прозорци на хола – три шумни, ярки проблясвания.
– Какво беше това, татко?
– Нищо, Ней.
Джак рязко даде газ и погледна към Дий. Стискаше волана силно, за да спре треперенето на ръцете си. Кимна към оръжието в скута на жена си.
– Даже не беше заредено, нали?
– Не знам как да го заредя.
Минаха през университетския кампус, докато Дий разкъсваше кутия с муниции. Подминаха редица общежития. И централния площад. И сградата на студентския съюз. И схлупената тухлена сграда, на чийто трети етаж беше кабинетът на Джак. Той се сети, че днес трябваше да е крайният срок за студентите от курса му по биоетика да предадат докладите си за евтаназията.
– Има бутон от лявата страна, зад спусъка – каза Джак. – Мисля, че той освобождава пълнителя.
– За пистолет ли говориш? – попита Коул.
– Да.
– Ще застреляте ли някого?
– Само за да се защитим, приятелче.
Джак гледаше как Дий пъха поредния патрон с кух връх в пълнителя.
– Колко ще се съберат? – попита тя.
– Десет. Не, девет.
– Къде отиваме, Джак?
– „Ломас Булевард“, после – магистралата.
– А после?
– Не знам. Опитвам се да измисля...
Два чифта фарове се появиха пред тях.
– Виждаш ли ги, Джак?
– Разбира се, че ги виждам.
– Какво става, татко?
В огледалото за обратно виждане видяха как трети чифт фарове осветява бронята на колата им.
– Джак, направи нещо.
Кракът му натисна педала за спирачката.
– Джак.
– Надигнете се, деца.
– Какво правиш?
– Дай ми пистолета.
Дий му подаде глока, който той прибра под седалката си.
Приближаваха се до блокадата на пътя.
– Джак, кажи ми какво прав...
– Не знам!
На пътя беше повалено голямо дъбово дърво, срязано през средата. Два пикапа бяха паркирани пред изрязания отвор, така че запречваха пътя. Дългите им светлини проблясваха в нощта.
Дий каза:
– Имат оръжия.
Джак преброи четирима души, чиито силуети бяха очертани от фаровете на пикапите. Един от тях тръгна напред – мъж с бейзболна шапка на „Изотопс“ и червена ветровка. Той насочи пушката си към предното стъкло на дискавърито и вдигна ръка, за да даде знак на Джак да спре.
Джак спря колата и заключи вратите.
Третият пикап спря на около метър зад задната броня на дискавърито. Фаровете му бяха над задния капак и светеха директно в огледалото за обратно виждане. Мъжът с пушката извади фенер. Обиколи около ландроувъра и светна през всеки прозорец, после отиде при вратата на Джак, почука по стъклото и направи кръгчета във въздуха с показалеца си.
Джак усети студена пот по ребрата си. Свали прозореца двайсет сантиметра надолу.
– Ей, какво става? – попита той. Прозвуча достатъчно естествено, все едно полицай го е спрял заради неработещ стоп – нормално спиране по време на нормален ден.
Мъжът каза:
– Включете вътрешните лампи.
– Защо?
– Веднага.
Джак включи светлините.
Мъжът се наведе напред. Острата миризма на ръждясал метал навлезе в колата. Джак гледаше очите зад квадратните сребристи рамки. Тези очи огледаха жена му и децата му, преди отново да се спрат на Джак с безразличие, граничещо с отвращение, каквото досега той не беше виждал.
– Накъде сте тръгнали толкова късно? – попита мъжът.
– Какво ви интересува?
Мъжът само се вторачи в него и не отговори. Джак каза:
– Вижте, не знам какво става, но ние ще си продължим по пътя.
– Попитах ви къде отивате.
Джак се опита да навлажни небцето си с език. Беше станало сухо като шкурка.
– Тръгнали сме към Санта Фе, за да се видим с приятели.
Шофьорската врата на пикапа зад тях се отвори. Някой слезе на паважа и дойде при другите на блокадата.
– Защо отзад карате раници и бидони с вода?
– Ще отидем на лагер. Ако не сте чували, натам има планини.
– Не мисля, че отивате в Санта Фе.
– Хич не ми дреме какво мислите.
– Дайте ми шофьорската си книжка.
– Вървете на майната си.
Мъжът вкара патрон в цевта на оръжието си. Ужасяващото щракване на механизма на пушката накара сърцето на Джак да забие лудо.
– Добре – каза той. Отвори жабката и извади портфейла си, после прекара десет секунди в опит да извади шофьорската си книжка от прозрачното ѝ пластмасово отделение. Подаде я през прозореца. Мъжът я взе и отиде при пикапите и другите мъже.
Дий прошепна:
– Джак. Погледни през прозореца си от другата страна на пътя.
Там, където светлината от пикапите отслабваше съвсем, Джак видя минибус, паркиран на празен паркинг, а само на метър от него – четири чифта обувки, стърчащи през тревата, стъпала – неподвижни, разтворени под ъгъл от четиресет и пет градуса, пръстите на краката – сочещи към небето.
– Ще ни убият – прошепна Дий.
Джак посегна под седалката си и взе глока в скута си.
Мъжът се връщаше към дискавърито.
– Дий, деца – каза Джак, докато се подготвяше да подкара колата назад, – когато се прокашлям, залегнете възможно най-близо към пода и покрийте главите си.
Мъжът стигна до прозореца на Джак и каза:
– Всички да слязат. Освен момчето.
– Защо?
Дулото на пушката мина през прозореца на колата и спря на десет сантиметра от лявото ухо на Джак – беше толкова близо, че той усещаше топлината от скорошна стрелба, лъхаща от стоманата.
– Не подхождате правилно, господин Колклоу. Угасете двигателя.
Другите мъже идваха.
Джак се прокашля и натисна педала за газда. Ландроувърът подскочи назад. Лебедката на колата отзад разби задния прозорец и парчета стъкло се пръснаха навсякъде. Джак грабна дулото на пушката с едната си ръка, а с другата включи ландроувъра на скорост. Изстрелът спука тъпанчето му и счупи стъклото на единия прозорец, а откатът измъкна дулото от ръката му, като откъсна и няколко слоя обгорена кожа. Джак чуваше само далечно звънене, подобно на симфония на стари телефони, заровени под земята.
Проблеснаха дула и предният пасажерски прозорец експлодира. Парчета стъкло се забиха в дясната страна на лицето на Джак, докато той натискаше педала за газта и въртеше волана, за да избегне клоните на поваления дъб.
Дискавърито профуча през празния паркинг. При тази скорост друсането беше толкова силно, че Джак едва успяваше да удържи волана. Зави по тревист наклон и с петдесет километра в час мина през висока два метра ограда, като навлезе в задния двор на тухлена ферма. Мина през градина с рози и къпалня за птици, след това разби оградата близо до къщата, ускори по празната алея и излезе на тиха улица.
Докато отмине четири преки, вдигна сто километра в час. Профуча покрай знаци „Стоп“ на кръстовища и покрай един тъмен пътен знак, докато накрая видя светлини в далечината – приближаваше се бързо до пресечката с „Ломас Булевард“.
Постепенно намали скоростта на дискавърито и накрая паркира на тротоара.
В огледалото за обратно виждане беше тъмно. Не се виждаха фарове.
Джак се опита да се ослуша за приближващи се коли, но чуваше само приглушеното телефонно звънене и болезненото басово туптене на лявото си тъпанче. Целият се тресеше.
Той каза:
– Някой ранен ли е?
Дий се надигна от пода и каза нещо.
– Не мога да те чуя – каза той. Видя Наоми да се изправя на задната седалка.
– Къде е Коул?
Дий се наведе към пода, където Коул се беше прикрил.
– Коул добре ли е?
Шумът на гласовете стана по-силен.
– Някой ще ми каже ли дали синът ми е добре?
Дий се върна на предната седалка, хвана главата на съпруга си с ръце и доближи устните си до дясното му ухо.
– Коул е добре, Джак. Просто е уплашен и се е свил на пода.
* * *
Джак кара шест преки по „Ломас Булевард“. В тази част на града все още имаше ток. Пътят беше осветен от улични лампи и фарове, а блясъкът на ресторантите за бързо хранене, който се простираше на триста метра във всяка посока, беше като мираж на цивилизацията. Докато Джак минаваше на червено и навлизаше в празните улици, водещи на запад, лампичката на резервоара се включи.