Аурис (ОТКЪС), Винсент Клиш, Себастиан Фицек
ГЛАВА 1
Слънчевата светлина се изливаше от синьо като в детска книжка небе върху керемидените покриви на новия жилищен квартал в Шпандау и правеше трагедията, която се разиграваше вътре в еднофамилната къща, да изглежда още по-ужасяваща.
При дъжд, посред нощ и в леден студ това би било по-лесно за понасяне, помисли си с мъка Матиас Хегел, докато се качваше в оперативния микробус.
Човек не очакваше злото в Берлин през първия топъл ден на годината, чиято сутрин бе започнала като безоблачно обещание за дълго, щастливо лято. Еднопосочната улица, оградена с кестени, сякаш беше създадена за безгрижно оставени детски велосипеди, за пъстроцветните кофи на съседите, които изхвърляха отпадъците си разделно, за листовки по кората на дърветата, обявяващи предстоящия квартален битпазар. Но не и за процесия от полицаи, парамедици и фотографи, които стояха зад полицейската лента в очакване на по-нататъшните събития. Всичко това се струваше на Хегел точно толкова неуместно, колкото и снимката на усмихнато малко момиче под заглавие: Тя остана завинаги на седем години.
Когато професор Хегел влезе в оперативния бус, водещата преговорите психоложка вдигна поглед от лаптопа, в който беше записала цялата важна информация от току-що проведения разговор с похитителя. Хегел осъзна, че по някое време беше работил с нея, но явно не му бе направила особено впечатление. Все пак дори не можеше да си спомни името ѝ. Смутен, се хвана за челото и установи, че двуседмичната му подстрижка за петдесет евро отново е на дневен ред.
– Е, добре, какво е положението?
Полицейската психоложка свали слушалките си и се усмихна уморено. Операцията продължаваше едва от два часа, но когато ставаше дума за деца, дори закалените професионалисти усещаха всяка минута като вечност.
– Заподозреният е мъж, самоличността му все още е неизвестна. Успял е да проникне в къщата и държи две деца за заложници в задната част на хола. Лана е на осем години, а Йонас е на шест. – По челото ѝ се стичаха капки пот, въпреки че климатикът беше охладил буса до оптимална работна температура.
– Децата сами ли са с похитителя?
– Да!
Хегел посочи към един от трите монитора за наблюдение, монтирани в буса без прозорци. На него се виждаше дясната алея към непретенциозната сглобяема къща, чиито собственици вероятно щяха да я изплащат още двайсет години. Когато Хегел бе минал покрай автомобила на криминалната полиция, беше забелязал на задната седалка мъж, който гледаше втренчено и държеше в обятията си плачеща жена.
– Това родителите ли са?
– Да, майката е излязла набързо, за да напазарува. Купила е хлебчета и сок за закуска. Не е взела децата със себе си, защото магазинът е точно зад ъгъла. Бащата веднага се прибра от работа, щом му се обадихме. Двамата не могат да си обяснят как мъжът е проникнал в къщата.
– Постави ли похитителят някакви искания?
Психоложката сви рамене.
– Засега не, но е въоръжен. – Тя увеличи изображението на средния монитор. Предната градина изчезна от кадъра и вместо нея се приближиха плъзгащите се стъклени врати, които отделяха хола от малка тераса.
– Както виждате, ламелните щори са спуснати. Но преди двайсет и четири минути мъжът се показа за кратко с нож в ръката, когато погледна навън.
– Интересно. – Хегел затвори очи за миг. – Можете ли да установите телефонна връзка с него?
– За съжаление, не можем, но имаме запис.
– Това е добре. Даже много добре!
Матиас Хегел беше съдебен фонетик. Един от едва неколцината експерти в цяла Германия, специализирани в събирането на акустични доказателства. Повечето от колегите му в криминалната полиция се опитваха да сглобят пъзела на дадено престъпление чрез пръстови отпечатъци, проби от слюнка, свидетелски показания или оставени на местопрестъплението влакна и косми. Хегел обаче се беше специализирал в акустичната криминалистика, във фонетичната ДНК, която правеше всеки извършител уникален: диалект, тембър, честота на гласа, говорни дефекти. Почти прилепският ненадминат слух на Хегел му бе спечелил сред колегите прякора Аурис, идващ от латинската дума за ухо. Макар че никой от тях не смееше да го нарече така в негово присъствие. Все пак шегаджиите от отдел „Личен състав“ на Федералната криминална служба наистина му бяха предоставили служебен автомобил „Тойота Аурис“!
Но това не го вълнуваше. Защото знаеше, че щом този ангажимент приключеше, така или иначе никога повече нямаше да му бъде позволено да го кара.
– Пуснете ми записа, моля.
Психоложката бързо посегна към мишката и след малко скролване и няколко щраквания най-после прозвуча въпросният запис.
– Ало, ало?
Едно момче, вероятно Йонас, шепнеше в слушалката. То беше набрало номера за спешни случаи, след като очевидно незабелязано се бе добрало до домашния телефон. Освен ако вече нямаше собствен мобилен телефон.
За облекчение на Хегел психоложката вече бе изрязала от записа гласа на оператора от спешния център.
– Трябва да дойдете. Моля. Той, той… не знам. Той е зъл.
Хлипане, запушен нос, който заглушаваше средните честоти, свиване на честотния диапазон заради паниката. Чист страх. Нищо необичайно за шестгодишно дете в такава ситуация.
Но истински интересното, онова, заради което колегите изобщо бяха повикали Хегел в този случай, прозвуча едва пет секунди покъсно. Макар и за съжаление само отдалече на заден фон.
– Къдееееее?
Беше една-единствена дума, по-скоро рев, отколкото мърморене.
Възрастният мъж звучеше пиян и изплашен. Хегел не можеше да каже повече на този етап, но скоро след това долови още няколко изключително интересни фонетични подробности. Похитителят се приближи и сякаш се опитваше да измъкне телефона от ръката на момчето. В слушалката се чуха стържене и дърпане, после той каза:
– Къде си се скрил? – Плачът на момчето вече се чуваше само на заден фон. Непознатият обаче продължаваше да мърмори със силно пресипнал глас: – Как го правите това… вие, чудовища?
След това се чу изпукване и разговорът прекъсна. Хегел погледна към психоложката.
– Това ли е всичко?
– Да, това е! – прозвуча твърд мъжки глас.
Хегел се обърна. Ханс Щрук, ръководителят на операцията, се беше напъхал в автомобила с пълно бойно снаряжение. Той беше човекът, който бе повикал Хегел на местопрестъплението. Хегел беше чул как Щрук отваря вратата зад него, но веднага бе изключил тази безполезна акустична информация, за да се концентрира единствено върху гласа на извършителя. Не удостои ръководителя на операцията с нито дума. Вместо това се обърна към психоложката.
– Можете ли да пуснете записа още веднъж?
Сега Хегел сложи слушалки и затвори очи.
– Е, какво мислите? – Жената го гледаше с широко отворени очи, след като той изслуша аудиофайла за втори път.
– Трябва да щурмуваме! – Щрук не даде възможност на Хегел да отговори на въпроса. Той отпусна дясната си ръка върху колана си, на който висяха светлинно-звукови гранати.
Без надписа ПОЛИЦИЯ на гърба, той и хората му в катранено черните си тактически униформи спокойно може да минат и за банкови обирджии, помисли си Хегел.
– Мога да си го представя – промърмори той повече на себе си, докато сваляше слушалките. – Както се казва: ако единственият инструмент, с който разполагаш, е чук, всеки проблем започва да ти прилича на пирон.
– Моля? – Щрук сложи ръце на хълбоците си и впери твърд поглед в Хегел.
Хората му бяха тренирани с години за подобни операции и направо жадуваха да покажат най-сетне придобитите си умения и физическо превъзходство в реална ситуация. По принцип нямаше нищо лошо в това, в крайна сметка ставаше дума за освобождаването на две деца от ръцете на въоръжен похитител. Но Хегел вече имаше по-добър план.
– Родителите очакват ли някакъв майстор?
Психоложката погледна Хегел учудено и стисна устни. Взе телефона си, проведе кратък разговор и поклати глава.
– Не. Нито майстор, нито гост. Защо питате?
– Заради белия дроб на похитителя. – Хегел срещна само неразбиращи погледи. – Белият му дроб е увреден. Не чухте ли хриптенето?
– Кого го интересува проклетия му бял дроб? – Щрук дишаше учестено. Не беше свикнал да го игнорират. – Тоя мънкащ тип е напълно откачен. Говори за чудовища. Непредсказуем е! Всяка секунда, в която чакаме, може да посегне на децата.
– Възможно е. – Хегел взе телефона си и включи търсачката на Гугъл, след което въведе адреса и текущата дата. – Извършителят е висок около метър и седемдесет, най-много метър седемдесет и пет – каза той, без да откъсва поглед от смартфона си. – Гласът му звучи като на едър мъж, но той е силно депресивен. Това разтяга гласните струни и басовите честоти се чуват по-ясно. Определям го на максимум четиресет години, по обиколката на гърдите по-скоро с наднормено тегло. Голямо, подплатено резонансно тяло. И е работил цял живот с ръцете си.
– Откъде пък знаете това? – Щрук погледна часовника си, като прехвърляше тежестта си от единия крак на другия.
– Е, външното описание вече е потвърдено! – Психоложката беше отворила на компютъра снимката, направена в момента, когато похитителят се беше показал за няколко секунди на прозореца с кухненски нож в ръката. Снимката беше размазана и лицето на мъжа не можеше да се различи. Но въпреки това ясно се виждаше, че е по-скоро нисък, набит, пълен и в края на трийсетте.
– Хриптенето подсказва хроничен бронхит, но не е кашлица на пушач. Тя би била по-суха. Нашият човек често е работил във влажни помещения, на строежи или в мазета. Затова попитах дали е майстор. Но това вече отпадна. – Хегел прибра телефона си с лека усмивка.
– Защо?
– Защото вече знам с кого си имаме работа. Изпратете на „ГАЗАГ“ снимка на мъжа и ги попитайте дали могат да ни изпратят координатите на личния лекар на работника им.
– ГАЗАГ? – гласът на Щрук почти прерасна в писък. – Какво общо има берлинският газов доставчик с този случай?
Хегел се обърна към ръководителя на операцията.
– Залагам вилата ми, че днес този тип е трябвало да отчете показанията на газовия им измервателен уред. Това би обяснило и как е влязъл в къщата. Децата вероятно просто са му отворили, тъй като идва всяка година. Може дори да го познават.
Щрук грабна радиостанцията си и предаде информацията с каменно изражение.
– Добре тогава, Аури… ъъъ, Хегел. Да приемем, че сте прав. Но въпреки това нямаме време да чакаме психиатърът на този луд да ни обясни, че пациентът му просто е забравил да си вземе шизохапчетата тази сутрин.
– Той не е шизофреник. И не е нужно да щурмувате.
Щрук се изсмя мрачно.
– А какво тогава?
– Преместете хората си.
– Да се преместят? Да не сте си изгубили ума? Да се изтеглим ли искате?
– Не, не да се изтеглите. Достатъчно е да преместите всички хора и превозни средства с двайсет метра надясно.
Смехът на Щрук заседна в гърлото му.
– Двайсет метра надясно? Пиян ли сте?
– Просто направете това, за което ви моля. Стоите от грешната страна.
Вероятно Щрук би го гледал също толкова смаяно, ако Хегел му беше предложил да щурмуват къщата, облечени в балетни пачки.
– Огледахте ли пространството отвън, Хегел? Този ъгъл е напълно открит. Заради широката тревна площ в предния двор онзи тип има видимост от хола чак до телевизионната кула. Не можем да се скрием. И изобщо защо да го правим?
– Сам казахте, че нямаме време за губене. – Хегел остана спокоен, а гласът му звучеше окуражаващо. – Затова ви моля да преместите всички тактически части, включително и този автомобил, доколкото е възможно по-надясно. Ще ви обясня причината след това.
– След кое?
Хегел закопча якето си и пристъпи към вратата на буса.
– След като изведа децата оттам.
ГЛАВА 2
Към привилегиите на Хегел спадеше и това, че началниците му му бяха дали специални правомощия за подобни операции. Неговите революционни успехи, особено при ситуации със самоубийства и заложници, бяха превърнали първоначалния скептицизъм на колегите към Гласовия анализатор може би не във възхищение, но поне в професионално признание. Дори що се отнасяше до Щрук, въпреки че в момента той се намираше в психическо и хормонално извънредно състояние, което му позволяваше при нужда мигновено да щурмува къщата, излагайки на риск живота си. Но Щрук не беше заслепен каубой. Макар методите, с които Хегел обикновено решаваше случаите си, да му изглеждаха повече от съмнителни, в крайна сметка не му се противопостави.
След консултация с координационния център, искането на Хегел беше уважено и след като всички превозни средства бяха преместени няколко метра встрани, той се приближи към еднофамилната къща откъм улицата. Входът се намираше малко по-встрани отдясно.
За щастие!
За учудване на колегите му, които го наблюдаваха от достатъчно безопасно разстояние, Хегел изобщо не си направи труда да остане незабелязан. Нито ускори крачка, нито се наведе, нито пък се промъкна през храстите на съседната ограда. Напротив, той се отправи към полустъклената входна врата с високо вдигната глава.
Семейство Херцог, пишеше на глинена табелка до звънеца. По детския почерк личеше, че вероятно малката Яна го беше направила по някое време в детската градина. Както Хегел очакваше, вратата беше само затворена. Но това не беше проблем, защото той вече се беше снабдил с ключа от родителите на децата.
Внимавайки да не издаде никакъв шум, той пъхна секретния ключ в ключалката. Нужно беше само четвърт завъртане и вратата се отвори. Хегел беше предвидил и това.
Този тип е под огромно психическо напрежение. Объркан е. И уплашен. Не мисли рационално и затова дори не е заключил както трябва.
Хегел влезе в антрето, което миришеше на кожа и ароматизатор. Подмина полуотворения шкаф за обувки, влезе в коридора и хвърли кратък поглед към стълбите, водещи нагоре. По стените висяха репродукции от „Икеа“, по стъпалата имаше разхвърляни играчки, а върху шкафа на горния етаж стоеше препълнен кош за пране.
Нормалният хаос при четиричленно семейство, което не очаква гости.
Хегел се увери, че в просторната кухня няма никого, след което се придвижи наляво към входа на хола. Подът беше покрит навсякъде със сивкави плочки, които за вкуса на Хегел бяха малко прекалено тъмни, но се оказаха истински дар от Бога, защото подметките на маратонките му почти не издаваха звук върху тях. Той задържа дъха си и надникна в хола, който служеше и като трапезария. Въпреки ограниченото си зрително поле, той разбра ситуацията с един поглед.
Децата седяха треперещи и сгушили се едно до друго на диван от изкуствена кожа. Очевидно бяха плакали дълго и бяха напълно изтощени. Отстрани до тях стоеше похитителят, стиснал нож в отпуснатата си до тялото ръка и втренчил поглед в запердения прозорец. Носеше работен гащеризон с надпис ГАЗАГ, а косата му стърчеше на всички страни, сякаш е наелектризирана. Хегел успя да влезе в хола, без никой от присъстващите да го забележи. Едва когато беше само на две крачки от отчитащия показанията на газта служител, момичето вдигна поглед. Устните ѝ се оформиха в изненадано „О“, но за щастие тя реагира правилно на жеста на Хегел да не издава звук.
С пръст върху устните той направи още една крачка напред, приближавайки се към похитителя под лек ъгъл отдясно. Когато вече беше в обсега му, Хегел протегна ръка възможно най-плавно и внимателно го потупа по лявото рамо. Както беше предвидил, мъжът рязко подскочи наляво и се завъртя обратно на часовниковата стрелка. А Хегел, като ученик, който се готви да направи номер на другарчето си, просто направи една крачка вдясно.
– Каквооооо…?
Хегел почувства как по цялото му тяло премина тръпка, когато за първи път погледна лицето на похитителя. Макар да не очакваше нещо по-различно, все пак за опитния съдебен експерт беше поразително да се взира в тази разцепена на две гримаса. Похитителят изглеждаше така, сякаш самият Франкенщайн лично беше парализирал половината му лице. Само едното му око се движеше, другото стоеше безжизнено в очната кухина. И докато единият ъгъл на устата беше напрегнат, от другия безконтролно капеше слюнка върху пода.
– Къде сте?! – изрева мъжът.
Хегел направи още една крачка надясно. Даде на децата настойчив знак да станат от дивана. Тъкмо когато с разширени от страх очи хлапетата се канеха да изпълнят указанието, служителят на ГАЗАГ се обърна към тях. В последния момент Хегел свали часовника си и го хвърли с гръмко дрънчене в лявата част на хола. Похитителят рязко подскочи надясно – първо главата, а после и цялото му тяло.
Сега или никога!
Хегел се втурна към децата, хвана малките им ръце и ги задърпа след себе си, докато не стигнаха задния вход на къщата.
– Вие, чудовища… – Ревът на похитителя вече се чуваше само отдалеч.
Децата светкавично се втурнаха в малкия двор, където Щрук и хората му вече ги очакваха. С оръжия, насочени към вратата, те бяха напълно готови за действие, но никой не се появи.
Онзи тип няма да преследва никого повече!
– Добре ли сте? – Щрук хвана Хегел за рамото и го погледна в очите.
Силно разстроените деца бяха незабавно отведени на сигурно място от една полицайка. Обратно при родителите им, които щяха да ги прегърнат с неудържима радост.
– Всичко е наред. Добре е, че отново успях да спася хора. – Хегел проследи с поглед децата.
– Какво можете да ми кажете за извършителя? – попита Щрук, без да откъсва поглед от задната врата.
– Въоръжен е, но не е опасен.
– Как стигнахте до този извод?
Хегел въздъхна.
– Сега нямам време да ви обяснявам. Просто влезте, обезоръжете го и дръжте спешния лекарски екип в готовност.
– Лекарския екип? Нали казахте, че не е опасен?
– Трябва да предупредим болница „Вивантес“, че след малко ще ни трябва шоковата им зала. Иначе днес все пак ще има един починал!
ГЛАВА 3
– И разбрахте всичко това само от гласа му?
Хегел и Щрук седяха на сгъваеми столове пред оперативния бус. Психоложката беше отишла при семейството, за да окаже първа психическа подкрепа.
– Заради начина, по който мърмореше. Без съмнение се касаеше за десностранен исхемичен апоплектичен инсулт. – Хегел се облегна изтощено назад. Затвори очи и се наслади на топлите слънчеви лъчи върху кожата си. Знаеше, че ще мине много време, преди отново да може да ги усети.
Една студена бира, помисли си той, би направила този последен миг на щастие още по-съвършен. Но трябваше да се задоволи с негазирана вода от пластмасово шише.
– Онзи тип е получил инсулт? – попита Щрук.
– Точно така. Мозъчният инфаркт трябва да е настъпил съвсем внезапно, малко след като децата са го пуснали вътре. Инсултът е довел до едностранна лицева парализа, която на свой ред е причинила характерните говорни нарушения. Нищо чудно, че човекът е бил толкова извън себе си и изплашен. За него сигурно е изглеждало така, сякаш изведнъж някаква чужда сила е завладяла тялото му.
Щрук поклати глава.
– А аз си мислех, че е просто душевно болен. Защо казахте, че не е можел да ви вижда?
Хегел отпи още една глътка от шишето.
– Става дума за неглект. Инсултът в дясната предна част на мозъка е довел до това, че той вече не е можел да вижда всичко, което се намира вляво на зрителното му поле. Щом децата са заставали отляво, за него те просто са изчезвали. Затова ги е наричал чудовища. Горкият човек е възприемал всичко това като свръхестествено преживяване!
– Значи затова трябваше да преместим колите.
Хегел кимна.
– Гледката на полицията го е смущавала. Двайсет метра встрани и заплахата изведнъж е станала невидима за него. Както и аз докато бях в къщата непрекъснато внимавах да не попадам в обсега на дясното му полукълбо.
– Зловещо! – Ръководителят на операцията подаде ръка на Хегел. – Наистина отлична работа.
Хегел остави шишето настрани, обърна се от сгъваемия стол към Щрук и стисна ръката му.
– Предполагам, че пак ми дължите една услуга.
Хегел се усмихна, но на Щрук не му убягна потиснатото изражение на лицето му.
– Между другото, какво имахте предвид, когато казахте: „Добре е, че още веднъж успях да спася хора“?
Хегел сведе поглед и пое дълбоко дъх, преди да отговори.
– Е, ако наистина ми дължите нещо… – Той остави изречението да увисне в топлия летен въздух.
– Какво тогава?
– Бихте ли ми направили една услуга?
– За какво става дума?
Хегел се прокашля, преди да протегне китките си към Щрук.
– Моля ви, арестувайте ме!
– Какво?
Ръководителят на операцията се засмя, но смехът му веднага замлъкна, когато Хегел добави:
– Знаете ли, когато по-рано ми се обадихте, тъкмо се канех да уведомя колегите.
Миглите на Щрук започнаха да потрепват.
– Не разбирам. Защо?
Хегел насочи погледа си за последен път към небето. То все още беше ослепително синьо и сякаш нито един облак не искаше да го помрачи.
– Вчера ударих смъртоносно една бездомна жена с пепелник, а след това я намушках двайсет и три пъти. Тялото ѝ е у дома. В мазето.
ГЛАВА 4
Буенос Айрес, две години по-рано
Юла вървеше по алея на смъртта, но въпреки това не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова щастлива. Беше малко преди полунощ, но тя дори не се нуждаеше от тънкото яке, което бе вързала около кръста си. Температурата все още се задържаше над двайсет и пет градуса и с пола, тениска и джапанки тя беше облечена идеално за нощното си посещение на гробището. Това беше вече третото ѝ подобно посещение през тази ваканция, но вероятно щеше да е и последното. За нейно съжаление, след два дни трябваше да отлети обратно за Берлин.
– Ето го! – Мориц я беше изпреварил с няколко крачки и беше спрял пред черната порта в стената на един мавзолей.
Пътеводителят наистина не беше обещал прекалено много. Гробището Ла Реколета се намираше в най-скъпия квартал на Буенос Айрес и с право беше една от най-популярните туристически атракции на града. Това, че тук бяха намерили последен покой редица именити аржентински държавници, творци и спортисти, личеше още от пищните гробници и паметници. Някои от гробните места бяха изградени като малки къщи, всяка от които представляваше произведение на изкуството.
– Ева Перон – прочете Юла от табелата на мавзолея.
Значи тук почиваше втората съпруга на президента Хуан Перон, може би най-известната жителка на страната. Израснала в крайна бедност, тя се беше издигнала от низините на обществото до позицията на Първа дама. За много хора житейската ѝ история беше известна от мюзикъла „Евита“ на Андрю Лойд Уебър.
– Благодаря!
Мориц се разсмя.
– За какво? Че ти показах гроба ли?
Юла поклати глава.
– За това, че ме убеди да дойда на това пътуване.
Когато Мориц беше попитал сестра си дали има желание да го придружи на едно от служебните му пътувания, Юла първоначално беше отказала. Мориц работеше като туристически агент и редовно пътуваше по поръчка на голям туроператор, за да се запознае на място с нови хотели, забележителности и инфраструктурата на дадена страна. Това, което звучеше като мечтана работа, всъщност често се превръщаше в стрес, тъй като Мориц беше принуден да посети десетки обекти само за един-единствен ден и по време на едноседмично пътуване да сменя хотела не по-малко от седем пъти.
Освен това Юла беше убедена, че едва ли имаше по-неподходящ момент да остави родителите си сами в Берлин. Точно сега, след като баща ѝ беше хвърлил бомбата на семейния съвет. Ей така, на кухненската маса. В крайна сметка обаче шокиращата новина не беше дошла като гръм от ясно небе за никого. От известно време знаците между родителите ѝ сочеха към раздяла, още повече, че децата вече бяха пораснали и напуснали дома.
Но цели дванайсет години?
Че бащата на Юла бе водел нещо като втори брак повече от десетилетие, бе довело майка ѝ до ръба на отчаянието. И това, въпреки че Юта Анзорге наистина беше свикнала с изпълненията на съпруга си. Истинският срив обаче настъпи едва с втората част от признанието.
– Mоята втора жена зачена син от мен. Казва се Елиас.
Бащата на Юла действително използва думата „зачена“ – за ушите ѝ най-отвратителната, която можеше да избере. За кратък миг тя се запита дали всичко това не е сън. Баща ѝ, който беше облечен с ленен костюм и сресана коса, сякаш бяха поканени на рожден ден. Устните на майка ѝ първо се стегнаха и накрая изчезнаха напълно. Ръцете ѝ, с петна от старост, които отдавна не бяха галени от съпруга ѝ, се свиха около празна чаша за кафе.
Звучи като някоя от онези клюкарски истории за асоциални семейства, за които слушаме сутрин по радиото, си бе помислила Юла.
Но веднага си даде сметка, че това не е сутрешното предаване по 101.5, радиостанцията, където тя караше стаж. Това невероятно признание се отнасяше до собственото ѝ семейство и Юла беше благодарна, че бе избягала от всичко това в Аржентина.
Дори и само за известно време.
– Благодаря, че ме доведе с теб – повтори тя и стисна ръката на брат си.
Мориц се беше оказал прав, когато ѝ каза, че разстоянието може и да не прогони проблемите, но поне позволява да ги погледнеш по-спокойно.
– Трябва да се срещнем с Елиас – чу Юла собствения си глас, докато продължаваха да вървят, придружени от топъл полъх, който се увиваше около голите ѝ крака като копринено шалче.
– Да, май наистина трябва – измърмори Мориц, но ясно личеше колко малко желание имаше да опознае своя доскоро непознат полубрат.
– А ти, мили мой, сега трябва да се върнеш в хотела! – усмихна се Юла.
Мориц спря и погледна сестра си въпросително. На меката светлина на гробищните фенери изглеждаше доста по-млад от двайсет и седем. Въпреки това имаше забележително излъчване с дивите си къдрици, изпъкналите скули, изразителния нос и голямата брадичка. Стегнатото му тяло, оформено от тренировки по гребане, му носеше много комплименти. Последният бе само преди няколко часа, от младата тъмнокоса рецепционистка, която скоро приключваше смяната си.
– Не карай Патриша да чака! – изкикоти се Юла.
– На теб нищо не ти убягва, а?
– Не ти трябва повече от усмивка, за да спечелиш сърцето на една жена, нали?
– Е, понякога трябва и да кажа „Здравей“.
Двамата се засмяха.
– Но не искам да те оставям сама тук, Юла. Нали щяхме да прекараме вечерта заедно.
– Ами нали я прекарахме. И намирам за страхотно, че се погрижи за мен, въпреки ангажиментите си. Така че сега помисли и за себе си, аз няма да избягам. А с Патриша след вдругиден ще можеш само да си пишеш по Скайп, но не и да се натискате.
– Ти си невъзможна! – засмя се Мориц и целуна Юла по бузата. – Нека заедно да се върнем в хотела.
– Не, не ние. – Юла направи жест с ръка, сякаш иска да го отпрати. – Искам да остана още малко сама.
Мориц повдигна вежди.
– Сигурна ли си?
– Да, усещам, че ми действа добре. Тишината тук. Размислите.
– Добре, но моля те, обади ми се, когато стигнеш в хотела. Прати ми съобщение, иначе ще се тревожа.
– Не се притеснявай, мога и сама да се грижа за себе си. Обещавам!
Само няколко минути след като Мориц изчезна от погледа на Юла, тя чу шумолене, което сякаш идваше от един от храстите. За миг я побиха тръпки.
Това е само инстинкт от каменната ера. Мозъкът ни е обучен да открива опасности в тъмното. Дървото се превръща в мъж, а шумът на вятъра в храстите в дебнещ саблезъб тигър.
Шумоленето се повтори, този път по-силно.
Изобщо не е толкова ветровито. Юла поклати глава и прокара ръце по лицето си. Стегни се! Само защото си сама на гробище посред нощ, не означава, че трябва да откачаш.
Юла протегна шия в посоката, в която Мориц бе изчезнал. Сигурно вече бе напуснал гробището през масивния колонен портал на изхода.
Щом види красива жена, нищо не може да го задържи. Някой ден лекомисленото му отношение към връзките ще му навлече неприятности. Точно както на баща му. На нашия баща…
Юла не беше почитателка на клишетата, но трябваше да признае, че в семейство Анзорге ябълката не бе паднала по-далеч от дървото. Макар самата тя да приличаше повече на майка си. Често прекалено безгрижна, предпочитаща по-скоро да погледне настрани, отколкото да се изправи срещу нещо, с надеждата, че проблемите ще изчезнат, ако просто ги оставиш на мира. Само за да бъде настигната от реалността всеки път. Както майка ѝ бе затваряла очи пред очевидните признаци за дългогодишния двоен живот на съпруга си, така и Юла понякога имаше склонност да отвръща поглед, когато всъщност трябваше да гледа. Да игнорира видими признаци, да потиска предупредителните сигнали на подсъзнанието си.
Точно както в този ден. Точно както сега. В този момент.
– Ехо?
Юла бе забелязала леко движение в тъмното. Разбира се, можеше да е просто отражение на светлината върху гробницата в стил ар нуво с бронзовия купол. Или наистина имаше някой, който я дебнеше? Тя посегна към телефона си.
Добре, каквито и да са праисторическите ни инстинкти, ще се обадя на Мориц. Може би точно сега ми спретва някаква тъпа шега и иска да ме уплаши.
Докато набираше номера на брат си, Юла не забеляза как зад нея върху един от надгробните паметници падна сянка. Очертанията на мъж!
– Здравейте, свързахте се с гласовата поща на Мориц Анзорге. Моля, оставете съобщение!
– Защо си изключваш телефона? Да не би да се страхуваш, че ще ти разваля срещата? – Тъкмо когато Юла искаше да прекрати разговора, в носа ѝ проникна отвратителна миризма. Изведнъж заговори по-тихо. – Мориц, мисля, че тук има още някой. Мирише на пот. Но не виждам никого.
Докато пулсът на Юла се ускоряваше стремглаво, в съзнанието ѝ проблеснаха думите, с които се беше сбогувала с Мориц.
Не се притеснявай, мога и сама да се грижа за себе си. Обещавам!
Отново усети вонята на застояла мъжка пот, този път още по-силно. И дори да можеше да обърка сенки или шумове, тази миризма можеше да идва само от човек. От мъж, който трябваше да се намира съвсем близо до нея.
– Мориц, можеш ли, моля те, да се върнеш? Мисля, че…
Юла не успя да довърши. В следващия миг някой я сграбчи, изтръгна телефона от ръката ѝ, хвърли се върху нея и нещо в гърба ѝ изхрущя с остро, ясно пукане. Това, което сега усещаше в устата си, вече не бяха викове.
Само пръст, кръв и болка.
ГЛАВА 5
На Юла ѝ се струваше, че с всеки удар на сърцето ѝ таванът на стаята за разпити се спускаше по малко към нея. Все по-ниско, от минута на минута, докато накрая щеше напълно да я смаже. Беше непоносимо горещо, застоялият въздух почти ѝ отнемаше дъха, а пулсиращата болка по гръбнака ѝ сякаш се усилваше пропорционално на броя на мухите в тази проклета стая без прозорци.
– Колко още смятате да ме държите да чакам тук? – Юла извика толкова силно в празното пространство, че гласът ѝ пресекна и тя започна да кашля.
Вече повече от три часа чакаше някой най-сетне да ѝ обърне внимание. Малката бутилка с вода отдавна беше изпита. Мухи и дребни бръмбари бяха единствената ѝ компания, а във въздуха се носеше миризма на цигарен дим. Юла положи глава върху плота на масата и затвори очи, докато спомените за случилото се преди четири дни непрекъснато се повтаряха в съзнанието ѝ.
Дръпването, ударът, стърженето.
Тя потрепери, сякаш преживяваше нападението отново, тук и сега, в тази проклета стая за разпити.
Мазнината, потта, косата.
Това чудовище трябва да я бе дебнело на гробището. Нея или някоя друга жена. Само дето не бе нападнало някоя друга, а именно нея.
Нещо бе изшумоляло, точно както когато едро животно, дебнещо плячка, изведнъж се втурне иззад някой храст. Изобщо не можех да разбера какво става, защото зад мавзолея веднага бях повалена на земята. Исках да се обадя на брат ми, но той не вдигна. Гърбът ми… не знам, изведнъж започна да ме боли толкова силно, че изобщо не можех да се защитя. Този тип трябва да бе огромен, имах чувството, че отвратителното му тяло ме погребва под себе си подобно на одеяло. Гнусно одеяло от гореща, потна мазнина. Отблъскващо, космато одеяло с малка, отвратителна пишка, която непременно иска да проникне в мен.
Юла стисна ръцете си в юмруци, когато си спомни за полицая, който пръв я беше разпитал.
– Тази поличка ли носехте?
Да, разбира се, че беше облечена привлекателно. Млада жена на около двайсет и пет, която по време на почивка прекарваше приятна вечер със своя по-голям брат. Как очакваше да е облечена този тъп, самодоволен тип в лъскава униформа? В монашеска роба, под която да носи заключен пояс на целомъдрието?
– Той ме изнасили! – бе изкрещяла Юла, но на онзи тип дори не му трепна окото.
– Ние тук виждаме такива неща всеки ден. Европейските жени идват при нас, за да си хванат някой чистокръвен аржентинец и да изживеят някое приключение. А после идват и се оплакват, защото са усетили, че всъщност не е правилният човек за тях. Възможно ли е просто да не ви е понесъл неговият темперамент?
Още в този миг Юла разбра, че никога няма да забрави тъпата физиономия на това проклето ченге. За разлика от тази на изнасилвача си. Но всъщност тя така и не бе видяла лицето на онзи тип.
– Намерихте ли най-накрая проклетата свиня?
Полицаят само се бе усмихнал арогантно.
– Как да стане това? Вие дори не можете да го опишете. Какво според вас можем да направим? Просто ей така да задържим и затворим всеки един мъж? Надявайки се, че все пак виновникът ще е един от тях?
– Той беше едър и дебел. И пушач, дъхът му смърдеше на никотин! И имаше брада! Гнусните му косми по лицето през цялото време бодяха врата ми, а след това и моите…
Юла беше скочила. Искаше да напусне стаята, за да потърси Мориц. Но болките я бяха принудили отново да се отпусне на стола.
Пукнат прешлен на гърба. Трябва да сте благодарна, че не сте парализирана!
– Моля да ме извините, че трябваше да чакате толкова дълго!
Юла се сепна от спомените си, когато най-после вратата на задушната стая се отвори и влезе мъж в бял костюм. Тя никога преди не го беше виждала, въпреки че през дните, в които отново и отново трябваше да дава едни и същи показания, беше убедена, че вече познава абсолютно всеки полицай в Аржентина.
– Кой сте вие?
За разлика от повечето си предшественици, мъжът имаше фини, почти аристократични черти на лицето, които напомняха на Юла за филмите за викторианска Англия. Филми, в които господата от висшето общество се събираха след следобедния чай, за да играят крокет и да си бъбрят за най-новите слухове от кралското семейство.
– Казвам се Антонио Верон. Идвам от германското посолство, където ме помолиха да разговарям с вас. Има ново развитие.
Юла наостри слух. Отново и отново беше молила за консулска помощ, не на последно място защото общуването с различните полицаи и лекари се беше оказало повече от трудно. А и защото от дни ѝ беше отказвано да види брат си. Уж за да се предотврати взаимното влияние върху показанията и на двамата. И това, при положение че Мориц изобщо не беше присъствал на нападението.
– Какво ново развитие? Да не би да сте намерили онзи тип?
За миг Юла престана да чувства болката в гърба си.
– Ами… положението е малко по-сложно. – Верон погледна твърдо Юла в очите, но начинът, по който беше сплел ръцете си, го издаде, че е нервен. – Вчера извършителят направи самопризнания. Записахме показанията му на видео и нашите експерти вече ги прегледаха и ги сметнаха за достоверни.
Чертите на лицето на Юла светнаха мигновено. Гневът, болката и страхът бяха отстъпили място на еуфорията, че тази отвратителна, тлъста медуза няма да се измъкне безнаказано. Триумфът, че това тъпо ченге, с което отново и отново трябваше да предъвква всеки детайл на престъплението, най-накрая щеше да признае, че тя не е някаква немска истеричка, която трябва да спре да се прави на интересна.
– Това означава ли, че онзи тип е зад решетките? – Мъжът срещу нея отвърна поглед, което накара Юла да предусети нещо лошо. – Не ми казвайте, че той…
– Госпожо Анзорге, нещата са по-различни, отколкото предполагате. Затова тук съм аз, вместо колегите от аржентинската полиция.
Юла вече изобщо не възприемаше помещението, в което с часове беше измъчвана с разпити. Единственото, което виждаше, беше проклетото аристократично лице на този тип в бял ленен костюм, който криеше нещо от нея.
– Говорете най-после! – Юла удари толкова силно по масата, че празната бутилка с вода се преобърна.
– Госпожо Анзорге, много съжалявам, но трябва да ви съобщя, че вие познавате вашия насилник.
В рамките на микросекунди различни образи профучаха през главата на Юла. Младият мъж на рецепцията в хотела, който ѝ беше подал ключа за стаята с очарователна усмивка, весeлият таксиметров шофьор, с когото бяха отишли до Каса Росада, сервитьорът в ресторанта или онзи тип на улицата, когото беше попитала за пътя – просто всеки мъж, когото Юла беше срещнала през този ден, се разходи още веднъж пред погледа ѝ.
– Е, добре – рече Юла възможно най-спокойно. – Просто ми кажете. Кой ми причини това?
Верон сведе поглед за миг, преди да погледне Юла право в очите и без повече заобикалки да отговори.
– Бил е вашият брат. Вчера Мориц Анзорге направи самопризнания, че ви е нападнал и изнасилил.
ГЛАВА 6
Юла просто седеше и гледаше този странен тип, по чийто нос при по-внимателно вглеждане вече можеха да се забележат първите червени капиляри, които подсказваха за редовна употреба на алкохол. Вероятно, помисли си тя, Антонио обичаше понякога да си позволява по някоя и друга бутилка червено вино, когато вечер седи с приятелите си на терасата на германското посолство. Как ли го наричаха? Тони? Най-вероятно, поне тя така би му викала. Макар че това име всъщност изобщо не му подхождаше.
– Госпожо Анзорге, разбрахте ли какво ви казах току-що?
Юла се сепна от мислите си. Без да прояви видими чувства, почти апатично, тя обясни:
– Мориц е слаб и добре трениран. Има плочки на корема, каквито не сте виждали. Жените му се лепят! И той няма окосмяване по тялото, което е характерно за мъжете от нашето семейство. Също така Мориц няма брада и не пуши.
Верон понечи да постави ръце върху раменете на Юла, но тя се отдръпна.
– Разбирам, че тази новина ви шокира. Но трябва да започнете да я приемате.
Юла се усмихна автоматично на своя събеседник. И изведнъж – вероятно се дължеше на шока от невероятното твърдение, което този тип току-що беше изрекъл – ѝ хрумна нещо, което не бе споменавала в нито един от предишните си разпити. Нещо, което сякаш беше изтрито от паметта ѝ. До този момент.
– Тъкмо оставях съобщение на гласовата поща на Мориц, когато този отвратителен мъж ме нападна и изтръгна телефона ми от ръката. – Гласът на Юла все още звучеше монотонно и безжизнено. Дори докато произнесе невероятното прозрение, което току-що я бе споходило: – Изнасилването трябва да се е записало на гласовата му поща.
Верон не показа почти никаква реакция.
– Госпожо Анзорге, аржентинските следователи наистина провериха всичко. Нямаше такова съобщение в гласовата поща на брат ви, в противен случай това щеше да фигурира в досието. Подготвих се много старателно за разговора ни и щях да знам.
За частица от секундата по устните на Юла пробяга нещо като усмивка.
– Искам да отида при него. Връщаме се в Берлин. Дайте ми една ваша снимка. Ще я закачим у дома и всеки ден ще ви се смеем.
Верон поклати глава.
– Аржентинците задържаха брат ви още вчера.
– Искам да отида при него. – Юла все още не показваше никакви емоции. – Това е заговор. От самото начало ме третират тук като престъпник.
Верон се изправи от стола си и пристъпи съвсем близо до Юла.
– Не можете да отидете при него, госпожо Анзорге.
Юла започна да си тананика първите тактове на песен, която беше чула преди няколко дни по радиото в колата.
– Защо не?
Верон отново понечи да хване Юла за раменете и този път тя не се възпротиви.
– За съжаление, трябва да ви съобщя, че преди час брат ви се обеси в килията си. Съжалявам, госпожо Анзорге, но нищо повече не може да се направи за него. Мориц е мъртъв.