ГЛАВА 1
Някога ги наричаха момичетата от „Алеята на светулките“. Това беше отдавна – преди повече от три десетилетия – но точно сега, докато лежеше в леглото и слушаше как бурята вилнее отвън, ѝ се струваше, че беше вчера.
През последната седмица (без съмнение най-лошите седем дни от живота ѝ) беше изгубила способността да се дистанцира от спомените. Прекалено често напоследък годината в сънищата ѝ беше 1974-та, тя отново беше тийнейджърка, растеше в сянката на изгубената война, караше велосипеда си до най-добрата си приятелка в мрака, който бе така плътен, че всичко наоколо беше невидимо. Мястото имаше значение само като отправна точка, но тя си го спомняше в ярки подробности: виеща се лента асфалт, от двете страни на който се тъмнееше мътна вода и се издигаха хълмове, покрити с оскъдна трева. Преди да се срещнат, ѝ се струваше, че пътят не води доникъде, че е само провинциално шосе, кръстено на някакво насекомо, което никой не е виждал в това синьо-зелено кътче на земята.
После го видяха през очите на другата. Когато стояха заедно на някой от хълмовете вместо на някое извисяващо се дърво или на далечен, покрит със сняг планински връх, виждаха всички места, на които някога щяха да отидат. Нощем се прокрадваха вън от съседните си къщи и се срещаха на шосето. На бреговете на река Пилчък пушеха откраднати цигари, плачеха на Billy, Don’t Be a Hero и си казваха всичко, смесвайки житейските си истории, така че в края на лятото никой не знаеше къде свършва едното момиче и къде започва другото. За всички, които ги познаваха, станаха просто Тъли и Кейт и повече от трийсет години приятелството им беше опората в техния живот. Музиката може и да се беше променила с десетилетията, но обещанията, дадени на „Алеята на светулките“, се запазиха.
Най-добри приятелки завинаги.
Вярваха, че това ще продължи. Бяха си обещали, че когато остареят, ще седят в люлеещи се столове на скърцащата веранда, ще разговарят за живота си и ще се смеят щастливо.
Сега беше помъдряла, разбира се. Повече от година си казваше, че всичко е наред, че може да живее и без да има най-добра приятелка. И понякога дори си вярваше.
После чуваше музиката. Тяхната музика. Goodbye Yellow Brick Road. Material Girl. Bohemian Rhapsody. Purple Rain. Вчера, докато пазаруваше, лош ремикс на You’ve Got a Friend я беше накарал да заплаче, застанала до репичките.
Отметна завивките и стана от леглото, като внимаваше да не събуди съпруга си. За миг остана там, взираше се в него в мрака. Дори докато спеше, изражението на лицето му беше измъчено.
Взе телефона, излезе от спалнята и тръгна по смълчания коридор към верандата. Загледа вилнеещата буря и събра смелост. Докато набираше познатите цифри, се питаше какво ще каже на някога най-добрата си приятелка след всичките тези месеци, през които не си бяха говорили, как щеше да подхване разговора. „Имах лоша седмица... животът ми се разпада...“ Или просто: „Имам нужда от теб“.
През мрака на вихрещата се буря се чу звънът на телефона.
ГЛАВА 2
За по-голямата част от страната 1970-а беше година на катаклизми и промени, но в къщата на „Магнолия Драйв“ беше подредено и тихо. Десетгодишната Тъли Харт седеше на студения дървен под и подреждаше къщичката на куклите си, които спяха върху малки розови салфетки. Ако беше в спалнята си, щеше да слуша на грамофона „Джаксън Файв“, но в дневната нямаше дори радио.
Баба ѝ не обичаше много музиката, нито телевизията, нито разните детски игри. През повечето време – както сега – седеше в люлеещия се стол до камината и бродираше. Бродираше най-различни неща, но най-вече цитати от Библията. На Коледа ги подаряваше на църквата, където ги продаваха на благотворителни събития.
А дядо ѝ... е, той не можеше да вдига никакъв шум. Откакто получи удар, беше на легло. Понякога звънеше със звънчето и само в тези моменти Тъли виждаше баба си да бърза. Още при първия звън тя се усмихваше, възкликваше „О, Боже“ и изтичваше толкова бързо, колкото ѝ позволяваха старите крака.
Тъли протегна ръка към русокосата кукла. Като си тананикаше много тихо, я накара да танцува. Беше по средата на песничката си, когато на вратата се почука.
Звукът бе така неочакван, че Тъли спря да пее и вдигна пог-лед. С изключение на неделите, когато господин и госпожа Бийтъл идваха, за да отидат заедно на църква, никой никога не ги посещаваше.
Баба ѝ остави ръкоделието в розовата торбичка до стола си, стана и прекоси стаята с бавната си походка, тътрейки крака, както беше от няколко години. Отвори вратата, настъпи дълга пауза, после каза:
– О, Господи!
Гласът ѝ звучеше странно. Тъли хвърли поглед и видя висока жена с дълга рошава коса и колеблива усмивка. Беше една от най-красивите жени, които Тъли беше виждала: млечнобяла кожа, прав, заострен нос и високи скули над малка брадичка, влажни кафяви очи, които бавно се отваряха и затваряха.
– Това не е кой знае какво посрещане на отдавна изгубената ви дъщеря. – Жената мина покрай баба ѝ и отиде право при Тъли, после се наведе. – Това ли е малката ми Талула Роуз?
Дъщеря? Това означаваше...
– Мамо? – прошепна тя с благоговение, страхуваше се да повярва. Беше чакала толкова дълго този миг, беше мечтала за него, за завръщането на майка си.
– Липсвах ли ти?
– О, да – отвърна Тъли и се опита да не се засмее. Но беше толкова щастлива.
Баба ѝ затвори вратата.
– Защо не дойдеш в кухнята за чашка кафе?
– Не съм дошла за кафе. Дойдох за дъщеря си.
– Но ти си разорена – каза баба ѝ уморено.
Майка ѝ, изглежда, се подразни.
– И какво от това?
– Тъли има нужда...
– Мисля, че мога да се досетя от какво има нужда дъщеря ми. – Майка ѝ като че ли се опитваше да остане права, но това не ѝ се удаваше. Краката ѝ сякаш се огъваха, а очите ѝ изглеждаха странно. Въртеше около пръста си кичур от дългата си чуплива коса.
Баба ѝ тръгна към тях.
– Отглеждането на дете е огромна отговорност, Дороти. Може би, ако се преместиш тук за известно време и опознаеш Тъли, ще бъдеш готова... – Направи пауза, смръщи вежди и каза тихо: – Пияна си.
Майка ѝ се изкикоти и намигна на Тъли.
Тъли ѝ намигна в отговор. Не беше толкова лошо, че е пияна. Дядо ѝ пиеше много, преди да се разболее. Дори баба ѝ понякога изпиваше чаша вино.
– Днес е рожденият ми ден. Или си забравила?
– Рожденият ти ден? – Тъли скочи на крака. – Чакай тук – каза и изтича в стаята си. Сърцето ѝ препускаше лудо, докато ровеше в чекмеджето на шкафа си, разпилявайки нещата си навсякъде в търсене на огърлицата от мъниста, която беше направила миналата година в неделното училище. Баба ѝ беше смръщила вежди, когато я беше видяла, и ѝ беше казала да не храни големи надежди, но Тъли не можеше да престане да се надява. Надяваше се от години. Пъхна я в джоба си и се втурна обратно, точно навреме да чуе майка си да казва:
– Не съм пияна, скъпа майко. С детето си съм за първи път от три години. Любовта е всичко, което има значение.
– Шест години. Беше на четири, когато я остави тук.
– Толкова отдавна ли беше? – Майка ѝ изглеждаше смутена.
– Ела си у дома, Дороти. Мога да ти помогна.
– Като последния път? Не, благодаря.
Последния път? Мама си бе идвала и преди?
Баба ѝ въздъхна, после замръзна.
– Колко време ще таиш неприязън към мен?
– Това едва ли е нещо, което има срок годност, нали? Хайде, Талула. – Майка ѝ тръгна към вратата.
Тъли смръщи вежди. Това не трябваше да се случва по този начин. Мама не я беше прегърнала, не беше я целунала, нито я беше попитала как е. И всеки знаеше, че трябва да си опаковаш нещата в куфар, преди да заминеш някъде. Посочи вратата на спалнята.
– Нещата ми...
– Нямаш нужда от тези материални неща, Талула.
– А? – Тъли не разбра.
Баба ѝ я прегърна и тя вдъхна познатата приятна миризма на пудра и лак за коса. Нейните ръце бяха единствените, които бяха прегръщали Тъли, само с баба си тя се чувстваше на сигурно място. И сега изведнъж изпита страх.
– Бабо? – каза и се отдръпна. – Какво става?
– Идваш с мен – каза майка ѝ и се подпря на рамката на вратата.
Баба ѝ я стисна за раменете и я разтърси леко.
– Телефонният ни номер и адресът ни са ти известни, нали? Обади ни се, ако се уплашиш или нещо се обърка. – Плачеше. А Тъли беше объркана и уплашена, като виждаше баба си – обикновено силна и спокойна, да плаче. Какво ставаше? Какво беше направила?
– Съжалявам, бабо, аз...
Майка ѝ се наведе, сграбчи я за рамото и я разтърси силно.
– Никога не казвай, че съжаляваш. Така предизвикваш съчувствие. Хайде. – Хвана Тъли за ръката и я задърпа към вратата.
Тъли се запрепъва до майка си. Излязоха от къщата и слязоха по стъпалата, прекосиха улицата и спряха до ръждясал минибус, отстрани на който беше изрисуван огромен жълт символ.
Гъст сив дим излезе, когато вратата се отвори. Видя трима души вътре. На шофьорското място седеше чернокож мъж с червена лента на главата. Отзад седеше жена с горна дреха на ресни и панталони на райета, русата ѝ коса беше вързана с кафяв шал, а до нея – мъж в панталони тип чарлстон и овехтяла тениска. Подът на минибуса беше покрит със стар мокет, наоколо се виждаха захвърлени няколко лули и празни бирени бутилки, опаковки от храни и други боклуци.
– Това е дъщеря ми, Талула – представи я майка ѝ.
Тъли не каза нищо, но мразеше да я наричат Талула. Щеше да каже на мама по-късно, когато останеха сами.
– Прилича изцяло на теб, Дот. Поразително.
– Влизайте – каза недоволно шофьорът. – Ще закъснеем.
Мъжът в мръсната тениска протегна ръка към Тъли, сграбчи я през кръста и я вкара в минибуса.
Майка ѝ се качи и затръшна вратата. Вътре се носеше странна музика. Успя да долови само няколко думи: „нещо става тук...“. Димът придаваше на всичко меки и неясни очертания.
Тъли се притисна в металната стена, за да направи място до себе си, но майка ѝ седна до жената с шала. Заговориха за свине и за мъж на име Кент. Разговорът им нямаше смисъл за Тъли, а от дима ѝ се виеше свят. Когато мъжът до нея запали лулата си, не успя да се сдържи и издаде лек звук на разочарование.
Мъжът го чу и се обърна към нея. Издиша облак сив дим право в лицето ѝ и се усмихна.
– Трябва просто да се носиш по течението, момиченце.
– Вижте само как я е облякла майка ми – каза мама горчиво. – Като че ли е кукла. Как ще бъде истинска, ако не може да се изцапа?
– Точно така, Дот – каза мъжът, издиша дим през устата си и се облегна назад.
Мама погледна Тъли за първи път, наистина я погледна.
– Запомни това, дете. Смисълът на живота не е в готвенето, чистенето и децата. А в свободата. Да правиш каквото искаш. И да бъдеш дори президент на Съединените щати, ако искаш.
– Нуждаем се от нов президент, това е сигурно – каза шофьорът.
Жената с шала потупа майка ѝ по бедрото.
– Прав е.
Тъли смръщи вежди, изпитваше нов вид срам, свил се дълбоко в стомаха ѝ. Мислеше, че е хубава в тази рокля. И не искаше да бъде президент. Искаше да бъде балерина.
Но най-вече искаше майка ѝ да я обича. Измести се така, че да е достатъчно близо до нея и да може да я докосва.
– Честит рожден ден – каза тихо и бръкна в джоба си. Извади огърлицата, която беше изработила с толкова труд, оставайки в стаята дълго след като другите деца бяха излезли да играят.
– Направих това за теб.
Майка ѝ взе огърлицата. Тъли чакаше и чакаше тя да ѝ благодари и да си сложи огърлицата, но майка ѝ не го направи, просто седеше, поклащаше се в такт с музиката и разговаряше с приятелите си.
Накрая Тъли затвори очи. Димът я правеше сънлива. Мама ѝ беше липсвала през по-голямата част от живота ѝ, и то не така, както ти липсва играчка, която не можеш да намериш, или приятелка, която е престанала да идва да си играете, защото не искаш да делиш играчките си с нея. Майка ѝ наистина ѝ липсваше. Усещаше празно място в себе си, а там през деня пулсираше тъпа болка, която нощем ставаше непоносима. Обеща си, че ако майка ѝ някога се върне, ще бъде добра. Съвършена. Каквото и грешно нещо да беше казала или направила, щеше да го поправи. Най-много от всичко искаше майка ѝ да се гордее с нея.
Но сега не знаеше какво да направи. В мечтите ѝ те винаги бяха само двете и се държаха за ръце.
„Ето ни и нас, казваше майката в мечтите ѝ, след като бяха изкачили хълма, на който беше къщата им. Дом, сладък дом.“ После целуваше Тъли по бузата и прошепваше: „Толкова много ми липсваше. Нямаше ме, защото...“
– Талула. Събуди се.
Тъли се събуди внезапно, стресна се. Главата ѝ пулсираше от болка, а гърлото я болеше. Когато се опита да каже: „Къде сме?“, излезе само дрезгав звук.
Всички се засмяха и продължиха да се смеят дори след като слязоха от минибуса.
На тази оживена улица в центъра на Сиатъл хората като че ли бяха навсякъде. Пееха, викаха и държаха табели, на които пишеше: ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА и НЕ, НИЕ НЯМА ДА СИ ОТИДЕМ. Тъли никога не беше виждала толкова много хора на едно място.
Майка ѝ я хвана здраво за ръката и я дръпна към себе си.
Останалата част от деня беше неясна смесица от хора, издигащи лозунги и пеещи песни. Тъли непрекъснато се ужасяваше, че ще изпусне ръката на майка си и ще бъде отнесена от тълпата. Не се почувства по-сигурна, когато се появиха полицаите, защото те имаха оръжия в коланите и палки в ръцете си, както и пластмасови маски, които предпазваха лицата им.
Но тълпата продължаваше да марширува, а полицаите стояха и гледаха.
Когато се стъмни, тя беше уморена и гладна, главата я болеше, но хората продължаваха да вървят. Сега тълпата беше различна. Бяха прибрали лозунгите и започнаха да пият. Понякога тя дочуваше цели изречения или части от разговор, но не намираше никакъв смисъл в казаното.
– Видя ли тези свине? Умираха да ни избият зъбите, но ние бяхме кротки, човече. Не можеха да ни докоснат. Дот, пазиш тревата само за себе си.
Всички около тях се засмяха и най-силно – майка ѝ. Тъли не разбираше какво става и имаше ужасно главоболие. Хората около тях танцуваха и се смееха. Отнякъде долиташе музика.
И после, изведнъж, ръката ѝ вече не стискаше тази на майка ѝ.
– Мамо! – изпищя тя.
Никой не ѝ отговори, нито се обърна към нея, макар че хората бяха навсякъде. Пробиваше си път през тълпата, пищеше и викаше майка си, докато от устата ѝ вече не излизаше и звук. Накрая се върна там, където бяха двете с майка си, до завоя, и зачака.
Тя ще се върне.
В очите ѝ се събираха сълзи и се спускаха по бузите, докато седеше и чакаше, опитвайки се да бъде смела.
Но майка ѝ не се върна.
Години след това тя се опитваше да си спомни какво бе станало после, какво беше направила, но всички онези хора бяха като облак, който затъмняваше спомените ѝ. Помнеше само как се събуди на мръсния асфалт на абсолютно безлюдната улица и видя полицай на кон.
Той смръщи вежди отвисоко и каза:
– Хей, малката, сама ли си?
– Да – успя да каже само, без да се разплаче.
Той я заведе обратно в къщата на хълма „Кралица Ан“, където баба я прегърна здраво, целуна я по бузата и ѝ каза, че вината не е нейна.
Но Тъли разбираше. Беше направила нещо погрешно, беше лоша. Следващия път, когато майка ѝ се върнеше, щеше да се старае повече. Щеше да обещае да стане президент и никога повече нямаше да каже, че съжалява.
* * *
Тъли научи имената на всички президенти на Съединените щати. Месеци след това постоянно говореше, че ще бъде първата жена президент, и дори престана да ходи на уроци по балет. На единайсетия ѝ рожден ден, докато баба ѝ палеше свещичките на тортата ѝ и пееше тихо „Честит рожден ден“, Тъли гледаше непрекъснато към вратата и си мислеше: „Ето, сега“. Но никой не почука и телефонът не звънна. По-късно, когато отвори подаръците си, се опита да задържи усмивката на лицето си. Пред нея, на масичката за кафе, имаше празен албум за залепване на изрезки. Като подарък не беше кой знае какво, но баба винаги ѝ даваше такива неща – проекти, с които да е заета и да пази тишина.
– Тя дори не се обади – каза Тъли и вдигна поглед.
Баба ѝ въздъхна уморено.
– Майка ти има... проблеми, Тъли. Тя е слаба и объркана. Трябва да престанеш да се преструваш, че нещата са различни. Има значение само това, че ти си силна.
Беше чувала този съвет милиони пъти.
– Знам.
Баба ѝ седна на износения диван до Тъли и я взе в скута си.
На Тъли ѝ харесваше баба ѝ да я прегръща. Сгуши се в нея и положи буза на меките ѝ гърди.
– Иска ми се нещата при майка ти да бяха различни, Тъли, и това е самата истина, но тя е изгубена душа. Такава е от доста време.
– Затова ли не ме обича?
Баба ѝ я погледна. Очилата с черните рамки уголемяваха светлосивите ѝ очи.
– Обича те, по свой начин. Затова все се връща.
– Не се чувствам обичана.
– Знам.
– Не мисля, че дори ме харесва.
– Не харесва мен. Нещо се случи отдавна и аз... Е, сега вече няма значение. – Баба ѝ я прегърна по-здраво. – Някой ден тя ще съжалява, че е пропуснала тези години с теб. Сигурна съм.
– Бих могла да ѝ покажа албума си.
Баба ѝ не я погледна.
– Ще бъде хубаво. – След дълга пауза каза: – Честит рожден ден, Тъли – и я целуна по челото. – Сега ще е най-добре да отида да поседя с дядо ти. Днес той не се чувства много добре.
След като баба ѝ излезе от стаята, Тъли остана да седи, втренчила поглед в празната първа страница на новия си албум. Това бе съвършеният подарък, който да направи на майка си някой ден, за да ѝ покаже какво пропуска. Но как ли щеше да го запълни Тъли? Имаше няколко свои снимки, правени най-вече от майките на приятелките ѝ на партита и на екскурзии, но не бяха много. И само една снимка на майка си.
Взе химикал и много внимателно написа датата в горния десен ъгъл, после смръщи вежди. Какво друго? „Мила мамо, днес беше единайсетият ми рожден ден...“
След онзи ден тя събираше разни неща за живота си. Училищни снимки, спортни снимки, отрязъци от билети за кино. Години наред, когато имаше хубав ден, бързаше към дома си и записваше случилото се и добавяше отрязъка от билета, който показваше къде е била и какво е правила. По-късно започна да украсява разказите, за да изглежда по-добре в чуждите очи. Това не бяха лъжи. Наистина. Бяха просто преувеличения. Всичко, което щеше да накара майка ѝ някой ден да каже, че се гордее с нея. Изпълни онзи албум, после друг и друг. На всеки рожден ден получаваше нов албум и така чак докато навлезе в тийнейджърските си години.
И тогава ѝ се случи нещо. Не беше сигурна какво е, може би бяха гърдите ѝ, които растяха по-бързо от тези на останалите момичета, или просто се умори да поставя живота си на хартия, да съставя албуми, които никой не искаше да разгледа. На четиринайсет сложи край на това. Подреди момичешките си албуми в огромен кашон и го прибра в дъното на гардероба, след което помоли баба си да не ѝ ги купува повече.
– Сигурна ли си, скъпа?
– Да – беше отговорът. Вече не даваше и пет пари за майка си и се опита да не мисли за нея. Всъщност разказа на всички в училище, че майка ѝ е загинала при злополука с лодка.
Лъжата я освободи. Престана да купува дрехите си от детския щанд в магазина. Купуваше си прилепнали блузки, които подчертаваха напъпилите ѝ гърди, и панталони с ниска талия, които караха дупето ѝ да изглежда прекрасно. Трябваше да крие тези дрехи от баба си, но това беше лесно. Показваше се пред очите ѝ с горна дреха, махваше набързо с ръка и излизаше от къщи.
Научи, че ако се облича грижливо и се държи по определен начин, готините деца ще искат да ѝ бъдат приятели. В петъчните и съботните вечери казваше на баба си, че ще спи у приятелка и отиваше да кара кънки в Лейк Хилс, където никой никога не я разпитваше за семейството ѝ, нито я гледаше така, сякаш беше „бедната Тъли“. Научи се да пуши цигари, без да кашля, и дъвчеше дъвка, за да прикрие миризмата на дъха си.
В осми клас беше едно от най-популярните момичета в гимназията. Имаше много приятели и това ѝ се отразяваше добре. Беше достатъчно заета и не мислеше за жената, която не я искаше.
Рядко, в лоши дни, се чувстваше... не точно самотна... но така, сякаш се носеше по течението може би. Сякаш всички хора около нея бяха просто символи, на които можеше да се даде какво ли не име.
Днес беше един от онези дни. Седеше на обичайното място в автобуса и слушаше как другите около нея бърбореха. Като че ли всички говореха за семейни неща и тя нямаше какво да добави към разговорите. Не знаеше нищо за кавгите с по-малки братя, нито какво е да бъдеш наказан, защото си отвърнал на родител, нито за отиването до мола с мама. Когато автобусът спря на нейната спирка, тя изпита благодарност, че може да слезе, и забърза, след като направи голямо шоу, сбогувайки се с приятелките си, като се смееше високо и махаше с ръка. Преструваше се, както правеше често напоследък.
След като автобусът замина, тя намести раницата на рамото си и закрачи по дългия път към дома. Зави зад ъгъла и го видя.
Там, паркиран на улицата пред къщата на баба ѝ, беше очуканият минибус. Жълтият символ все още беше отстрани.
ГЛАВА 3
Беше все още тъмно, когато будилникът на Кейт Малърки иззвъня. Тя нададе стон и продължи да лежи, втренчила погледа в тавана. От мисълта, че трябва да отиде на училище, ѝ прилошаваше.
Осми клас можеше да върви по дяволите, що се отнасяше до нея, 1974-та се бе оказала лоша година, катастрофа по отношение на популярността ѝ в училище. Слава богу, че оставаше още само месец. Не че лятото обещаваше да бъде по-добро.
В шести клас имаше две приятелки; правеха всичко заедно – посещаваха младежките клубове, караха велосипедите си дори ако трябваше да отидат само от едната къща до другата. Онова лято навършиха дванайсет и това бе краят на всичко. Приятелките ѝ полудяха, няма друг начин да се каже това. Пушеха трева преди училище и пропускаха часове, но никога – парти. Когато тя не пожела да се присъедини към тях, я отрязаха напълно. Точка. А „добрите“ деца не искаха дори да се приближат до нея, защото все пак беше част от клуба на онези, които пушеха трева. И ето че сега книгите бяха единствените ѝ приятели. Четеше „Властелинът на пръстените“ толкова често, че можеше да рецитира сцени наизуст.
А това не беше умение, което можеше да помогне на някого да стане популярен.
Въздъхна и стана от леглото. Влезе в малката баня, която някога беше вграден гардероб, взе набързо душ и сплете на плитки дългата си руса коса, след което си сложи очилата с рогови рамки. Вече отдавна не бяха на мода – сега популярните деца носеха кръгли стъкла без рамки – но баща ѝ каза, че в момента не могат да си позволят да ѝ купят нови.
Слезе долу и отиде до задната врата, нави подгъва на панталоните си до глезена и обу огромните черни гумени ботуши, които винаги стояха на бетонните стъпала. Движейки се като Нийл Армстронг, тръгна през дълбоката кал към навеса отзад. Старата кобила докуцука до оградата и изпръхтя, за да я поздрави.
– Здравей, Суийтпий – каза Кейт и хвърли наръч сено на земята, след което почеса кобилата по кадифеното ухо.
– Ти също ми липсваш – каза и това беше вярно. Преди две години бяха неразделни, Кейт беше яздила кобилата през цялото лято и спечели много панделки на панаира.
Но нещата бързо се промениха. Сега това ѝ беше известно. Един кон можеше да остарее и да окуцее само за една нощ. И също толкова бързо приятелката ти може да се превърне в непозната.
– Довиждане. – Върна се по същата тъмна и кална пътека и остави мръсните ботуши на верандата.
Отвори задната врата и пристъпи вътре, където цареше истински хаос. Майка ѝ беше до готварската печка, облечена в избелелия си пеньоар и обута в пухкави розови пантофи. Пушеше ментолова цигара „Ева“ и сипваше тесто в продълговата тава за печене. Дългата ѝ до раменете кестенява коса беше сплетена на две тънки плитки, завързани с тъмнорозови панделки.
– Нареди масата, Кейти – каза, без да вдигне поглед. – Шон! Слез долу.
Кейт направи, каквото ѝ бе казано. Още не беше приключила, и ето че майка ѝ беше зад нея и наливаше мляко в чашите.
– Шон, закуската е готова! – извика отново майка ѝ. – Този път добави вълшебните думи: – Налях млякото.
Само след секунди осемгодишният Шон дотича по стълбите, втурна се към масата и се изкикоти, когато се спъна в кутрето лабрадор, което отскоро беше част от семейството.
Кейт се канеше да седне на обичайното си място, когато случайно погледна към дневната. През големия прозорец над дивана се разкриваше гледка към улицата и тя видя нещо, което я изненада. В алеята на отсрещната къща тъкмо влизаше минибус.
– О! – Тя взе чинията си, прекоси кухнята и дневната и зас-тана до прозореца, втренчила поглед в отсрещната къща. Тя беше празна, откакто се помнеше.
Чу стъпките на майка си зад себе си; шумни по линолеума, имитиращ плочки, и тихи по тъмнозеления мокет на дневната.
– Някой се нанася в къщата отсреща – каза Кейт.
– Така ли?
„Не, лъжа.“
– Може семейството да има момиче на твоята възраст. Ще бъде хубаво да имаш приятелка.
Кейт преглътна острия отговор, който напираше на устните ѝ. Само майките мислеха, че е лесно да се сприятелиш с някого в гимназията.
– Както и да е. – Обърна се рязко и отнесе чинията си в коридора, където довърши закуската си спокойно под портрета на Исус.
Както очакваше, майка ѝ я последва. Застана до стената, на която висеше гобленът „Тайната вечеря“, без да каже нищо.
– Какво? – попита Кейт, когато не можеше да издържа повече.
Майка ѝ въздъхна тихо.
– Защо напоследък само се караме?
– Винаги ти започваш.
– Като те поздравя и те питам как си? Да, истинска вещица съм.
– Ти го каза, не аз.
– Вината не е моя, знаеш го.
– За кое?
– Че нямаш приятелки. Ако...
Кейт се отдалечи. Повръщаше ѝ се вече от това: „Ако се стараеше малко повече.“
Слава богу – поне веднъж, – майка ѝ не я последва. Върна се в кухнята и извика:
– Побързай, Шон. Училищният автобус на семейство Малърки тръгва след десет минути.
Брат ѝ се изкикоти. Кейт изви поглед към тавана и се качи горе. Беше толкова тягостно. Как можеше брат ѝ да се смее на все същата глупава шега всеки ден?
Отговорът дойде бързо – защото имаше приятели. Приятелите правеха всичко в живота по-лесно.
Скри се в спалнята си и остана там, докато не чу двигателя на стария форд. Последното, което искаше, беше майка ѝ да я закара до училището, защото тя се сбогуваше с нея шумно и ръкомахаше диво. Всички знаеха, че ако позволиш на родителите си да те карат до училището, се самоубиваш социално. Когато чу гумите да скърцат бавно по чакъла, слезе отново долу, изми чиниите, взе нещата си и излезе от къщи. Слънцето грееше, но дупките в алеята бяха запълнени от снощния дъжд. Без съмнение застаряващите клиенти на железарския магазин вече бяха започнали да говорят за наводнения. Калта залепваше за подметките ѝ, затова вървеше бавно. Беше така заета да внимава да не изцапа чорапите си, че стигна края на алеята, преди да забележи момичето от другата страна на улицата.
Беше красавица. Висока и с едри гърди, дълга и къдрава червеникаво-кафява коса и лице като на принцеса Каролина от Монако – светла кожа, пълни устни и дълги мигли. А дрехите ѝ – дънки с ниска талия, сандали с висока подметка и розова блуза, която оставяше поне пет сантиметра от корема ѝ гол.
Кейт притисна учебниците до гърдите си и ѝ се прииска да не беше изстисквала пъпките си снощи. Съжали и за евтините си и отдавна излезли от мода дънки.
– Здравей – каза, останала на своя тротоар. – Автобусът спира от тази страна.
Шоколадовокафявите очи, обрамчени от сини сенки и черна спирала за мигли, я гледаха безизразно.
Точно в онзи миг пристигна автобусът. Спря на пътя със силно скърцане. Момчето, по което някога си бе падала, подаде глава през прозореца и извика:
– Здравей, Кейти, наводнението свърши – и се засмя.
Кейт наведе глава и влезе в автобуса. Отпусна се на обичайното си място на първата редица, където седеше сама, и продължи да държи главата си сведена в очакване на новото момиче да мине покрай нея, но никой повече не се качи. Когато вратите се затвориха и автобусът потегли, тя се осмели да погледне отново към пътя.
Най-страхотното момиче на света не беше там.
* * *
Тази сутрин на Тъли ѝ бяха необходими два часа да избере дрехите си – те бяха излезли от страниците на списание „Севънтийн“ – а ето че изборът ѝ бе погрешен.
Когато училищният автобус пристигна, тя взе мигновено решение. Нямаше да ходи на училище в това затънтено място. Снохомиш може и да беше само на час от центъра на Сиатъл, но що се отнасяше до нея, със същия успех можеше и да е на Луната. Толкова чуждо ѝ бе това място.
Не!
По дяволите, не!
Върна се по посипаната с чакъл алея и блъсна входната врата толкова силно, че тя се удари в стената.
Беше се научила, че драматичността е като безупречната пунктуация: изтъкваше гледната ти точка.
– Сигурно си полудяла – каза на глас и едва тогава осъзна, че в дневната все още са мъжете, помагащи им при преместването.
Един от тях спря и я погледна уморено.
– А?
Тя мина покрай тях, докосвайки шкафа толкова силно, че те тихо изругаха. Не че нея я интересуваше. Не обичаше да се чувства така – изпълнена с гняв.
Нямаше да позволи на така наречената си майка да я кара да се чувства объркана и несигурна, не и след всичките пъти, когато я беше изоставяла.
Майка ѝ седеше на пода на голямата спалня и изрязваше снимки от „Космополитън“. Както обикновено, дългата ѝ коса беше рошава, придържана от старомодна кожена лента с мъниста. Без да вдигне поглед, тя прелисти списанието до последната страница, на която се виждаше голият и усмихнат Бърт Рейнолдс, прикрил пениса си с длан.
– Няма да ходя в това затънтено училище. Те са селяндури.
– О! – отвърна майка ѝ, прелисти няколко страници, взе ножиците и започна да изрязва красивите цветя от някаква реклама. – Добре.
На Тъли ѝ се прииска да закрещи.
– Добре? Добре? Аз съм на четиринайсет.
– Аз трябва да те обичам и подкрепям, мила, не да се меся в работите ти.
Тъли затвори очи, преброи до десет, после каза:
– Нямам приятели тук.
– Ще намериш нови. Чух, че си била много популярна в старото училище.
– Хайде, мамо, аз...
– Клод.
– Няма да те наричам Клод.
– Добре, Талула. – Майка ѝ вдигна поглед, за да стане ясно мнението ѝ.
– Мястото ми не е тук.
– Трябва да знаеш, че не е така, Тъли. Ти си дете на земята и небето, мястото ти е навсякъде. В „Бхагавад Гита“ се казва...
– Стига толкова. – Тъли се отдалечи, докато майка ѝ още говореше. Последното, което искаше да чуе, бе някой неподходящ съвет. На излизане взе от чантата на майка си пакет цигари.
* * *
През следващата седмица Кейт наблюдаваше новото момиче от разстояние.
Тъли Харт беше смела, различна, лъчезарна и някак по-ярка и забележима от другите по коридорите, боядисани с избеляла зелена боя. За нея нямаше вечерен час и пет пари не даваше дали ще я заловят да пуши в горичката зад училище. Всички говореха за това. Кейт долавяше скритото благоговение в думите им. За децата, израснали във фермите и работническите домове в долината Снохомиш, Тъли Харт беше екзотична. Всички искаха да ѝ бъдат приятели.
Мигновената популярност на съседката ѝ направи изолацията на Кейт още по-непоносима. Не беше сигурна защо изпитваше толкова силна болка. Знаеше само, че всяка сутрин, докато стояха на автобусната спирка една до друга, но все пак далечни, разделени от тягостната тишина, изпитва отчаяно желание Тъли да даде знак, че забелязва присъствието ѝ.
Не че това щеше някога да се случи.
– ...преди да започне шоуто на Карол Бърнет. Готово. Кейт? Кейти?
Кейт вдигна глава от масата. Беше заспала върху разтворения учебник на кухненската маса.
– А? Какво каза? – попита и намести очилата си.
– Направих хамбургери за съседите. Искам да им ги занесеш.
– Но... – Кейт се опита да измисли някакво извинение, каквото и да е, само да се измъкне от тази ситуация. – Те са тук от седмица.
– Значи съм закъсняла. Напоследък имам много работа.
– Имам много домашно. Изпрати Шон.
– Не е вероятно Шон да намери приятели там, нали?
– Аз също – каза Кейт нещастно.
Майка ѝ се обърна с лице към нея. Кафявата коса, която бе навила и прибрала така грижливо сутринта, се бе освободила и разрошила през деня, а гримът ѝ бе избледнял. Сега кръглото ѝ лице с високи скули изглеждаше бледо и измито. Блузата на виолетови и жълти ивици – подарък от миналата Коледа – беше закопчана накриво. Втренчила поглед в Кейт, тя прекоси стаята и седна до масата.
– Мога ли да кажа нещо, без да се нахвърлиш върху мен?
– Вероятно не.
– Съжалявам за теб и Джоана.
Това бе по-невероятно от всичко, което майка ѝ можеше да каже. Неочаквано.
– Няма значение.
– Има. Чух, че се движи в лоша компания.
Кейт искаше да каже, че не би могла да се интересува по-малко, но за неин ужас в очите ѝ бликнаха сълзи. Спомените я завладяха – двете с Джоана на виенското колело на панаира, седнали пред конюшнята, разговарящи за това колко забавно ще им бъде в гимназията. Сви рамене.
– Да.
– Животът е труден понякога. Особено за четиринайсетгодишните.
Кейт изви очи към тавана. Ако въобще беше сигурна в нещо, то беше, че майка ѝ не знае нищо за това колко е труден животът на тийнейджърите.
– Без майтап?
– Ще се престоря, че не съм чула. Ще бъде лесно, защото никога вече няма да чуя подобно нещо. Нали?
На Кейт ѝ се искаше да е като Тъли. Тя никога нямаше да се откаже така лесно. Вероятно в такъв момент щеше да запали цигара и да предизвика майка си да каже нещо.
Майка ѝ затършува в джобовете на полата си и намери цигарите си. Запали една и започна да изучава Кейт.
– Знаеш, че те обичам и те подкрепям и че никога няма да позволя някой да те нарани. Но, Кейти, трябва да те попитам какво чакаш.
– Какво искаш да кажеш?
– Цялото си време прекарваш в четене и писане на домашно. Как могат да те опознаят хората, когато се занимаваш само с това?
– Те не искат да ме опознаят.
Майка ѝ я докосна нежно по ръката.
– Никога не е добре просто да седиш и да чакаш някой или нещо да промени живота ти. Затова жените като Глория Щайнем изгарят сутиените си и тръгват към Вашингтон.
– За да мога да се сприятеля с някого?
– За да знаеш, че можеш да бъдеш такава, каквато пожелаеш. Твоето поколение има този късмет. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш. Но понякога трябва да поемаш рискове. Протегни ръка. Едно мога да ти кажа със сигурност – съжаляваме само за онова, което не сме направили в живота.
Кейт долови странна нотка в гласа на майка си, тъга, която обви като мъгла думата „съжаляваме“. Но какво можеше да знае майка ѝ за битката за популярност в гимназията? Отдавна вече не беше тийнейджърка.
– Да, точно така.
– Вярно е, Катлийн. Някой ден ще разбереш колко съм мъдра. – Майка ѝ се усмихна и я потупа по ръката. – Ако си като останалите от нас, ще се случи горе-долу по същото време, когато ме помолиш за първи път да гледам детето ти.
– За какво говориш?
Майка ѝ се засмя на някаква шега, която Кейт дори не можеше да схване като такава.
– Радвам се, че водихме този разговор. А сега върви. Сприятели се с новата ни съседка.
Да. Точно това ще стане.
– Сложи готварските ръкавиците. Всичко още е горещо – каза майка ѝ.
Чудесно. Ръкавиците.
Кейт отиде до барплота и загледа мрачно таблата с хамбургери. Зави я с кухненска кърпа, после сложи на ръцете си подплатените сини ръкавици, изработени от леля Джорджия. Спря до задната врата, за да обуе обувките си, и тръгна по алеята.
Отсрещната къща беше дълга и ниска, в стил ранчо и във формата на буквата L, скътана далеч от улицата. Покривът бе покрит с плочи, по които бе израснал тъмнозелен мъх. Тя отчаяно се нуждаеше от боядисване, водосточните ѝ тръби бяха пълни с листа и клонки. Огромни рододендрони скриваха по-голямата част от прозорците, а хвойновите храсти образуваха зелена преграда по цялата дължина на сградата. Никой не се беше грижил за тези неща от години.
Кейт спря пред входната врата и си пое дълбоко дъх.
Поставила таблата върху едната си длан, тя издърпа ръкавицата и почука.
Моля те, нека няма никой у дома.
Почти веднага отвътре долетя шум от стъпки.
Вратата се отвори и се появи висока жена, облечена в халат. Кожена лента с мъниста прихващаше косата ѝ. На ушите ѝ висяха две различни обеци. Погледът ѝ беше странен – сякаш имаше нужда от очила, а не ги беше сложила – но въпреки това беше красива.
– Да?
Странна, пулсираща музика долиташе като че ли от няколко места едновременно, осветлението беше изгасено, но горяха няколко нощни лампи, които хвърляха зеленикава свет-лина.
– З-здравейте – заекна Кейт. – Майка ми приготви това ядене за вас.
– Влез – каза жената, отстъпи, препъвайки се, и едва не падна.
И изведнъж се показа Тъли, движеща се с грация и гъвкавост, характерни за филмовите звезди, а не за тийнейджърите. Облечена в яркосиня къса рокля и бели ботуши, изглеждаше достатъчно възрастна да притежава шофьорска книжка. Без да каже нищо, тя сграбчи Кейт за ръката, дръпна я вътре и я заведе в кухнята, в която всичко беше розово – стените, шкафчетата, завесите, плотовете, масата. Тъли я погледна и на Кейт се стори, че долови смущение в тъмните ѝ очи.
– Това майка ти ли беше? – попита Кейт, несигурна какво да каже.
– Тя има рак.
– О! – Кейт не знаеше какво да отвърне, освен: – Съжалявам. – В стаята се възцари тишина. Вместо да погледне Тъли, Кейт изучаваше масата. Никога през живота си не беше виждала толкова много пакетирана храна на едно място. – О! Бих искала майка ми да позволява да ям такива неща. – И веднага ѝ се прииска да беше държала устата си затворена. Това бе доста грубо. За да е заета с нещо – и да има къде да гледа освен в неразгадаемото лице на Тъли, – тя остави таблата на плота. – Все още е горещо – каза, което беше глупаво, като се имаха предвид ръкавиците.
Тъли запали цигара и се облегна на розовата стена, след което я погледна.
Кейт хвърли поглед към вратата на дневната.
– Тя разрешава ли ти да пушиш?
– Прекалено е болна, за да дава пет пари.
– О!
– Искаш ли да си дръпнеш?
– Ъ-ъ... не. Благодаря.
– Да. И аз така си помислих. Е, вероятно трябва да се прибереш у дома си за вечеря – каза Тъли.
– О! – възкликна отново Кейт, което прозвуча по-глупаво и отпреди. – Точно така.
Тъли я поведе обратно през дневната, където майка ѝ лежеше на дивана.
– Довиждане, момиче от другата страна на улицата с приятни съседски обноски.
Тъли отвори вратата. През нея се разкри пурпурният правоъгълник на спускащата се нощ и цветът бе някак си прекалено ярък, за да бъде истински.
– Благодаря за храната – каза тя. – Аз не мога да готвя, а Клод дори не се сеща.
– Клод?
– Това е сегашното име на майка ми.
– О!
– Щеше да е страхотно, ако можех да готвя. Или ако имах-ме готвач. Заради заболяването на мама и всичко останало. – Тъли я погледна.
Кажи ѝ, че ще я научиш.
Поеми риск.
Но не можеше да го направи. Вероятността да бъде унижена бе прекалено висока.
– Е... чао.
– Ще се видим утре.
Кейт мина покрай нея и излезе в нощта.
Беше преполовила алеята, когато Тъли извика след нея:
– Хей, чакай.
Кейт се обърна бавно.
– Как се казваш?
Изпита надежда.
– Кейт. Кейт Малърки.
Тъли се засмя.
– Малърки? Що за име?
Вече не ѝ беше забавно. Въздъхна и се обърна.
– Не се присмивам – каза Тъли, но продължи да се смее.
– Да. Както и да е.
– Чудесно. Не ти ли се иска да бъдеш кучка?
Кейт продължи да върви.
ГЛАВА 4
Тъли гледаше как момичето се отдалечава.
– Не трябваше да се държа така – каза тя и отбеляза колко тих и слаб звучи гласът ѝ под огромното, обсипано със звезди небе.
Дори не беше сигурна защо го беше направила, защо изведнъж бе почувствала нужда да се присмее на съседското момиче. Въздъхна и влезе обратно в къщата. В мига, в който пристъпи в стаята, мирисът на марихуана я обгърна и защипа в очите ѝ. Майка ѝ лежеше, разперила ръце на дивана, вдигнала единия си крак на масичката за кафе, а другия подпряла на възглавничките. Устата ѝ беше отворена, в ъгълчето ѝ се бяха събрали лиги.
И съседското момиче беше видяло това. Тъли бе залята от гореща вълна на срам. Без съмнение новината щеше да се разнесе из цялото училище до понеделник.
Ето защо никога не канеше никого в дома си. Когато пазиш тайни, трябва да го правиш сам, в мрака.
Би дала всичко, за да има майка, която приготвя вечеря за непознати. Може би затова се бе присмяла на името на момичето. Мисълта я накара да изпита раздразнение и тя тръшна вратата.
– Клод. Събуди се.
Майка ѝ изхърка остро и седна.
– Какво има?
– Време е за вечеря.
Майка ѝ отметна косата от очите си и фокусира погледа си върху часовника.
– Да не би да сме в някой старчески дом? Пет часът е.
Тъли беше изненадана, че майка ѝ все още познава часовника. Отиде в кухнята, разпредели храната в две бели чинии и се върна в дневната.
– Ето. – Подаде ѝ чинията и вилица.
– Откъде се взе това? Ти ли го приготви?
– Едва ли. Донесе го съседското момиче.
Клод се огледа недоумяващо наоколо.
– Имаме съседи?
Тъли не си направи труда да отговори. Майка ѝ и бездруго забравяше за какво са разговаряли. Което правеше невъзможен всеки опит за истински разговор. Обикновено Тъли нямаше нищо против – искаше да общува с Клод колкото и да гледа черно-бели филми – но сега, след посещението на момичето, Тъли усещаше по друг начин факта, че се различава от останалите. Ако имаше истинско семейство – майка, която приготвяше вечеря и я изпращаше на новите си съседи, – нямаше да се чувства така самотна. Седна на един от столовете с цвят на горчица, разположени от двете страни на дивана, и каза предпазливо:
– Питам се какво ли прави баба в момента.
– Вероятно бродира онези ужасни библейски мотиви. Като че ли това ще спаси душата ѝ. Ха! Как беше в училище?
Тъли вдигна рязко глава. Не можеше да повярва, че майка ѝ току-що я беше питала за живота ѝ.
– Много от децата се въртят покрай мен, но... – смръщи вежди. Как би могла да изрази с думи недоволството си? Знаеше само, че е самотна тук, дори сред новите си приятели. – Продължавам да чакам...
– Имаме ли кетчуп? – попита майка ѝ, свела поглед към купа хамбургери, побутвайки ги с вилицата си. Поклащаше се в такт с музиката.
Тъли мразеше разочарованието, което изпита. Не трябваше да очаква нищо от майка си.
– Отивам в стаята си – каза и стана от стола.
Последното, което чу, преди да тръшне вратата на спалнята си, бяха думите на майка ѝ:
– Може би имат нужда от сирене.
* * *
Късно онази нощ, дълго след като всички си бяха легнали, Кейт се прокрадна надолу по стълбите, обу огромните гумени ботуши на баща си и излезе навън. Напоследък имаше навика да излиза навън, когато не можеше да заспи. Тъмното небе над главата ѝ беше обсипано със звезди. То я караше да се чувства дребна и без значение. Самотно момиче, гледащо към безлюдна улица, която не води доникъде.
Суийтпий изпръхтя и тръгна към нея.
Тя седна на оградата.
– Здравей, момиче – каза и извади морков от джоба на якето си.
Погледна към къщата от другата страна на улицата. Беше полунощ, но там все още светеше. Без съмнение, Тъли се забав-ляваше в компанията на всички популярни деца. Вероятно се смееха, танцуваха и разговаряха за това, колко са страхотни.
Кейт би дала всичко, което имаше, за да бъде поканена на такова парти.
Суийтпий я побутна по коляното и отново изпръхтя.
– Знам. Мечтая. – Въздъхна, слезе от оградата, потупа кобилата за последен път и отиде да си легне.
* * *
Няколко нощи по-късно, след вечеря със зърнени закуски, Тъли взе дълъг горещ душ, обръсна грижливо краката и подмишниците си и подсуши косата си така, че всеки косъм падаше прав и гладък, а тя образуваше красив водопад. Беше първото ѝ парти в гимназията. Трябваше да изглежда добре. Нито едно друго момиче от осми клас не беше поканено. Тя беше Единствената. Пат Ричмънд, най-красивото момче от отбора по американски футбол, беше избрало Тъли за своя дама. Неговата и нейната група приятели бяха в заведението за хамбургери миналата сряда вечер. Трябваше да си разменят само един поглед. Пат се беше отделил от тълпата високи и здрави момчета и беше отишъл право при Тъли.
А тя едва не припадна, като го видя да върви към нея. От джубокса се разнасяше песента „Stairway to Heaven“. Истинска романтика.
– Мога да си навлека беда само като разговарям с теб – каза той.
Тя се опита да изглежда зряла и опитна и отвърна:
– Обичам бедите.
Не беше виждала друга като усмивката, с която той я дари. За първи път в живота си се почувства толкова красива, колкото хората твърдяха, че е.
– Искаш ли да дойдеш с мен на партито в петък?
– Да – отговори тя.
– Ще те взема в десет. – Наведе се към нея. – Освен ако това не е след вечерния ти час, момиченце?
– Номер седемнайсет на „Алеята на светулките“. И нямам вечерен час.
Той отново се усмихна.
– Аз съм Пат, между другото.
– Аз съм Тъли.
– Е, Тъли. Ще се видим в десет.
Тъли все още не можеше да повярва. През последните четиресет и осем часа мислеше единствено за първата си истинска среща. Досега беше излизала с момчета само в група или на училищните танци. Тази вечер щеше да бъде различно. Пат изглеждаше като истински мъж.
Знаеше, че могат да се влюбят. А после, когато той я държеше за ръка, вече не се чувстваше толкова самотна.
Най-после избра какво да облече.
Дънки с ниска талия, розова блуза с дълбоко деколте, разкриваща цепката между гърдите ѝ, и любимите сандали с висока подметка. Гримира се почти час. Нямаше търпение да покаже на Пат колко красива може да бъде.
Грабна пакет от цигарите на майка си и излезе от спалнята.
Когато влезе в дневната, майка ѝ вдигна поглед от списанието, но я гледаше така, сякаш не я вижда.
– Хей, почти десет часът е. Къде отиваш?
– Канена съм на парти.
– Тук ли е момчето, което те е поканило?
Глупости. Като че ли Тъли би поканила някого в дома си.
– Ще се срещнем отвън на улицата.
– О, Господи! Не ме събуждай, когато се върнеш.
– Няма.
Навън бе тъмно и студено. Млечният път се проточваше по небето в диря от звезди.
Тя чакаше до пощенската кутия, като пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Голите ѝ ръце бяха настръхнали. Пръстенът с течния кристал промени цвета си от зелен на пурпурен. Опита се да си спомни какво означава това.
Къщата от другата страна на улицата светеше уютно в мрака. Всеки прозорец беше като живителна топлинка, жълт като топящо се масло. Семейството вероятно си беше у дома, съб-рало се около голямата маса, и играеше на някаква игра. Питаше се какво ли ще направят, ако някой ден просто се отбие, изправи се на верандата и каже: „Здравейте!“.
Чу колата на Пат, преди да види светлината от фаровете. При рева на двигателя забрави мислите си за семейството от отсрещната къща, стъпи на шосето и махна с ръка.
Зеленият му додж спря до нея. Тя отвори вратата и седна до него. Колата сякаш вибрираше от силните звуци на музиката и не можеха да чуят думите си.
Пат ѝ се усмихна и настъпи педала за газта. Понесоха се като ракета по тихата провинциална улица.
Когато излязоха на покрита с чакъл алея, тя видя партито, което беше в разгара си. Дузини коли бяха паркирани в огромен полукръг на пасбището и оставени с включени фарове. От нечие радио гърмеше „Taking Care of Business“ на „Бахман, Търнър, Овърдрайв“. Пат паркира сред дърветата в близост до оградата.
Младежите бяха като че ли навсякъде: събрани около пламъците на огъня, застанали до касите с бира в тревата. Чистите чаши за еднократна употреба бяха оставени на земята. Група момчета играеха футбол долу до хамбара. Беше в края на май и лятото беше още далеч, повечето хора бяха с връхни дрехи. Искаше ѝ се да не беше забравила да си вземе якето.
Пат стискаше ръката ѝ и я водеше през тълпата двойки към бурето с бира. Като стигнаха там, напълни две чаши.
Тя взе своята и го остави да я отведе до тихо местенце от другата страна на полукръга от коли. Той разстла якето си на земята и ѝ направи знак да седне.
– Не можех да повярвам на очите си, като те видях – каза Пат, седнал близо до нея. Отпи от бирата си. – Ти си най-красивото момиче, което някога е живяло в този град. Всички момчета те желаят.
– Но ме имаш ти – каза тя и му се усмихна. Струваше ѝ се, че може да потъне в тъмните му очи.
Той отпи щедра глътка от бирата си, с което на практика довърши течността в чашата си. Остави я и се наведе към Тъли. Целуна я.
И други момчета я бяха целували; но това бяха по-скоро тромави и нервни опити по време на бавен танц.
Тази целувка беше различна. Устните на Пат бяха като магия. Тя въздъхна щастливо и прошепна името му. Когато той се отдръпна, в очите му светеше чиста и слънчева любов.
– Радвам се, че си тук.
– Аз също.
Той изпи и последната глътка бира и се изправи.
– Имам нужда от още.
Наредиха се на опашката до бурето и той смръщи вежди.
– Хей, мислех, че ти не пиеш.
– Така е. – Усмихна се нервно. Никога преди не беше пила, но той нямаше да я харесва, ако се държеше като зубрачка, а тя отчаяно искаше той да я желае. – До дъно – каза, наклони чашата и изпи цялото съдържание на един дъх. Не можа да не се оригне и се изкикоти след това.
– Страхотно – каза той, кимна и напълни чашите им отново.
Втората чаша ѝ се стори не толкова лоша, а след третата напълно изгуби вкуса си. Пат извади бутилка и тя отпи и от нея. Почти час седяха на якето му, притиснати един в друг, пиеха и разговаряха. Тя не познаваше хората, за които говореше той, но това нямаше значение. Имаше значение само как я гледа и това, че я държи за ръка.
– Хайде – прошепна той. – Да танцуваме.
Виеше ѝ се леко свят, когато се изправи. Не можеше да пази добре равновесие и непрекъснато се препъваше по време на танца. Накрая седна на земята. Пат се засмя, хвана ръката ѝ и я дръпна да се изправи, а после я заведе на тъмно и романтично място сред дърветата. Тя се кикотеше и едва пристъпваше след него. Ахна, когато той я взе в прегръдките си и я целуна.
Беше толкова хубаво, кръвта ѝ се сгорещи и сякаш запрепуска във вените ѝ. Сгуши се в него като котка, харесваха ѝ усещанията, които той ѝ даваше. Всяка минута щеше да се отдръпне леко назад, да я погледне и да каже: „Обичам те“, точно като Райън О’Нийл в „Любовна история“.
Тъли щеше да му отвърне със същото. Тяхната песен щеше да бъде „Stairway to Heaven“. Ще казват на хората, че са се срещнали, докато...
Езикът му се плъзна в устата ѝ и се развихри. Изведнъж вече не ѝ беше хубаво, а това не ѝ се струваше правилно. Опи-та се да му каже да спре, но от устата ѝ не излезе нито звук, той сякаш отнемаше всичкия ѝ въздух.
Ръцете му бяха навсякъде – по гърба ѝ, около кръста ѝ, дърпаха сутиена ѝ, опитваха се да го разкопчаят. Усети го как се освободи и едва не ѝ прилоша. И ето че той докосваше гърдите ѝ.
– Не... – изплака тя и се опита да го отблъсне. Не това искаше тя, а романтика, любов, магия. Някой, който да я обича. Не... това. – Не, Пат, недей...
– Хайде, Тъли. Знаеш, че го искаш. – Побутна я назад и тя се препъна, падна на земята и удари главата си. За миг зрението ѝ се замъгли. Когато се проясни, той беше на колене между краката ѝ. Държеше и двете ѝ ръце с едната си длан, притискайки я към земята.
– Аз го искам – каза и разтвори краката ѝ.
Вдигна пуловера ѝ нагоре и загледа голите ѝ гърди.
– О, да... – Взе едната в дланта си и завъртя силно зърното. Другата му ръка се плъзна в бикините ѝ.
– Престани. Моля те... – Тъли отчаяно се опитваше да се освободи, но гърченето на тялото ѝ като че ли го възбуждаше още повече.
Пръстите му се плъзнаха в нея.
– Хайде, бейби, позволи си да ти хареса.
Тя заплака.
– Недей...
– О, да... – Покри тялото ѝ със своето, притисна я към мократа трева.
Тя плачеше толкова силно, че усещаше вкуса на сълзите си, но на него като че ли не му пукаше. Целувките му бяха различни – той смучеше и хапеше – болеше я, но я заболя още повече, когато Пат разкопча колана си и той я удари през корема, когато пенисът му навлезе...
Стисна силно очи, докато болката между краката ѝ сякаш я разкъсваше.
После внезапно всичко свърши. Той се търкулна до нея, притисна я към себе си, целуна я по бузата, като че ли онова, което току-що беше правил с нея, беше любов.
– Хей, ти плачеш. – Нежно отметна косата от очите ѝ. – Какво има? Мислех, че го искаш.
Тя не знаеше какво да каже. Като всяко момиче, си беше представяла как ще загуби девствеността си, но в мечтите ѝ това никога не ставаше така. Гледаше го с недоумение.
– Да искам това?
Той смръщи раздразнено чело.
– Хайде, Тъли, да танцуваме.
Каза го тихо, като че ли наистина смутен от реакцията ѝ, но това само влоши нещата. Тя очевидно беше направила нещо погрешно, беше си играла с него, а ето какво се случваше на момичетата, които си играят така.
Той я гледа още минута, после се изправи и вдигна панталоните си.
– Както и да е. Имам нужда от още една бира. Да вървим.
Тя легна на едната си страна.
– Върви си.
Усети го до себе си, знаеше, че я гледа.
– Държеше се, сякаш го искаше, по дяволите. Не можеш да подвеждаш момчето така, а после да се държиш студено. Вината е твоя.
Тя затвори очи и престана да му обръща внимание. Беше благодарна, когато най-после я остави. Поне веднъж се радваше да бъде сама.
Лежеше там и се чувстваше разкъсана и потънала в болка и най-лошото от всичко, глупава. След около час чу, че партито утихва. Чу още двигателите на колите да се запалват и чакълът под гумите да скърца.
Продължаваше да лежи, неспособна да помръдне. Вината беше нейна, той беше прав. Тя беше глупава и млада. И искаше само някой да я обича.
– Глупачка – изсъска и най-после седна.
С бавни движения се облече и се опита да стане. Стана ѝ лошо и мигновено повърна върху любимите си сандали.
Когато свърши, се наведе за чантата си, притисна я към гърдите си и започна своето дълго и болезнено пътешествие обратно.
По пътя нямаше коли толкова късно през нощта и тя беше благодарна за това. Не искаше да ѝ се налага да обяснява на никого защо косата ѝ е пълна с борови иглички, а по сандалите ѝ има засъхнали петна от повръщано.
През целия път до дома съживяваше отново и отново случилото се – как Пат ѝ се беше усмихнал, когато я беше поканил на партито; нежната му първа целувка; как ѝ говореше, сякаш тя имаше значение; после другият Пат с грубите ръце и настоятелния език и пръсти, твърдия пенис и грубото му влизане в нея.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-самотна и отчаяна се чувстваше.
Ако само имаше с кого да поговори – човек, на когото има доверие. Може би така болката щеше да намалее. Но разбира се, нямаше никого.
И това беше тайна, която трябваше да пази, както онази за странната си майка и неизвестния си баща. Хората щяха да кажат, че си го е търсила – момиче от осми клас на партито на по-големите.
Като наближи алеята пред дома си, тръгна по-бавно. Мисълта да се прибере вкъщи, да се чувства самотна на място, което трябваше да бъде нейното убежище, при жената, която, предполагаше се, трябваше да я обича, изведнъж стана непоносима.
Сивата кобила на съседите дотича при оградата и изпръхтя, сякаш ѝ се присмиваше.
Тъли прекоси улицата и изкачи хълма. Отскубна стръкче трева и го подаде на кобилата.
– Ето, вземи.
Кобилата помириса тревата, изсумтя и заподтичва обратно.
– Тя обича моркови.
Тъли вдигна рязко глава и видя съседското момиче, седнало върху оградата.
Изнизаха се дълги минути на мълчание, единственият звук беше тихото пръхтене на кобилата.
– Късно е – каза съседското момиче.
– Да.
– Харесва ми тук, навън, през нощта. Звездите са толкова ярки. Понякога, ако гледаш небето достатъчно дълго, можеш да се закълнеш, че около теб падат миниатюрни бели точици, подобни на светулки. Може би затова улицата се казва така. Сигурно ще ме помислиш за странна.
Тъли искаше да отговори, но не можеше. Дълбоко, дълбоко в себе си затрепери и трябваше да положи усилия просто за да остане права.
Момичето – Кейт, както си спомни Тъли – скочи на земята. Беше облечена в прекалено голяма за нея тениска с надпис отпред, чиято боя беше започнала да се бели. Закрачи напред и ботушите ѝ зашляпаха в калта.
– Хей, не изглеждаш много добре. И миришеш на повръщано.
– Добре съм – отговори Тъли и се скова, когато Кейт се приближи към нея.
– Добре ли си? Наистина?
За свой ужас, Тъли се разплака.
Кейт остана на мястото си за миг, втренчила поглед в нея иззад стъклата на ужасните си очила. После, без да каже нищо, прегърна Тъли.
Тъли трепна при контакта, той ѝ беше чужд, а и неочакван. Понечи да се отдръпне, но не можеше да помръдне. Не помнеше кога за последен път някой я беше прегръщал така, и изведнъж откри, че се притиска в това непознато момиче, страхува се, че Кейт ще се отдели от нея и ще се изгуби сред морето от хора като другите.
– Сигурна съм, че тя ще се оправи – каза Кейт, когато риданията на Тъли утихнаха.
Тъли се отдръпна и смръщи вежди. Трябваше ѝ секунда, за да разбере: Кейт мислеше, че Тъли се тревожи за майка си.
– Искаш ли да поговорим? – попита Кейт.
Тъли я гледаше втренчено. На сребристата светлина на пълната луна виждаше единствено съчувствие в уголемените от очилата зелени очи на Кейт. Искаше да поговорят, искаше го толкова силно, че ѝ прилошаваше от силата на желанието ѝ. Но не знаеше как да започне.
Кейт каза:
– Хайде! – и я поведе нагоре по хълма към верандата. Като стигнаха там, седна и придърпа износената си тениска над коленете. – Леля ми Джорджия имаше рак – каза. – Беше страшно. Изгуби цялата си коса. Но сега е добре.
Тъли седна до нея и остави чантата си на земята. Миришеше силно на повръщано. Извади цигара и запали, за да прикрие донякъде неприятната миризма, и преди да се е усетила, каза:
– Тази вечер бях на парти край реката.
– На партито на горните класове? – Гласът на Кейт издаде, че е впечатлена.
– Пат Ричмънд ме покани.
– Полузащитникът? О! Майка ми никога не би ми позволила да отида на парти на горните класове. Толкова е старомодна.
– Не е старомодна.
– Според нея осемнайсетгодишните момчета са опасни. Нарича ги пениси с ръце и крака. Кажи ми, че това не е старомодно.
Тъли зарея поглед над полето и си пое дълбоко дъх. Не можеше да повярва, че се кани да каже на съседското момиче за случилото се тази вечер, но истината беше като пожар, който я изгаряше отвътре. Ако не изплюеше камъчето, щеше да изгори.
– Той ме изнасили.
Кейт се обърна към нея. Тъли усети втренчения поглед на зелените ѝ очи, но не помръдна, не се обърна. Срамът ѝ бе така силен, че не искаше да го види отразен в очите на Кейт. Чакаше да каже нещо, да я нарече идиотка, но мълчанието не беше нарушено. Накрая не можеше да издържа повече. Хвърли кос поглед към Кейт.
– Добре ли си? – попита Кейт тихо.
Тъли се зарадва на простичките ѝ думи. В очите ѝ бликнаха сълзи и замъглиха зрението ѝ.
Кейт отново я прегърна. Тъли позволи да я утешат за първи път, откакто беше малко момиченце. Най-после се отдръпна и се опита да се усмихне.
– Ще те удавя.
– Трябва да кажем на някого.
– Няма начин. Ще кажат, че вината е моя. Това е наша тайна, окей?
– Добре. – Но Кейт смръщи вежди.
Тъли избърса сълзите си и отново дръпна от цигарата.
– Защо си така мила с мен?
– Изглеждаш самотна. Повярвай ми, познавам това чувство.
– Така ли? Но ти имаш семейство.
– Това не ми е достатъчно. – Кейт въздъхна. – Децата в училище се държат с мен така, сякаш страдам от заразна болест. Някога имах приятели, но... вероятно не знаеш за какво говоря. Ти си толкова популярна.
– Популярността просто означава, че много хора мислят, че те познават.
– Бих искала и с мен да е така.
Мълчанието отново се настани между тях. Тъли изпуши цигарата си и изгаси фаса. Двете с Кейт бяха толкова различни, контрастът между тях беше като между тъмното поле и лунната светлина, но ѝ беше толкова лесно да говори с нея. Тъли едва не се усмихна, и то в най-лошата нощ от живота си. И това беше нещо.
Цял час седяха така, като от време на време разменяха по някоя дума или просто мълчаха. Не си казаха нещо наистина важно, не споделиха повече тайни, просто разговаряха.
Накрая Кейт се прозина и Тъли се изправи.
– По-добре да тръгвам.
Станаха и тръгнаха по алеята. Като стигнаха пощенската кутия, Кейт спря.
– Е, довиждане.
– Довиждане. – Тъли остана така още миг. Чувстваше се неловко. Искаше да прегърне Кейт, може би дори да се притисне в нея и да ѝ каже колко много ѝ е помогнала тази нощ, но не се осмели. Беше понаучила нещичко за уязвимостта от майка си, а в момента се чувстваше прекалено слаба да се подложи на риска от унижение. Обърна се и закрачи към къщата. Влезе и отиде право под душа. Докато топлата вода я обгръщаше, се замисли за случилото се тази вечер – как го беше предизвикала, защото искаше да бъде готина – и заплака. Когато сълзите пресекнаха, но буцата в гърлото ѝ все още не беше се разнесла, тя постъпи със спомена като с ненужна вещ. Сложи го в кутия, а кутията постави на задния рафт, където бяха кутиите със спомените от времето, когато Клод я беше изоставила, и веднага започна да работи върху това бързо да го забрави.
