ПРОЛОГ
Джуд вдигна тежкия тренировъчен меч, заемайки първа позиция – готовност.
Свикни с тежестта му – беше ѝ казал Мадок. – Трябва да си достатъчно силна, за да можеш да удряш, удряш и удряш, без да се измориш. Първият урок е да станеш толкова силна.
Ще боли. Болката те прави силна.
Тя заби крака в тревата. Вятър рошеше косата ѝ, докато сменяше позициите. Първа: мечът пред нея, наклонен настрани, защитаващ тялото ѝ. Втора: дръжката високо, сякаш острието е рог, изникнал от главата ѝ. Трета: до хълбока, после измамно небрежно спускане пред нея. Четвърта: пак нагоре, до рамото. От всяка позиция може лесно да премине в нападение или в защита. Боят е като шахмат, очакваш хода на противника и го предотвратяваш, преди да е стигнал целта.
Но това беше шах, който се играе с цялото тяло. Шах, след който беше насинена, изморена и вбесена на целия свят и на себе си.
Или може би приличаше повече на каране на колело. Когато се учеше да кара колело в истинския свят, пада много пъти. Коленете ѝ бяха така разранени, че майка ѝ си помисли, че ще ѝ останат белези. Но Джуд бе свалила помощните колелета сама и не караше внимателно по тротоара като Тарин. Джуд искаше да кара по улицата бързо като Виви и ако в кожата ѝ се забиваше чакъл, какво пък – баща ѝ щеше да го извади с пинсета вечерта.
Понякога Джуд копнееше за колелото си, но в Царството на феите нямаше велосипеди. Тук тя имаше гигантски жаби, слаби зеленикави понита и стройни като сенки коне с диви очи.
Имаше и оръжия.
Тук беше и убиецът на родителите ѝ, сега неин втори баща. Генералът на върховния крал, Мадок, който искаше да я научи да язди много бързо и да се бие до смърт. Колкото и силно да замахваше към него, само го разсмиваше. Той харесваше гнева ѝ. Огън, така го наричаше.
И на нея ѝ харесваше да е гневна. Гневът беше за предпочитане пред страха. За предпочитане пред това да си спомня, че е смъртна сред чудовища. Никой вече не ѝ предлагаше да използва помощни колела.
В другия край на полето Мадок показваше на Тарин серия позиции. Тарин също се обучаваше на бой с меч, макар че имаше различни проблеми от Джуд. Нейните позиции бяха по-съвършени, но тя ненавиждаше спаринга. Комбинираше очевидни защити с очевидни атаки, затова бе лесно да я примамиш към поредица от удари и после да отбележиш точка, като нарушиш модела. Всеки път когато станеше така, Тарин се ядосваше, сякаш Джуд променяше стъпките на танц, а не побеждаваше.
– Ела тук – извика Мадок на Джуд през сребристата трева.
Тя тръгна към него, опряла меча на раменете си. Слънцето тъкмо залязваше, но феите бяха създания на здрача и техният ден бе едва в средата си. Небето бе осеяно с медно и златно. Тя вдиша дълбоко аромата на борови иглички. За миг се почувства просто като хлапе, което учи нов спорт.
– Ела да се сражаваме – каза ѝ той, когато тя се приближи. – Вие двете срещу един стар червеношапковец.
Тарин се облягаше на меча си, върхът му бе забит в земята. Не биваше да го държи така – не беше добре за острието, – но Мадок не ѝ каза нищо.
– Власт – каза той. – Властта е способността да получаваш каквото искаш. Властта е способността да си онзи, който взема решенията. И как се сдобиваме с власт?
Джуд застана до близначката си. Беше очевидно, че Мадок очаква отговор, и то грешен отговор.
– Като се научим да се бием добре? – отвърна тя, колкото да каже нещо.
Мадок ѝ се усмихна и тя видя връхчетата на долните му кучешки зъби, по-дълги от останалите. Той разроши косата ѝ и тя усети острите му нокти по скалпа си, твърде леко, за да заболи, но все пак напомняне за природата му.
– Получаваме властта, като си я вземем.
Той посочи към нисък хълм, на който растеше акация.
– Нека превърнем следващия урок в игра. Това е моят хълм. Вървете да го превземете.
Тарин послушно тръгна натам, следвана от Джуд. Мадок вървеше по-бавно, усмивката разкриваше всичките му зъби.
– И сега какво? – попита Тарин, без особено въодушевление.
Мадок погледна в далечината, сякаш размишляваше и отхвърляше възможности.
– А сега ще го защитавате от атака.
– Какво, какво? – попита Джуд. – От теб ли?
– Това стратегическа игра ли е, или бойна тренировка? – попита смръщена Тарин.
Мадок пъхна пръст под брадичката ѝ и вдигна главата ѝ, докато тя не погледна в златните му котешки очи.
– А нима спарингът не е стратегическа игра, която се играе бързо? – попита той напълно сериозно. – Поговори със сестра си. Когато слънцето стигне до дънера на дървото, ще тръгна към хълма. Трябва да ме повалите само веднъж, за да победите.
Той се отдалечи към малка горичка, а Тарин седна на тревата и каза:
– Не искам да правя това.
– Това е просто игра – напомни ѝ нервно Джуд.
Тарин я гледа дълго – както се поглеждаха, когато някоя от тях се преструваше, че всичко е нормално.
– Е, добре, според теб какво трябва да правим?
Джуд погледна към клоните на акацията.
– Какво ще кажеш една от нас да хвърля камъни, докато другата се бие?
– Добре – каза Тарин, надигна се от земята и започна да събира камъни в полата си. – Мислиш ли, че това ще го ядоса?
Джуд поклати глава, но разбираше въпроса на Тарин. Ами ако неволно ги убиеше?
Сам избираш на кой хълм да умреш – казваше майка им на баща им. Това бе една от странните поговорки, които възрастните очакваха от нея да разбира, макар че тя не намираше никакъв смисъл в тях – като например „Една птичка в ръката струва повече от две на дървото“ или „Всяка пръчка си има два края“, или абсолютно неразбираемото „Котката може да гледа краля“. Сега, когато стоеше на истински хълм с меч в ръка, разбираше много по-добре.
– Заеми позиция – каза Джуд и Тарин веднага се покатери на акацията.
Джуд погледна към слънцето, като се чудеше какъв ли номер ще използва Мадок. Колкото повече чакаше, толкова по-тъмно щеше да става и тогава той щеше да вижда добре в мрака, а те – не.
Оказа се, че той не използва никакви номера. Излезе от гората и тръгна към тях, като крещеше, все едно предвожда армия от стотина воини. Коленете на Джуд омекнаха от ужас.
Това е само игра – напомни си тя трескаво. Колкото повече се приближаваше Мадок обаче, толкова по-малко ѝ вярваше тялото ѝ. Всичките ѝ първични инстинкти настояваха да бяга.
Сега, пред лицето на неговото могъщество и тяхното нищожество, стратегията им ѝ изглеждаше глупава. Тя си спомни как майка ѝ лежеше окървавена на земята, спомни си миризмата от разкъсаните ѝ вътрешности. И този спомен изтътна като гръмотевица в главата ѝ. Щеше да умре.
Бягай – подтикваше я цялото ѝ тяло. – БЯГАЙ!
Не, майка ѝ беше избягала. Джуд заби крака в земята.
Принуди се да заеме първа позиция, макар че коленете ѝ трепереха. Той имаше преимущество, дори изкачвайки се по хълма, защото инерцията бе на негова страна. Камъните, с които го обсипваше Тарин, почти не го забавиха.
Джуд се извъртя от пътя му, без дори да направи опит да блокира първия му удар. Мина зад дървото и избегна втория и третия. Четвъртият обаче я повали на тревата.
Затвори очи в очакване на фаталния удар.
– Можеш да си присвоиш нещо, когато никой не гледа. Но да го защитиш, дори когато всички предимства са на твоя страна, не е лесна задача – каза ѝ Мадок през смях. Тя го погледна и видя, че ѝ подава ръка. – Много по-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш.
Заля я облекчение. Все пак това беше само игра. Само поредният урок.
– Не беше честно – възрази Тарин.
Джуд мълчеше. В Царството на феите нищо не беше честно. Вече бе спряла да очаква друго.
Мадок я вдигна от земята и я прегърна през раменете с тежката си ръка. Привлече и Тарин в прегръдка. Миришеше на дим и засъхнала кръв и Джуд се отпусна до него. Беше приятно някой да те прегръща. Дори да е чудовище.
ГЛАВА 1
Новият върховен крал в Царството на феите се е изтегнал на трона си, короната е килната небрежно на главата му, дългото му злодейскo алено наметало, закачено на раменете, се спуска към пода. Обица блести на връхчето на едното от заострените му уши. Тежки пръстени сияят по ръцете му. Но най-впечатляващото му украшение са неговите меки, нацупени устни.
Те го карат да изглежда гадняр, какъвто си е.
Стоя от едната му страна, на почетното място на сенешала. Би трябвало да съм най-довереният съветник на върховния крал Кардан и затова играя тази роля, а не истинската си роля – ръката в сянка, която винаги може да го накара да се подчини на волята ми.
Оглеждам тълпата, търся един шпионин от Двора на сенките. Те прехванаха послание от Кулата на забравата, където е затворен братът на Кардан, и го донесоха на мен, вместо на онзи, за когото е предназначено.
И това е само последната от кризите.
Изминаха пет месеца, откакто принудих Кардан да седне на трона на Елфхейм като моя марионетка, пет месеца, откакто предадох семейството си, откакто сестра ми отведе малкия ми брат в света на смъртните, далече от короната, която трябваше да носи, пет месеца, откакто се сражавах с Мадок.
Пет месеца, откакто не съм спала повече от няколко часа на денонощие.
Струваше ми се добра сделка – истинска вълшебна сделка дори: да сложа някого, който ме презира, на трона, за да бъде Оук извън опасност. Беше вълнуващо да измамя Кардан да ми обещае да ми служи една година и ден, беше вълнуващо, когато планът ми проработи. Тогава една година и един ден ми се струваха цяла вечност. Но сега трябва да измисля как да продължа да го държа във властта си – далече от проблеми – доста по-дълго. Достатъчно дълго, за да има Оук шанса да получи онова, което аз нямах: детство.
Сега година и един ден ми се струват съвсем малко време.
И въпреки че възкачих Кардан на трона чрез машинациите си, въпреки че възнамерявам да го държа там, не мога да не се дразня колко удобно се чувства той на него.
Владетелите на вълшебния народ са обвързани със земята. Те са кръвта и сърцето на своите владения по някакъв мистичен начин, който не разбирам напълно. Но Кардан със сигурност не е такъв, не и когато е решен да бъде пълен безделник, който не се занимава с управлението.
Като че ли задълженията му се изчерпват с това да позволява да целуват обсипаните му с пръстени ръце и да приема обожанието на народа си. Сигурна съм, че се наслаждава на тази част – целувките, поклоните и интригите. И определено се наслаждава на виното. Постоянно иска да пълнят с бледозелено вино инкрустирания със скъпоценни камъни бокал. Само от миризмата му ми се замайва главата.
По време на едно затишие той ме поглежда и извива черната си вежда.
– Забавляваш ли се?
– Не колкото теб – отвръщам.
Колкото и да ме презираше, когато бяхме в училище, онази омраза беше само мъждукаща свещ пред силния пламък на ненавистта му сега. Устата му се извива в усмивка. Очите му сияят от злоба.
– Погледни ги само твоите поданици. Жалко, че никой не знае кой е истинският им владетел.
Лицето ми пламва леко при тези думи. Той има дарбата да превърне един комплимент в обида, в острие, което наранява повече заради изкушението да се поласкаеш.
На толкова много пирове съм оставала незабележима. Сега всички ме виждат, озарена от светлината на свещите, с един от трите си еднакви черни жакета, които нося всяка вечер, с меча Здрач на хълбока. Те се въртят в танц и пеят песните си, пият златното си вино и съчиняват гатанките и проклятията си, докато аз ги гледам от кралския подиум. Те са красиви и ужасни и дори да презират смъртността ми, дори да се подиграват с нея, аз съм тук, а те не са.
Разбира се, това вероятно не е много по-различно от криенето. Вероятно просто се крия пред очите на всички. Но не мога да отрека, че властта ме изпълва с енергия и с удоволствие, когато си помисля за нея. Просто ми се ще Кардан да не вижда това.
Ако се вгледам внимателно, мога да видя и сестра ми Тарин, която танцува с Лок, годеника ѝ. Лок, за когото някога смятах, че ме обича. Лок, когото някога смятах, че мога да обичам. Но всъщност ми липсва Тарин. В нощи като тази си представям как скачам от подиума и отивам при нея, опитвам се да ѝ обясня решенията си.
Сватбата ѝ е само след три седмици, а още не сме разговаряли.
Все си казвам, че трябва тя да дойде при мен. Тя ме направи на глупачка с Лок. Още ми е неловко, когато ги погледна. Дори да не се извини, поне може да се престори, че нищо не е станало. Дори това бих приела. Но няма аз да отида при нея и да се моля.
Очите ми я следват в танца.
Не си правя труда да поглеждам към Мадок. Неговата обич е част от цената, която платих, за да стигна дотук.
Едно ниско, слабо създание с облак сребриста коса и алено палто коленичи пред подиума и чака да бъде забелязано. Копчетата на ръкавелите му са от скъпоценни камъни, а иглата, която задържа наметалото, има пърхащи крилца. Въпреки смирената поза очите му гледат алчно.
До него стоят две бледи създания от хълмовете с дълги крайници и развяваща се зад тях коса, макар че в залата няма вятър.
Пиян или трезвен, сега Кардан е върховният крал и трябва да изслушва поданиците си, които се обръщат към него, без значение дали молбата им е важна, или незначителна. Не мога да си представя защо някой би положил съдбата си в ръцете му, но вълшебните създания са непредвидими.
За щастие, аз съм тук да прошепна съвет в ухото му, като всеки сенешал. Разликата е, че той е длъжен да ме послуша. И дори да ми шепне в отговор ужасни обиди… е, поне е принуден да шепне.
Разбира се, остава въпросът дали заслужавам цялата тази власт. Не бих се държала ужасно само за забавление – казвам си. – Това сигурно значи нещо.
– О – казва Кардан и се навежда на трона, а короната се килва към челото му. Отпива няколко пъти от виното и се усмихва на тримата молители. – Сигурно имате сериозен проблем, щом се обръщате към върховния крал.
– Сигурно вече сте чули за мен – казва дребният. – Аз създадох короната, която е на главата ви. Наричат ме Гримсен Ковача, отдавна в изгнание с Алдъркинг. Сега костите му почиват в мир и има нов Алдъркинг във Феърфолд, както тук има нов върховен крал.
– Северин – казвам аз.
Ковачът ме поглежда, явно изненадан, че съм проговорила. После отново се обръща към върховния крал:
– Умолявам ви да ми позволите да се върна във Върховния двор.
Кардан примигва няколко пъти, сякаш се опитва да фокусира погледа си върху него.
– Значи, бил си изгнаник? Или сам си решил да заминеш?
Спомням си, че Кардан ми каза малко за Северин, но не спомена Гримсен. Чувала съм за него, разбира се. Той е ковачът, който е създал кръвната корона за Маб и я е омагьосал. Казват, че може да направи всичко от метал, дори живи същества – метални птици, които летят, метални змии, които се плъзгат и нападат. Той е направил двата меча Сърцетърсач и Сърцезаклет – единият никога не пропуска, а другият може да посече всичко. За нещастие, ги е създал за Алдъркинг.
– Заклех му се като негов слуга – казва Гримсен. – Когато отиде в изгнание, бях принуден да го последвам. И така и аз изпаднах в немилост. Макар че правех само дреболии за него във Феърфолд, баща ви все пак ме смяташе за негов съмишленик. А сега, когато и двамата са мъртви, копнея за позволение да си намеря място тук, във вашия двор. Не ме наказвайте повече и предаността ми към вас ще е голяма като мъдростта ви.
Оглеждам по-внимателно дребния ковач, внезапно осъзнала, че той си играе с думите. Но с каква цел? Молбата изглежда искрена, дори и смирението на Гримсен да не е… Е, нищо чудно, все пак е прочут.
– Добре тогава – казва Кардан, изглежда доволен, че го молят за нещо толкова лесно. – Изгнанието ти свърши. Закълни се пред мен и Върховният двор ще те приветства.
Гримсен се покланя ниско, изражението му е престорено угрижено.
– Благородни кралю, ти искаш най-дребното и най-естественото нещо от твоя слуга, но аз, който съм изстрадал толкова клетви, не искам да ги полагам отново. Позволи ми това, позволи ми да ти покажа своята преданост чрез дела, а не като се обвържа с думи.
Слагам ръка на рамото на Кардан, но той се отдръпва от предупредителния ми жест. Мога да кажа нещо и той ще е принуден да се подчини, или поне няма да може да ми противоречи, но не знам какво да кажа. Ще е добре ковачът да е тук, да работи за Елфхейм. Вероятно това си струва да пропуснем клетвата.
И все пак нещо в погледа на Гримсен ми изглежда твърде самодоволно, някак е прекалено уверен в себе си. Подозирам измама.
Кардан заговаря, преди да съм проумяла всичко:
– Приемам условието ти. Всъщност ще ти дам дар. В края на дворцовата градина има стара сграда с ковачница. Вече ще е твоя, както и толкова метал, колкото ти е нужен. Нямам търпение да видя какво ще сътвориш за нас.
Гримсен се покланя ниско.
– Вашата добрина няма да бъде забравена.
Това не ми харесва, но вероятно съм прекалено предпазлива. Може би просто не ми харесва самият ковач. Нямам много време за мислене, преди следващият молител да пристъпи напред.
Вещица – стара и достатъчно могъща, за да пращи въздухът около нея от силата на магията ѝ. Пръстите ѝ са като вейки, косата е с цвят на дим, а носът ѝ е като сърп. На шията си има огърлица от камъни, върху всеки са гравирани спирали, които сякаш улавят и объркват погледа. Когато върви, тежката ѝ роба се развява около нея и аз зървам ноктести крака като на хищна птица.
– Мой кралю – казва тя. – Майка Мароу ти носи дарове.
– Трябва ми само верността ти – казва нехайно Кардан. – Засега.
– О, аз съм се заклела пред короната – казва тя, посяга към един от джобовете си и вади плат, който изглежда по-черен и от нощното небе, толкова черен, сякаш изпива светлината. Платът се плъзга по ръката ѝ. – Но изминах толкова път, за да ти донеса рядък дар.
Вълшебният народ не обича дълговете, затова никога не се отплащат за услуга само с благодарности. Ако им дадеш овесена питка, те ще напълнят една от стаите ти със зърно, ще се отплатят пребогато, за да бъдеш задължен ти. И все пак на върховните крале винаги са се поднасяли ценности – злато, услуги, мечове с имена. Но обикновено не ги наричаме подаръци. Нито пък дарове.
Не знам какво да мисля за думите ѝ.
Гласът ѝ е мъркащ.
– Дъщеря ми изтъка това от паяжинна коприна и кошмари. Дреха, ушита от този плат, може да се превърне в острие и все пак да е мека като сянка по кожата ти.
Кардан се мръщи, но великолепният плат продължава да привлича погледа му.
– Признавам, че не съм виждал подобен.
– Тогава ще приемеш ли моя дар? – пита тя, в очите ѝ свети коварен пламък. – Аз съм по-стара от баща ти и от майка ти. По-стара съм от камъните на този дворец. Стара като костите на земята. Но ти си върховният крал. Майка Мароу иска твоята дума.
Кардан присвива очи. Виждам, че тя го дразни.
Тук има някакъв трик и този път знам какъв е. Преди да е заговорил, аз казвам:
– Ти каза дарове, но ни показа само този великолепен плат. Сигурна съм, че короната би искала да го има, ако е подарен безусловно.
Тя спира поглед на мен, очите ѝ са твърди и студени, като самата нощ.
– А коя си ти, че говориш вместо върховния крал?
– Аз съм неговият сенешал, майко Мароу.
– И ти ще позволиш на това смъртно момиче да отговори вместо теб? – пита тя Кардан.
Той ме поглежда така снизходително, че бузите ми пламват. Гледа ме дълго. Устните му потрепват и се извиват.
– Да, така ми се струва – казва накрая. – Тя се забавлява да ме пази от неприятности.
Прехапвам език, когато той поглежда спокойно към майка Мароу.
– Значи е умница – казва вещицата, изплювайки думите като проклятие. – Е, добре, платът е твой, ваше величество. Давам ти го безусловно. Давам ти само това и нищо друго.
Кардан се навежда напред, сякаш споделят някаква шега.
– О, кажи ми и останалото. Харесват ми номерата и капаните. Дори онези, в които замалко да се хвана.
Майка Мароу пристъпва от единия си ноктест крак на другия – първият признак на притеснение, който показва. Дори за толкова стара вещица гневът на върховния крал е опасен.
– Е, добре. Ако беше приел всичките ми дарове, щеше да се озовеш под забрани, които ще ти позволят да се ожениш само за онази, изтъкала този плат. За мен… или за дъщеря ми.
Студена тръпка минава през мен при мисълта какво можеше да се случи. Възможно ли е върховният крал в Царството на феите да бъде впримчен в подобен брак? Сигурно щеше да има начин да се измъкне. Мисля си за предишния върховен крал, който така и не се ожени.
Бракът е необичаен сред владетелите в Царството на феите, защото един крал остава такъв или до смъртта си, или докато не абдикира. Сред поданиците му и благородниците браковете се уреждат така, че да може да бъдат разтрогнати – не е като при смъртните „докато смъртта ни раздели“, а се сключват с условия от рода на „докато и двамата не се отречете един от друг“ или „докато единият не удари другия в гнева си“, или дори по-хитрото „за времето на един живот“, без да се конкретизира чий живот. Но брачният съюз на крале или кралици не може да бъде разтрогнат.
Ако Кардан се ожени, ще се наложи да свалям не само него от трона, за да възкача Оук. Ще трябва да премахна и жена му.
Кардан извива вежди, но продължава да изглежда блажено нехаен.
– Милейди, ласкаете ме. Нямах представа, че се интересувате от мен.
Погледът ѝ не потрепва, когато подава плата на един от личната стража на Кардан и казва:
– И нека постигнете мъдростта на съветниците си.
– О, мнозина се молят пламенно за това – казва той. – Кажи ми. Дъщеря ти дойде ли с теб?
– Тук е – казва вещицата.
Едно момиче излиза от тълпата и се покланя ниско пред Кардан. Млада е, с буйна спусната коса. Също като на майка ѝ, крайниците ѝ са странно дълги и тънки, но старата вещица е кокалеста, а момичето е изящно. Може би защото краката ѝ приличат на човешки.
Макар че, честно казано, са извити наобратно.
– Аз не ставам за съпруг – казва Кардан, насочвайки вниманието си към момичето, което сякаш се свива под погледа му. – Но ако ми позволиш един танц, ще ти покажа другите си дарби.
Поглеждам го с подозрение.
– Ела – казва майка Мароу на дъщеря си, хваща я не особено нежно за ръката и я влачи към тълпата. После пак се обръща към Кардан. – Ние тримата ще се срещнем отново.
– Всички ще искат да се оженят за теб, нали знаеш – казва Лок.
Разпознавам гласа му, преди да видя, че е застанал на освободеното от майка Мароу място.
Хили се на Кардан, изглежда доволен от себе си и от целия свят.
– По-добре си вземи консорти – казва Лок. – Много, много консорти.
– И това го казва мъжът, който ще се жени – напомня му Кардан.
– О, остави. Също като майка Мароу и аз ти донесох дар. – Пристъпва към подиума. – Само че не толкова коварен.
Не поглежда към мен. Сякаш не ме вижда или просто съм безинтересна част от мебелировката.
Ще ми се това да не ме притесняваше. Ще ми се да не помнех как стоим на върха на най-високата кула в имението му и колко топло бе тялото му до моето. Ще ми се да не ме бе използвал като изпитание за любовта на сестра ми. Ще ми се да не му бях позволявала това.
Ако желанията бяха коне – казваше смъртният ми баща, – и просяците щяха да яздят. Още една от онези фрази, които проумяваш, когато му дойде времето.
– О?
Кардан изглежда по-скоро объркан, отколкото заинтригуван.
– Искам да ти даря себе си като твой повелител на пиршествата – заявява Лок. – Дай ми този пост и за мен ще е дълг и удоволствие да не позволявам върховният крал на Елфхейм да се отегчава.
В двореца има толкова много служби – слуги и министри, посланици и генерали, съветници и шивачи, шутове и създатели на гатанки, коняри за конете, пазачи на паяците и още десетки други, които съм забравила. Но не знаех, че има и повелител на пиршествата. Може би всъщност няма. Досега.
– Ще ти осигуря наслади, каквито не си си представял.
Усмивката на Лок е заразителна. Той ще осигури проблеми, това е сигурно. Проблеми, за които нямам време.
– Внимавай – казвам и привличам за първи път вниманието му. – Сигурна съм, че не искаш да обидиш въображението на върховния крал.
– Така е, не би искал – казва Кардан по начин, който ми е трудно да разбера.
Усмивката на Лок не потрепва. Той скача на подиума и рицарите от двете страни веднага тръгват да го спрат. Кардан им махва с ръка.
– Ако го направиш повелител на пиршествата… – започвам аз бързо, отчаяно.
– Заповядваш ли ми? – прекъсва ме Кардан, извил вежда.
Знае, че не мога да кажа „да“, не и когато Лок ще ме чуе.
– Разбира се, че не – отвръщам през зъби.
– Е, добре – казва Кардан, извръщайки поглед от мен. – Реших да изпълня молбата ти, Лок. Напоследък е доста скучно.
Виждам усмивката на Лок и прехапвам вътрешността на бузата си, за да възпра думите на заповедта. Щеше да е толкова хубаво да видя изражението му, когато разбере каква е властта ми.
Хубаво, но глупаво.
– Преди врабците, чучулигите и соколите си съперничеха за сърцето на двора – казва Лок, говорейки за фракциите, посветени на гуляите, изкуствата или войната. Фракции, които печелеха и губеха благоволението на Елдред. – Но сега сърцето на двора е твое и само твое. Нека променим това.
Кардан го поглежда странно, сякаш за първи път му хрумва, че може и да е забавно да бъде върховен крал. Сякаш си представя какво би било да управлява, без да усеща опъването на моята юзда.
И тогава, от другата страна на подиума, най-сетне виждам Бомбата, шпионка от Двора на сенките, с ореол от бяла коса около кафявото лице. Тя ми дава знак.
Не искам Лок и Кардан да бъдат заедно – не ми харесва мисълта за развлечения, – но се опитвам да не мисля за това, докато слизам от подиума и тръгвам към нея. Все пак няма начин да заговорнича срещу Лок, когато той се занимава с онова, което най-много го забавлява…
На половината път до Бомбата чувам гласа на Лок да звънти над тълпата:
– Ще празнуваме пълнолунието в Млечния лес и там върховният крал ще ви даде такова пиршество, за което бардовете песни ще пеят, обещавам ви.
Страх свива стомаха ми.
Лок издърпва няколко пиксита от тълпата към подиума, пъстрите им крила сияят на светлината на свещите. Едно момиче се смее гръмко, посяга към бокала на Кардан и го изпива до дъно. Очаквам той да се ядоса, да я унижи или да разкъса крилата ѝ, но той само се усмихва и иска още вино.
Каквото и да е намислил Лок, Кардан изглежда готов да го следва. Всички коронации в Царството на феите са следвани от месец на пиршества – празнуване, пиене, загадки, дуели и какво ли не. От вълшебния народ се очаква да танцуват, докато протрият подметките на обувките си, от залез до изгрев. Но пет месеца след като Кардан стана върховен крал, голямата зала още е пълна, а роговете преливат от медовина и вино от детелина. Пируването не секва.
Отдавна Елфхейм не е имал толкова млад върховен крал и придворните са обзети от диво, безгрижно настроение. Пълнолунието наближава, по-скоро е дори от сватбата на Тарин. Ако Лок смята да разпали огъня на пируването още повече, колко ще се забави опасността?
С известно усилие обръщам гръб на Кардан. Все пак какъв смисъл има да привличам погледа му? Омразата му е толкова голяма, че ще направи всичко възможно да ми се противопоставя, макар и обвързан от заповедите ми. А много го бива в непокорството.
Ще ми се да можех да кажа, че винаги ме е мразел, но за един кратък, странен период имах чувството, че се разбираме, може би дори се харесваме. Необичаен съюз, който започна с острието на ножа ми, опряно в гърлото му, и доведе до това, че ми се довери достатъчно, за да се постави в моята власт.
Доверие, което аз предадох.
Някога той ме тормозеше, защото беше млад, отегчен, гневен и жесток. Сега има по-добри основания да ме тормози, след като изтече една година и един ден. Ще е много трудно да го удържам винаги във властта си.
Стигам до Бомбата, тя пъха парче хартия в ръката ми и казва:
– Още една бележка за Кардан от Бейлкин. Тази успя да стигне чак до двореца, преди да я прехванем.
– Същата ли е като първите две?
Тя кима.
– В общи линии. Бейлкин се опитва да поласкае нашия върховен крал, за да отиде при него в килията му. Иска да му предложи някаква сделка.
– Сигурна съм – казвам аз и пак си мисля колко добре стана, че се включих в Двора на сенките и че те сега ми пазят гърба.
– Какво ще правиш? – пита ме тя.
– Ще отида да се видя с принц Бейлкин. Ако иска да направи предложение на върховния крал, ще трябва първо да убеди сенешала му.
Едното крайче на устата ѝ се извива.
– Ще дойда с теб.
Поглеждам пак към трона и правя неясен жест.
– Не, остани тук. Опитай се да не позволиш на Кардан да се забърка в неприятности.
– Той е неприятността – напомня ми тя, но не звучи особено притеснена от това притеснително заявление.
Когато тръгвам към коридорите на двореца, забелязвам Мадок в другия край на залата, почти в сенките, гледа ме с котешките си очи. Не е достатъчно близо, за да заговори, но ако беше, не се съмнявам какво би ми казал.
По-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш.
