• Начало »
  • Завръщане към любовта (ОТКЪС), Кристен Ашли

Завръщане към любовта (ОТКЪС), Кристен Ашли

 

     Глава 1
     Имало едно време
     
     
     Портата нямаше особено приветлив вид.
     От едната ѝ страна висеше табелка с яркооранжеви букви на черен фон: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ – ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!
     Знакът от другата страна гласеше: НЕ ВЛИЗАЙ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!
     Същите табели, окачени начесто, висяха на неравномерни интервали и върху порутената бяла ограда от двете страни на портата.
     – Към края си последният пазач на фара в Магдалийн стана малко ексцентричен – промърмори агентът на недвижими имоти под носа си, докато преминавахме през отворената порта, седнали в шевролета му.
     Погледнах отвъд портата към фара пред нас.
     Отдалеч допълнителните постройки край фара изглеждаха точно толкова порутени, колкото и оградата. Боядисани в бяло с черен корниз, те се лющеха и бяха избледнели, червените им керемиди бяха разкривени, а някои направо липсваха.
     За сметка на това самият фар беше искрящо бяло (с лъскав черен корниз) красиво творение, издигащо се на цели пет етажа. Последните два етажа се състояха изцяло от прозорци, имаше и още интересни прозорци по останалата му част. И отгоре на всичко наоколо растеше поразително зелена трева, разпростряла се чак до стръмните сиви скали, които се спускаха към синьото море, имаше и синьо небе с перести облаци, служещи за фон на цялото това великолепие.
     И ето че изведнъж, виждайки всичко това отблизо, най-сетне се почувствах развълнувана от предстоящото приключение.
     То е знак, миличка. Не би могло да бъде друго. Мястото ти е в Мейн. И когато аз си отида, когато напишеш края на сегашната глава от живота си, ето къде ще започне следващата. Онази, която ще доведе до щастливия край.
     Това ми беше казал Патрик два дни преди да умре.
     И от това, че Патрик бе умрял, човек можеше да си извади заключението, че сегашната глава не бе имала щастлив край.
     Вярно е, че когато бе изрекъл тези думи, той бе сериозно упоен заради болката от рака, който разрушаваше тялото му и най-вече – мозъка му. Ала макар на яснотата на ума му да не можеше да се разчита винаги, когато бе изрекъл тези думи, гласът му беше твърд, а погледът – бистър.
     – Сега всичко е автоматизирано. – Гласът на агента на недвижими имоти ме извади от мислите ми.
     Погледнах го и видях, че бяхме паркирали и той вече отваряше вратата и измъкваше едрото си тяло навън.
     – Извинявай, какво? – попитах, когато последвах примера му, затръшвайки вратата зад себе си.
     Той ме погледна над капака на джипа.
     – Фарът. Вече е напълно автоматизиран.
     – О – смотолевих. Вятърът, който развяваше косата и шала ми и залепваше якето към тялото ми, подхвана едва доловимата ми дума и я отнесе.
     – Автоматизираха го през 1992 г. – сподели агентът. – Именно тогава предишният собственик започна да става особен. Да поддържаш един фар, не е най-лесното нещо на света. Ала когато го автоматизираха, всичките му задължения се свеждаха до това да поддържа механизма в изправност и да се грижи генераторите никога да не остават без гориво, в случай че токът спре. След като в продължение на години бе имал какво да прави, нещо важно, то изведнъж му беше отнето. Заради това, което се случи с него, казвам на жена ми: не ме е грижа дали ще подреждам шкафовете в кухнята. Просто ми дай нещо да правя до деня, в който умра.
     След като ми сервира тази мъдрост, той се отправи с тежка стъпка към лъскавата дървена врата, боядисана в черно.
     Над нея имаше разкошна старовремска черна лампа с извита дръжка.
     По дяволите, и да не беше мястото абсолютно великолепно (а то беше), бих го купила дори само заради тази лампа.
     – Имай предвид – продължи агентът, докато вкарваше старинния ключ в ключалката, – че ако решиш да се нагърбиш с това, никак не е трудно. – Той ме погледна за миг, преди да отвори. – Честно казано, по-трудно може да се окаже всичко останало..., не че няма да ти стане ясно в мига, в който прекрачиш прага.
     С тези думи той отвори вратата..., ала сякаш изобщо не го беше направил. Мракът от другата ѝ страна изпълзя навън и беше толкова наситен, че аз се дръпнах назад.
     Агентът пристъпи вътре и сенките го погълнаха за броени мигове.
     Без да имам избор, аз го последвах.
     Да, беше мрачно.
     И мръсно.
     И влажно.
     Всъщност беше тъмно, усойно и миришеше на влажни тухли и гнилост.
     – Старецът умря преди години – каза агентът, движейки се в мрака. – Децата му се бяха разпръснали много преди това. След развода не живееха заедно с жена му. Това не е място, където да гледаш семейство, и тя го знаеше. Той обаче отказа да го напусне.
     Агентът дръпна настрани нещо, което приличаше на дълга завеса от винил, и аз примигах, когато слънчевата светлина направи опит да проникне вътре през редица мръсни прозорци, следващи извивката на постройката. Завесата се разпадна под допира му, свличайки се на пода, като изшумоля и вдигна облаче прах.
     – Опа – измърмори той.
     Когато очите ми привикнаха със светлината, първото, което видях, бе неограничаван от нищо (освен от мръсотията по стъклата) изглед към морето, който накара дъха ми да спре.
     Второто, което видях, бяха очите на агента, вперени изпитателно в мен.
     Тъй като семейното ми положение не му влизаше в работата, не казах нищо в отговор на неизречения му въпрос.
     – Както и да е – продължи той, схващайки намека на мълчанието ми. – Никой от тях не поиска мястото. Само че старецът го беше оставил да западне толкова – той махна наоколо, – че и никой друг не го искаше. От девет години се продава. Всяка година, откакто той почина, се провежда референдум дали общината да го купи, ала цената, както и разходите по поддръжката са прекалено високи. Сега семейството свали цената толкова много, че го продават почти без пари, като се има предвид, че мястото върви с два акра крайбрежна земя. Само че в нотариалния акт има допълнителна клауза, тъй като то е исторически обект. Съществуващите постройки може да бъдат реновирани по преценка на собственика, стига да запазят настоящия си външен вид, но нищо не може да бъде достроявано, а фарът трябва да си остане.
     – Да, разбирам, че всичко е наистина автоматизирано, като се има предвид, че толкова отдавна никой не живее тук.
     Агентът поклати глава.
     – През цялото това време имаше пазач на доброволни начала. Не че има да се прави кой знае какво, ала старото момиче трябва да продължава да свети, така че някой трябва да се грижи за нея. Всъщност положението започна да става толкова лошо, че преди две-три години жителите на града платиха, за да бъде фарът пребоядисан. Като се изключи това, както можеш да видиш...
     Той не довърши, просто махна с ръка наоколо, посочвайки бъркотията в голямата кръгла стая, в която се намирахме.
     Аз се огледах и в първия миг не видях нищо друго, освен бъркотията – разпадащи се мебели, потънала в сажди камина, кухня, която вероятно беше направена през четиридесетте години и не бе докосвана от поне едно-две десетилетия.
     После обаче видях още.
     Красиво резбования парапет на дървеното стълбище, което се извиваше покрай стената на къщата. Стените от червени тухли. Дървените подове.
     – Някога, много, много отдавна – гласът на агента по недвижими имоти изведнъж зазвуча поетично – някой е обичал това място. Вложил е тази обич в построяването му. В поддръжката му. Минали са девет, ако не и повече години, откакто някого го е било грижа, и все пак още можеш да видиш, че някога то е познало много обич.
     О, да.
     Виждах го.
     – Има и мазе, макар че е доста тесничко. – Рязката промяна в тона на брокера, станал отново делови и информативен, ме изненада. – Пещта е там долу. Влиза се през врата в пода. Пещта е доста старичка и за да съм напълно откровен, вероятно ще се наложи да бъде сменена.
     Докато той говореше, аз се взирах в камината, която, веднъж почистена, щеше да бъде великолепна. Забелязах, че няма комин – димът вероятно излизаше през отдушник в стената.
     – Под стълбището в тази стая има тоалетно помещение – продължи брокерът. – Може да разгледаш, ако искаш, но ако предпочиташ да си го спестиш, ще ти кажа направо, че ще е най-добре да бъде премахнато.
     Реших да му се доверя и му го казах.
     С облекчен вид той заяви:
     – Има и двуместен гараж. Не е в добро състояние, но мисля, че вече го забеляза. Все пак е близо до къщата и има покрита пътека до онази врата ей там. – Той посочи една врата срещу онази, през която бяхме влезли. – Означава, че може да ти е студеничко, но няма да се намокриш, освен ако не вали косо, което се случва.
     С вятъра, който залепваше якето за тялото ми в слънчевия, раннопролетен ден, изобщо не се съмнявах в думите му.
     – Над гаража има таванско помещение, което би могло да се ремонтира и да се превърне в студио за даване под наем, ако поискаш. Има и отделно помещение, където се съхраняват генераторите. Доста е просторно и има отводи за пералня и сушилня. И достатъчно място за съхраняване на всякакви вещи. Което е добре, защото тук няма кой знае колко място, където да се държат инструменти и коледни украси, и други такива.
     Огледах се и видях, че беше прав – нямаше достатъчно шкафове, за да поберат дори онова, от което се нуждаеше един сносен готвач. Макар че имаше място за тях. Всъщност, ако се отблъснеше мракът назад, в стаята имаше доста място.
     – Освен това отвън има друга постройка с две доста прилични спални и голяма кухня. Може да се ремонтира и да бъде превърната в къща за гости. Или пък студио, ако си по-артистична натура. Или пък да даваш под наем стаи за нощувка. Ще ти покажа всичко това, след като разгледаме фара.
     – Благодаря – отвърнах.
     – Сега, понеже казах, че ще бъда напълно откровен, искам да знаеш всичко – продължи той и очите ми бавно се обърнаха към него. – Както споменах, мястото е напълно автоматизирано. И както също споменах, няма да е нужно да мислиш за това, освен ако не спре токът, но тогава генераторите се включват автоматично. Те са два, но ще трябва да си запасена с гориво, в случай че токът не дойде веднага. А все пак това е крайбрежен Мейн. Времето е непредсказуемо. Случва се доста дълго да останем без електричество.
     Кимнах и той продължи.
     – А ако отидеш някъде, на ваканция например, трябва да се погрижиш някой да те замести, в случай че токът спре.
     – Добре – отвърнах, мислейки си, че това не беше добре, тъй като не познавах никого в Мейн (или поне никого, който да иска да ме познава), така че нямаше към кого да се обърна с подобна молба.
     А определено не хранех особени надежди да спечеля хората и да завържа приятелства – досега не бях имала кой знае какъв късмет в това отношение.
     И на последно място, въпреки че Патрик го вярваше напълно, не хранех никаква надежда, че подтикът, поради който бях тук, ще се увенчае с успех.
     Че ще получа своя щастлив завършек.
     Онова, което Патрик смяташе, че ще бъде моят щастлив завършек.
     Така че бих могла да имам някого (всъщност двама души), ала знаех, че това никога няма да се случи.
     Все пак, ако купех това място, а после ми се приискаше да погостувам на семейството си в Денвър, винаги можех да платя на някого да се грижи за него.
     Брокерът кимна, без да има представа за мрачните ми мисли, и продължи:
     – Не че искам да ти обяснявам, че две и две прави четири, но все пак да си го кажа. На върха на тази сграда има източник на светлина, който всяка нощ или когато има мъгла, се върти в кръг на всеки петнайсет секунди. Ще имаш нужда от затъмнителни щори навсякъде, ако си като всички останали на тази планета и не можеш да спиш, ако на всеки петнайсет секунди в стаята ти нахлува ярка светлина.
     – Вероятно няма да е трудно да намеря затъмнителни щори – предположих. Вероятно би могло да се нагласят да изглеждат добре или поне така се надявах.
     – Вероятно – съгласи се той. – Ала всеки, който иска да живее тук, без да полудее или да се превърне в сприхав особняк с кофти нрав, което може и да изглежда пресилено, но е напълно обяснимо с оглед на онова, което се случи с предишния собственик, ще трябва да постави нови прозорци. Стените са солидни и не пропускат нищо. – Той махна с глава към една от стените. – Но при нужда сирената за мъгла се обажда. Така че ще се нуждаеш от звукоизолиращи прозорци или капаци, които да спускаш, за да заглушиш шума, ако искаш да имаш спокойствие.
     – Това вероятно също няма да е особено трудно – отбелязах.
     – Така е, само че ще трябва да бъдат изработени по поръчка и това няма да е евтино.
     Кимнах. Парите нямаше да са проблем.
     Благодарение на Патрик разполагах с всичките пари, от които бих могла да се нуждая някога.
     – И разбира се, туристите – продължи брокерът. – Причината за всички онези табели навън не е само защото предишният собственик си беше дръпнат, но и защото хората си мислят, че морските фарове принадлежат на всички. Появяват се и чукат на вратата, очаквайки да ги пуснат да се разходят наоколо и да правят снимки. Не помага и това, че крайбрежната пътека е обществена собственост, въпреки че фарът е построен върху частна земя. Разхождащите се и колоездачите би трябвало да заобиколят оградата, но невинаги го правят. Така че ще трябва да бъдеш или наистина търпелива, или наистина дружелюбна, или да си направиш свястна ограда. Мен ако питаш, дори така, пак ще ти се налага да се разправяш с най-нахалните.
     Е, това... Това щеше да е проблем.
     Хората не бяха сред любимите ми неща.
     Всъщност през последните седемнайсет години в живота ми бе имало точно четиринайсет души (а сега един от тях беше мъртъв, така че оставаха само тринайсет), които наистина харесвах и с които исках да прекарвам времето си.
     Останалите просто търпях.
     Не, не беше така.
     Останалите търпяха мен.
     – Земята ще е твоя, оградата – също – каза агентът. – Имай предвид обаче, че става дума за исторически обект, така че, ако мислиш да издигнеш триметров зид с бодлива тел отгоре, от общинския съвет няма да ти позволят. Те са свестни хора и мислят единствено за интересите на Магдалийн и жителите му, така че, ако искаш да направиш нещо, което да ти осигури малко уединение, без да е грозно, няма да имат нищо против.
     – Трябва ли да получа одобрението им за плановете си за това място? – попитах.
     Той поклати глава.
     – Не и ако не става дума за нещо прекалено необичайно. Допълнителната клауза в нотариалния акт цели най-вече мястото да си остане в съзвучие с пейзажа, с града и неговата история. Така че, ако купиш старото момиче, ще бъдеш законово задължена да се погрижиш да си остане в същия вид. Построиш ли нещо, което нарушава тези условия, от общината ще бъдат в правото си да поискат да го събориш и да построиш нещо друго. Придържаш ли се към условията, всичко ще е наред.
     Кимнах, но отбелязах:
     – Струва ми се доста неопределено за исторически обект.
     – Както казах, общинските съветници са свестни хора. – Той се приближи и спря на около метър от мен. – Но освен това са твърдо решени Магдалийн да си остане Магдалийн. Наскоро земите на запад и на юг от фара бяха прерайонирани и вече не са общинска собственост. Крайбрежната пътека и фарът обаче си остават във владение на общината. То е, защото градът разчита главно на туризма и фарът е една от главните атракции. Така че, ако ги притиснеш, те няма да се поколебаят да ти отговорят със същото.
     Изненадах се, че земите бяха прерайонирани, и се зачудих защо. На доста голямо разстояние от фара земите бяха незастроени, така че нищо не го скриваше от погледа, не само откъм морето, но и от всички посоки на сушата.
     Не се изненадах обаче, че Магдалийн разчита на туризма. Още вчера, когато пристигнах, открих, че мястото е една огром­на крайбрежна картичка – от мига, в който за първи път зърнеш табелата на входа му (която също би могла да бъде на някоя картичка – толкова беше красива), чак до педантично запазената главна улица, която прекосяваше Магдалийнското заливче (в което имаше кей). Дори магазинчетата и къщите, които се издигаха по възвишенията наоколо, пасваха на естетиката на мястото.
     – Искаш ли да видиш останалото? – попита агентът.
     – Да, моля.
     Той се отправи към спираловидното дървено стълбище, което изобщо не изглеждаше разнебитено, и аз го последвах.
     Да, това място беше построено с обич.
     Качихме се на втория етаж, който се оказа една-единствена стая със сравнително голям прозорец, друга, по-малка, камина и нищо повече. Никаква тоалетна. Нищо. Имаше обаче старо стоманено писалище, чийто собственик несъмнено го беше купил, без наистина да го иска.
     Продължихме към третия етаж и там нещата започнаха да стават интересни.
     Той беше разделен на две. В стаята, която би могла да бъде единствено спалня (ако се съдеше по разпадащите се матрак и табла на легло), имаше два прозореца, или по-скоро – полупрозореца, със странна форма и стигащи до пода. В банята, която бе доста малка и в ужасно състояние, имаше още един такъв прозорец, но нямаше шкафове, нито вана, достатъчно голяма за двама души, поставена върху платформа. Ала помещението с формата на полукръг би могло да бъде направено красиво и практично, стига човек да притежаваше нужното въображение.
     В спалнята имаше друга, още по-малка камина, която дори така запусната бе наистина живописна.
     След това се качихме на четвъртия етаж.
     В мига, в който се озовах там, се заковах на място.
     През прозорците, които покриваха кулата околовръст, се разкриваше панорамен изглед, толкова поразяващ, че приличаше на чудо. Море, скали, тучни гори и излезлият като от картичка Магдалийн се разстилаха пред погледа без нищо, което да му пречи..., както установих, когато се съвзех достатъчно, за да се завъртя бавно в кръг.
     – Това винаги им спира дъха – промърмори брокерът. – Лесно е да забравиш бъркотията на долните етажи в мига, в който видиш това. Проблемът е, че за да излезеш, трябва отново да се върнеш там долу.
     Не ме беше грижа за останалите три етажа.
     Не ме беше грижа, че с цялото си същество знаех, че Патрик грешеше, че беше обречена битка да дойда тук, опитвайки се да поправя отношения, които не можеха да бъдат поправени, и да изживея остатъка от книгата на живота си.
     Имаше нещо, за което Патрик беше прав, и тази стая, този изглед го доказваха.
     Мястото ми беше в Мейн.
     Мястото ми беше точно тук.
     Ако не ми беше писано да имам в живота си друга красота освен обичта на Патрик и неговото семейство, все пак ми беше писано да имам това.
     Защото Патрик можеше да ми го даде.
     И в този миг знаех, че той ми се усмихва някъде там горе от небесата, щастлив и адски самодоволен, че се беше оказал прав.
     – Студиото има веранда, така че имаш и място на открито, ако си от онези, които обичат да бъдат навън – продължи брокерът. – Струва ми се обаче, че това тук е всичкото „навън“, от което който и да било се нуждае. Честно да ти кажа, неведнъж, след като покажех имота на поредния потенциален купувач, съм си мислил, че би си струвало главоболията да стегна това място просто за да мога да си пия сутрешното кафе тук, и изобщо не би ме притеснявало, че ще трябва да катеря всички тези стълби.
     Не грешеше за това.
     И в този миг реших, че щях да пия сутрешното си кафе тук до края на живота си.
     – Но всеки път, щом желанието да го направя, стане прекалено силно, жена ми ме разубеждава.
     Не можех да си го представя. Тя сигурно никога не се бе качвала тук горе.
     – Това там отсреща е Лавандуловата къща – обясни той.
     Погледнах към „там отсреща“, където ми сочеше, и над огрените от слънцето вълни, които се плискаха лекичко в заливчето, на фона на една скала видях красива, несиметрична стара къща. Не беше толкова красива, колкото фарът, но разбира се, че щях да мисля така, докато стоях тук.
     – Почти толкова стара, колкото това място и също толкова красива, макар и по свой собствен начин – каза агентът на недвижими имоти. – Също като фара, и тя открай време е частна собственост. Зад нея къщата, която сякаш се рее върху скалата, е Синята скала.
     Погледнах, накъдето ми сочеше, и съзрях спираща дъха къща, каквато никога не бях виждала. Тя беше модерният ин на ян на Лавандуловата къща, ала макар и модерна, пасваше съвършено на мястото си, сякаш открай време бе там.
     – Дело е на Прентис Камерън – обясни агентът. – А ако не знаеш кой е той, потърси го в интернет. Общинските съветници са доста взискателни към новите планове за строеж по крайбрежието. Подозирам, че само дето не са се задавили със собствената си слюнка, когато Камерън я проектира и построи. Модерна е, ала красива като картинка. Съвършена.
     С тези думи той се обърна към мен с изражение, което прив­лече цялото ми внимание, и продължи:
     – Ще кажа само, че дори в сегашното състояние на фара този триумвират от имоти е второто нещо, с което Магдалийн се гордее най-много, след грижите, които полага градът да си остане такъв, какъвто трябва да бъде. И макар това да са частни имоти, жителите на града имат към тях и обитателите им точно толкова закрилническо отношение, колкото и самите им собственици. Така че, тъй като това място е открито и не е сгушено сред дървета като Лавандуловата къща, нито пък се намира в частен квартал като Синята скала, възможно е да ти досаждат. Но ако някой прояви любопитство, всички граждани на Магдалийн до един ще сторим всичко по силите си, за да опазим уединението ти.
     – Радвам се да го чуя – казах меко.
     Той ме огледа от горе до долу, погледна към земите, ширнали се навън, а после отново се обърна към мен със сериозно изражение.
     – От дълго време се занимавам с тази работа. Знам кога един купувач проявява истински интерес, знам и кога проявява истински интерес към нещо, в което ще трябва да вложи немалко работа, но не го е грижа, защото се е влюбил. И виждам, че това се случва с теб. Така че ще бъда напълно откровен.
     – Ще... – поколебах се, тъй като не бях сигурна дали нямаше да изрека лъжа – ти бъда задължена.
     Той не се поколеба.
     – Виждаш ли, ще трябва да вложиш доста труд, за да възстановиш имота, и смятам, че можеш да го направиш. Това е страхотно. Само че има и други постройки, земя. Ще отнема цял ден, дори с моторна косачка, само да окосиш моравата. А жителите на града направо ще откачат, ако окосиш лалетата, които покриват цялото място през пролетта. Никой не знае откъде се появиха, но ако потърсиш „морски фар Магдалийн“ в Гугъл, това са общо взето всички снимки, които ще излязат.
     Господи, нямах търпение да го видя и щях да го потърся на секундата, в която се върнех в хотелчето, където бях отседнала.
     – Само че ти си толкова дребничка и очевидно си сама, та това ще бъде твърде много работа за теб.
     Той вдигна ръка и я размаха насреща ми, клатейки глава, без да престава да говори.
     – Не, това не беше сексистко. Както казах, просто съм откровен. Но най-вече мястото изглежда близо до града и наистина е така... донякъде, ако тръгнеш по директната крайбрежна пътека, която е малко повече от три километра. Но пътят нав­лиза навътре в сушата, преди да поеме на изток, така че ще вървиш осем километра и първите три са напълно незастроени, най-вече заради сирената и светлината на фара, но и защото на жителите на Магдалийн им харесва нищо да не им закрива гледката, затова голяма част от земите представляват парк и ще си останат така. Което означава, че мястото е доста по-усамотено, отколкото изглежда от града.
     Това не беше недостатък.
     В бъдеще, ако нещата не се развиеха добре (както най-вероятно щеше да стане), това щеше да бъде предимство.
     Щеше да ми се наложи да бъда откъсната, изолирана, усамотена.
     Така или иначе, аз бях от онези, които се справяха отлично и сами. През последните години, покрай Патрик и семейството му, това бе рядкост, но когато се случеше, можех да му се насладя.
     И ако фарът бе само мой, имах чувството, че ще се науча да го обичам.
     – Според мен трябва да имаш всичко това предвид, като вземаш решение дали да купиш мястото – посъветва ме той. – Освен това знам, че си от Денвър, знам и че западняците смятат жителите на Ню Ингланд за недружелюбни. Само че не е така. Просто сме различни. Харесваме онова, което познаваме, и онези, които познаваме. Разчитаме на туристите, но ако трябва да съм откровен, понякога те могат да бъдат трън знаеш къде. Ако се преместиш тук обаче, ще бъдеш една от нас. Това е прос­тичката истина. И за да ти докажа, че действително е така, ако нямаш някого, който да дойде тук с теб и да ти помогне да се нагърбиш с всичко това, на драго сърце ще се грижа за старото момиче, когато те няма. Само ми се обади. А ако аз не мога да го направя, ще ти помогна да намериш някого, който може. В Магдалийн от години се грижим за този фар. И ако той върви в комплект с теб, ще се грижим и за теб.
     Аз просто си стоях там, неподвижна, и се взирах в него.
     А после изведнъж ме обзе желание да заплача.
     Той не ме познаваше. Не познаваше миналото ми. Не знаеше колко глупава съм била.
     Толкова невероятно глупава.
     Не знаеше.
     Така че не можеше да ме съди.
     Навярно това все пак би могло да се окаже нова глава.
     Навярно Патрик бе знаел точно какво прави.
     Преглътнах сълзите си, а той довърши:
     – И това не е някаква подмолна маневра да те убедя да купиш мястото. Няма как да знаеш, че казвам истината, докато не ме изпиташ. Ала направиш ли го, ще се убедиш.
     Откъснах очи от него и примигах срещу пейзажа, поемайки си дълбоко дъх, извиквайки името му в ума си.
     Робърт.
     Робърт Коли.
     – Искаш ли да разгледаш останалите постройки, или предпочиташ да се качим горе и да погледнеш през телескопа?
     Исках да погледна през телескопа.
     А после исках да разгледам останалите постройки.
     Не казах нито едното, нито другото обаче.
     Вместо това отново се обърнах към него и заявих:
     – Ще имам нужда от добър строителен предприемач.
     Очите му грейнаха, а крайчетата на устните му потръпнаха.
     – Ще имаш нужда да разгледаш останалите постройки, момиче – посъветва ме той нежно.
     – Така е – съгласих се. – Но освен това ще имам нужда от името на добър предприемач.
     Той продължи да ме гледа изпитателно, докато не му се усмихнах.
     А когато го направих, крайчецът на устните му престана да потръпва и Робърт Коли ми се усмихна в отговор.

 

     
     Глава 2
     Цели
     
     Осемнайсет години по-рано...
     
     Видях го в мига, в който пристъпи в задния двор.
     Прикова погледа ми, защото беше невероятно прив­лекателен.
     Продължих да го гледам обаче не само заради това, а понеже ми харесваше начинът, по който се движеше, макар сама да не знаех защо.
     Беше висок, едър, но не прекалено, макар походката му да беше тежка. Сякаш вървеше през многолюдна тълпа и си проправяше път между телата, за да стигне до целта си, макар да не беше така.
     Беше готино и странно секси, сякаш никой не би могъл да се изпречи на пътя му, накъдето и да беше тръгнал.
     И ясно даваше да се разбере, че ще стигне дотам и нищо не би могло да го спре.
     Там, накъдето бе тръгнал сега, бе при гаджето на Мария, моя добър приятел Лони. Мария и Лони излизаха заедно от гимназията, а тя беше най-добрата ми приятелка от началното училище, така че бяхме тайфа от доста време.
     Партньори в престъплението.
     Бяхме неразделни, откакто се запознахме, което беше преди Лони... и досега. При Мария тази привързаност се дължеше на това, че родителите ѝ изобщо не ги беше грижа – прекалено заети да се карат помежду си, те нямаха никакво време за нея.
     При мен се дължеше на това, че родителите ми ги беше грижа твърде много и имаха предостатъчно време, за да ми казват какво мислят за мен, въпреки че онова, което мислеха, не беше нищо хубаво.
     Приятна ми беше мисълта, че високият тъмнокос мъж с готината походка е приятел на Лони.
     Това означаваше, че ще се запозная с него.
     Седнала на сгъваемия градински стол, аз гледах как Лони го поздрави, като се ръкува с него и го потупа по рамото с широка усмивка.
     Като че ли наистина се радваше да го види и това беше хубаво.
     Лони харесваше и беше харесван от всички. То бе, защото беше страхотен тип, винаги готов, винаги насреща, когато имаш нужда от него.
     Ала ръкуването, потупването по рамото и усмивката издаваха, че харесва този мъж повече от мнозина други.
     Така че гледах новодошлия, мислейки си, че има нещо странно в начина, по който той като че ли се усмихна в отговор, ала не съвсем, и се ръкува с Лони.
     Нещо не беше наред в тази усмивка.
     Лони се радваше да го види.
     Ала той...
     – Страхотно парче – измърмори Мария, докато се хвърляше на стола до мен, разливайки част от бирата си.
     Не беше лесно, но все пак успях да откъсна очи от него, знаейки за какво говори приятелката ми още преди да се обърна към нея и да видя, че е приковала поглед в двамата мъже.
     Никога не би го казала пред Лони. Къде ти, пред Лони тя полагаше огромни усилия да не покаже, че изобщо забелязва съществуването на противоположния пол (и се бе научила да го прави до крайности), но когато беше само с мен, определено се оглеждаше.
     Не докосваше. Не говореше, освен ако Лони не беше одобрил.
     Но определено гледаше.
     – Познаваш ли го? – попитах я.
     – Да – отвърна тя и извърна очи от него, в случай че, сигурна бях в това, Лони погледнеше насам и я заловеше да ги гледа. Въпреки че и самият той беше там, Лони щеше да разбере.
     И това нямаше да му хареса.
     – Беше у нас преди няколко дни. Казва се Тони. Приятел е на Ларс.
     Това ме разтревожи.
     Преди няколко месеца Лони ни беше запознал с Ларс.
     Не харесвах Ларс.
     От Ларс ме побиваха тръпки.
     Отново погледнах към мъжа, който говореше с Лони, разочарована, че е приятел на Ларс.
     – Момиче, имаш нужда от още едно питие – каза Мария и аз извърнах очи от него, мислейки, че бе наистина разочароващо, че е приятел на Ларс, тъй като харесвах дори начина, по който стоеше.
     Изглеждаше напълно погълнат от това, което Лони казваше, и напрегнатостта, бдителният начин, по който държеше тялото си, бяха невероятни.
     Ама наистина невероятни.
     Което вероятно бе разбираемо – беше приятел на Ларс, а аз подозирах, че Ларс не беше свестен тип и хората, които го поз­наваха, трябваше да бъдат нащрек по ред причини.
     Видях че пластмасовата ми чаша е почти празна, а бирената утайка определено не беше любимото ми питие.
     И все пак.
     – Аз шофирах по пътя насам – напомних на Мария.
     – Е, и?
     Вдигнах очи към нея, но почти веднага ги извърнах.
     Обичах я. Наистина я обичах. Тя беше забавна и интересна, и невероятно лоялна. Беше щура и шантава и когато бях с нея, се чувствах свободна. Свободна да бъда себе си (а не онази, която родителите ми очакваха да бъда). Свободна да правя каквото си поискам (а то определено не беше онова, което родителите ми очакваха от мен).
     Имахме толкова хубави преживявания заедно. Беше ме подкрепяла през толкова много трудни моменти.
     Ала понякога дребни неща като това, че за нея очевидно нямаше проблем да си пийнеш, след което да шофираш до вкъщи, ме притесняваха.
     Би го направила, без да ѝ мигне окото.
     Лони би го направил не само почерпен, но и надрусан, и изобщо нямаше да му пука.
     Аз обаче исках да се прибера вкъщи невредима и без да прегазя някого по пътя.
     Само че Мария страшно я биваше да те накара да направиш каквото си е наумила, и аз се бях научила как да играя тази игра.
     Което бе да стана, да си взема нова бира и да отпивам по малко, да „разлея“ част от нея в тревата, да я забравя в ръката си и по този начин да постъпя както аз искам, без да съм принудена да я търпя постоянно да ме подканва.
     Така че сега станах и се отправих към кега.
     – Донеси и два желирани шота – извика Мария след мен.
     Ето я и истинската причина да настоява да си взема друга бира.
     Само че, мамка му, с шотовете щеше да ми е по-трудно да се преструвам.
     Нямах друг избор, освен да се забавя поне половин час, преди да се върна при нея. Още едно умение, което бях усвоила през повече от десетте години, в които бях приятелка с Мария.
     Отидох до кега, излях утайката от чашата си в тревата и улових накрайника.
     Тъкмо привършвах, когато чух един дълбок глас да казва:
     – Аз ще го взема, когато свършиш.
     Вдигнах глава и се взрях в лешникови очи, които, видях съвсем ясно, защото те се заковаха в моите, бяха по-скоро светлокафяви с мъничко зелено, което ги правеше толкова интересни, че не бях в състояние да помръдна, нито да проговоря.
     – Здравей – каза той.
     Аз просто го зяпах.
     – Здравей – повтори по-настойчиво и се приведе към мен, и когато го направи, аз почувствах как тялото ми бе разтърсено от спазъм, тръгнал от едно много интимно място и плъзнал по гърба, шията и скалпа ми.
     Почувствах пръстите му да докосват моите, усетих как накрайникът ми се изплъзва и го чух да промълвява:
     – Хабиш бирата.
     Наведох рязко глава и видях, че чашата ми прелива; пръстите ми бяха мокри, а аз дори не бях усетила. Вдигнах глава и го видях да ме гледа изпитателно.
     Това не продължи много дълго, преди той да се извърне към масата до кега, отрупана с използвани чаши, празни бутилки и кутии, преливащ пепелник и огромно червено наргиле, и да си вземе чиста чаша.
     Не бях в състояние да кажа каквото и да било, след което бирата отново се разля по пръстите ми, този път – защото ръката на Лони изведнъж се обви около врата ми и той ме притегли към себе си, така че гърбът ми се притисна в гърдите му.
     – Виждам, че си се запознал с моето момиче – заяви той.
     Искаше ми се да изпищя.
     Ненавиждах, когато го правеше. След подобно изпълнение никой никога не ме канеше на среща.
     Ала този път?
     Този път наистина го ненавиждах.
     – О, другото ми момиче – поясни Лони, когато типът на име Тони се обърна към нас.
     Една от веждите му подскочи по начин, който бе мъничко по-пленителен, отколкото би трябвало, а после попита:
     – Тройка ли сте?
     И ето че вече не виждах нищо пленително и не бях в състояние да мисля за друго освен за горещината, която усетих да се разлива по бузите ми.
     Тони ги погледна и в същия миг, като по чудо, вече не мис­лех, че се бях изчервила и колко притеснително бе това.
     Защото изражението му се промени. За частица от секундата, но аз все пак я улових, по лицето му пробяга изненада и чертите му омекнаха по начин, който бе толкова красив, че думите не биха могли да го опишат.
     – Де този късмет – отвърна Лони весело. – Кейди е такава пуританка.
     В противоречие, което вече дори не ме учудваше, въпреки че би побеснял, ако Мария дори само погледнеше някого другиго, Лони неприкрито флиртуваше... с мен.
     Само с мен.
     Беше приятелска игра, симпатична закачка.
     Ала въпреки че бях свикнала с това, го намирах за странно.
     И не бях пуританка. Просто когато Лони беше наблизо, ми беше невъзможно да сваля когото и да било.
     – Ясно – измърмори Тони и изгубил интерес към нас, се обърна, за да си налее бира.
     Аз отблъснах Лони, при което по ръката ми за трети път се разля бира (което беше добре – така щеше да ми остане по-малко, която да се преструвам, че пия), и се обърнах към него.
     – Истинското ти момиче иска желиран шот – информирах го.
     – Кучката си има крака, сама да си вземе.
     Това не беше любимата ми страна на Лони, начинът, по който се държеше, когато наоколо имаше други мъже. Беше невероятно мил, когато бяха само двамата (по думите на Мария, но аз ѝ вярвах, защото с очите си бях виждала колко е мил с нея, когато бяхме само тримата).
     Ала когато трябваше да бъде мъж, с други думи, когато беше в компанията на някого, който според него го преценяваше, ставаше различен.
     Сякаш да бъдеш мил с приятелката си, можеше да накара пениса ти да се свие.
     – Сигурно ще ти се отвори парашутът, ако ѝ занесеш един – заявих, най-вече в опит да накарам един човек, който стоеше наблизо, да разбере, че не съм пуританка.
     Лони ми се ухили и това ме накара да си спомня защо Мария го търпеше.
     Не беше толкова красив и готин, колкото този нов тип, но беше адски сладък с рошавата си кестенява коса и искрящи сини очи.
     – Ще ми се отвори парашутът дори ако не ѝ занеса шот – заяви той.
     Вероятно беше прав. Прекарвах доста време с тях, нерядко се случваше да се почерпя сериозно в къщата им, след което да остана да спя на дивана им, за да не шофирам в такова състояние. Чувала ги бях.
     Неведнъж.
     – Все тая – заявих и усмивката му стана още по-широка.
     Извърнах се от него и видях, че Тони явно беше напълнил чашата си, защото тъкмо я поднасяше към адски привлекателните си устни, за да отпие, загледан в друга посока.
     – Аз съм Кейди – заявих храбро.
     Очите му се плъзнаха към мен и аз почувствах нов спазъм да разтърсва тялото ми.
     Той отпи още една глътка и свали чашата си.
     – Тони.
     – Приятно ми е да се запознаем – усмихнах му се.
     Очите му се спуснаха към устните ми и по лицето му отново пробяга изражение, което той потисна само след миг.
     Изражение, което също ми хареса.
     – Май няма да е зле да занесеш шота на Мария – подхвърли Лони.
     – Не съм аз тази, която иска да спи с нея, когато се прибере вкъщи – изтъкнах.
     Лони погледна към Тони.
     – Това определено бих искал да го видя. Бих продавал билети.
     Усетих как бузите ми отново пламнаха и пред този висок мургав непознат с красиви очи и интересно, невероятно прив­лекателно излъчване усетих, че ми е дошло до гуша от простотиите на Лони.
     – Не се дръж като задник – сопнах се.
     Лош ход.
     Доброто настроение на Лони се изпари и като присви разгневени очи насреща ми, той попита с тих, смущаващ глас:
     – Какво каза?
     Трябваше да направя избор и разполагах само с късче от секундата, за да го сторя.
     Разгневиш ли веднъж Лони, трябва да си понесеш последствията, които можеха да бъдат относително леки (като това да ти се сопне или да престане да ти говори) или пък можеше да ти се разкрещи с пълно гърло и дори да замахне, макар и само за да те сплаши.
     Никога не ме беше наранявал физически, но нямаше нищо против да заплашва да го стори.
     Имах и друга възможност – да не отстъпя, поне веднъж, с допълнителния бонус да запазя достойнството си пред невероятно привлекателния Тони.
     Възможно бе никога вече да не го видя (което би било кофти, но тъй като го виждах за първи път, дори фактът, че очевидно беше част от тайфата на Лони, не гарантираше, че ще го видя отново). На практика живеех с Лони и Мария (защото апартаментът ми беше скапан и ненавиждах да живея там, а за сметка на това страшно обичах да бъда с тях двамата... или поне така беше доскоро – за съжаление, това започваше да се променя).
     Преди да успея да взема решението, което щеше да ме накара да изглеждам като страхливка и загубенячка в очите на Тони, той се намеси:
     – Каза да не се държиш като задник. А аз ще добавя – не се дръж като шибан задник.
     Лони погледна към него, а аз, макар да усетих как по тялото ми се разлива странна топлина, задето той се беше застъпил за мен, направих малка крачка назад.
     А после с голяма доза интерес видях как Лони се намръщи на Тони за частица от секундата, преди да отстъпи.
     Господи.
     Не можех да повярвам.
     Лони се боеше от него.
     Макар да виждах защо.
     Тони беше поне с десетина сантиметра по-висок и макар да беше достатъчно атлетичен, Лони беше по-скоро слаб. Тони не беше прекалено едър, ала по тялото му като че ли нямаше и грам мазнина, раменете му бяха широки, ръцете – мускулести и с изпъкнали вени, бедрата – яки.
     Ала не беше само това.
     Тони беше тип, с когото не се закачаш. Казваше го с походката си. С начина, по който цялото му тяло изглеждаше нащрек. С интензивността на погледа си.
     Изправиш ли се срещу него, най-добре бе да отстъпиш, ако не искаш да те смачка.
     Той просто беше мъж.
     И ето че сега трябваше да направя друг избор – как да помогна на приятеля си да запази достойнство.
     Сторих го, като заявих:
     – Така или иначе, Мария не е мой тип, тъй като няма пенис.
     Лони ме погледна, а Тони си погледна ботушите.
     Миг по-късно Лони отново обърна очи към приятеля си и аз усетих как се отпусна, в същия миг, в който забелязах, че Тони се беше ухилил към ботушите си.
     Дори не се усмихваше на мен, ала усмивката му беше искрена и бе едно от най-невероятните неща, които бях виждала някога.
     – А сега мисля да се оттегля от всичкия този тестостерон, преди да ми е пораснала брада – заявих и побързах да направя именно това, макар то да ме отдалечи от Тони.
     Вместо да се върна при Мария, аз влязох в къщата. Можех да се престоря, че трябва да мина през тоалетната, и да се взема в ръце (както и да излея още малко от бирата и да си намеря оправдание защо бях „забравила“ шотовете).
     Когато отидох в тоалетната, я използвах, защото така или иначе, бях тук (макар да бих предпочела да не се налагаше, защото новите ни „приятели“, които живееха тук, очевидно не си падаха особено по чистенето).
     След това се приближих до чешмата, за да си измия ръцете и да излея още малко от бирата си.
     Докато го правех, погледнах в огледалото.
     Червеникавокафява коса от майка ми.
     Лунички по носа.
     Зелените очи на баба ми по бащина линия.
     Косата ми беше гъста и нерядко – непокорна, ала тъй като бях прекарала години, учейки се как да я укротя, мислех, че е наистина невероятна.
     Луничките по носа, макар и да не се открояваха особено и да избледняваха с годините, не харесвах.
     Не можеше да се каже, че съм ниска, макар че бях малко под средния ръст. И открай време имах извивки.
     Спокойно бих се разделила с всяка от тези черти (с изключение на косата, тя би ми липсвала).
     Ала бих паднала на колене пред Бог от благодарност, задето ми беше дал такива очи.
     Не бяха зеленикави, жълтозелени, кафеникавозелени, синкавозелени.
     Бяха зелени.
     Изумруденозелено, толкова чисто, че бяха като скъпоценни камъни върху лицето ми (обрамчени, признавам си, от тънка ивица опушено синьо, но то само караше зеленото да изпъква още повече).
     Обичах очите си. Часове наред се бях молила на Господ да направи така, че децата ми да ги наследят, обещавайки да бъда добро момиче до последния си ден (обещание, което нерядко нарушавах, но знаех, че Господ е всеопрощаващ, пък и никога не бях наистина лоша).
     Ала докато се взирах в очите си сега, си помислих, че бих се съгласила едно от децата ми да вземе очите на Тони, ако той се окажеше мъжът, помогнал ми да създам това дете.
     Всъщност не бих съжалявала дори ако имахме цяла тумба деца и те до едно вземеха очите на Тони.
     И в този миг с немалка доза смут си дадох сметка, че се влюбвам в мъж, когото дори не познавах и който беше приятел на Ларс.
     – Време е да се прибираш вкъщи – заявих на отражението си.
     Излях остатъка от бирата в мивката, метнах празната чаша към кошчето без никакво угризение, при положение че то вече преливаше и бе очевидно, че беше така отпреди партито, и излязох.
     Вървях по коридора към кухнята, за да изляза навън, опитвайки се да измисля оправдание пред Мария, за да си тръгна, когато Тони се появи в началото на коридора.
     Коридорът не беше широк и макар че той не беше прекалено едър, щеше да бъде трудно да се разминем, така че спрях и се отдръпнах настрани, долепяйки гръб до стената.
     Погледнах го, обзета от внезапно смущение, задето се бях озовала насаме с него, и смотолевих едно „Хей“.
     Той се приближи до мен и също спря, изпълвайки коридора:
     – Хей.
     Когато рамото (в което бях приковала поглед) не помръдна, аз вдигнах очи към неговите и казах:
     – Банята е свободна.
     – Хубаво. – Все така не помръдваше, нещо, което получи обяснение, когато ме попита: – Добре ли си?
     Въпросът му ме изненада.
     – Да, защо?
     – Лони е отворена книга, която изригва, и онова, което избълва току-що, го избълва върху теб.
     Зяпнах го, останала без думи, най-вече защото нямах представа за какво говори.
     – Моля? – попитах, когато най-сетне си възвърнах способността да говоря.
     – Пада си по теб. И то много. Предполагам, че наистина харесва момичето си и не иска да го нарани, затова не се опитва да те свали или да го зареже заради теб. Ала въпреки че не може да направи нищо по въпроса, това не означава, че иска някой друг да се намърда при теб, и ясно дава се разбере, че е така. Адски кофти за теб.
     Не можех да повярвам какво казва.
     – Лони не си пада по мен.
     Вниманието му и така бе насочено към мен, но усетих как се засилва при тези думи.
     – Аха – изсумтя най-сетне. – Добре. Не го познавам чак толкова отблизо. Може би съм го разчел погрешно. – Понечи да мине покрай мен, промърморвайки едно: – Чао.
     Аз обаче го улових над лакътя.
     Той спря и ме погледна.
     – Ти... Той затова ли винаги... – Поклатих глава, а после прошепнах със замаян поглед. – Майко мила. Лони си пада по мен.
     – Навярно не трябваше да ти казвам – отбеляза той.
     – Не, не. Абсолютно не. Определено трябваше да ми кажеш.
     Аз го пуснах и вдигнах ръка, за да отметна косата от лицето си, забелязвайки, макар и прекалено разсеяно, заради чутото току-що, как очите му проследиха движението ѝ.
     А после се плъзнаха по косата ми, когато свалих ръка.
     – Какво да направя? – прошепнах, опитвайки се безуспешно да бъда тиха.
     Той направи крачка към мен, нещо, което забелязах съвсем не разсеяно, защото очите ми се разшириха, а сърцето ми заби учестено от тази близост.
     – Ти не си падаш по него. Не си му дала никакви сигнали, освен че сте приятели. Ако продължи да получава все същия сигнал, рано или късно ще се вземе в ръце.
     Аз се приведох към него и като се повдигнах на пръсти, прошепнах (отново – прекалено силно, тъй като все още бях напълно шашната):
     – Познаваме се от гимназията.
     Той се усмихна широко и аз потънах в усмивката му, сякаш бе най-желаната дестинация на този свят, както и беше.
     А после той проговори.
     – И кога беше това? Кога си завършила? Миналата година?
     Ау.
     Това ме жегна.
     Или изглеждах прекалено млада, или се държах така, все варианти, които не бяха особено приятни, когато си на двайсет и три години, живееш сама и се опитваш да си пробиеш път в живота.
     Е, вярно, не ми се удаваше особено добре, но пък имах план.
     Нямах представа на колко години беше той, но излъчването му бе на някого по-възрастен от двайсет и петте години на Лони.
     Според мен беше някъде между двайсет и шест и трийсет.
     Което за някого на двайсет и три години бе същото като да бъда на петнайсет, а той – на осемнайсет.
     С други дума – огромна разлика.
     Общо взето все още бях дете, въпреки че сама се грижех за себе си (макар и не особено успешно).
     А той вече беше надживял този етап.
     Когато минеш двайсет и пет години, навлизаш в зоната на възрастните и тогава вече разликата в годините няма значение.
     Дръпнах се назад на пети и отново приковах очи в рамото му.
     – Не, беше преди пет години.
     – Цели пет?
     Звучеше като закачка и аз се осмелих да го погледна. Да, определено беше закачка, ако се съдеше по пламъчетата в очите му.
     Пламъчета, които страхотно му отиваха. Беше невероятно.
     Аз обаче все още бях жегната.
     – Ще работя в областта на продажбите – заявих и той се изненада лекичко от промяната на темата. Това изобщо не ми попречи да продължа: – Ще се издигна чак до професионален купувач.
     – Това е хубаво – бавно рече той. – С какво се занимаваш сега?
     – Работя в „Сип енд Сейв“.
     Казах го с гордост, защото това беше истинска работа. Получавах заплата. Задържала се бях там известно време. Не закъснявах. Не вземах болнични. Вършех си работата, колкото и досадна и нискоквалифицирана да беше, така, както трябваше да бъде свършена, плащах наема и храната си, две неща, които бяха наистина важни.
     Въпреки това видях как той притвори очи.
     Точно така бяха реагирали и родителите ми, когато научиха, че работя в минимаркет.
     – Миналата седмица мениджърът напусна, така че помощник-мениджърът ще бъде повишен и тогава аз ще стана помощник-мениджър, защото съм там от осем месеца. Това се нарича лоялност към работодателя. Ще се задържа известно време, ще натрупам опит като мениджър, а после ще си намеря работа в мола и ще приведа плана си в действие.
     – Хубаво е човек да има цели.
     Не го каза пренебрежително.
     Ала въпреки това аз го приех така.
     – Резервният ми вариант беше да стана президент, но политиците винаги се обличат в черно, а то никак не ми отива – соп­нах се с намерението да си тръгна с едно „чао“.
     – Кейди – повика ме той, преди да успея да го сторя, и аз отново вдигнах очи към него. – Говорех сериозно. Хубаво е да имаш цели.
     Искаше ми се да знам какви бяха неговите цели, на този мъж, който беше тук, пиеше бира, познаваше Ларс и очевидно бе някой, когото Лони се радваше да види.
     Не го попитах.
     Вместо това казах:
     – Трябва да вървя.
     И действително го направих. Тръгнах си от него и от връзката му с Ларс. Тръгнах си от Лони и онова, което той ми беше казал за него. От Мария, която ме караше да се напия, докато не ми остане друг избор, освен да си намеря някое местенце в тази потънала в мръсотия къща, където да изтрезнея.
     Тръгнах си от всичко това, което доказваше, че родителите ми имат право.
     Че Лони и Мария не са страхотно готините приятели, за които ги мислех, вече не. Че с това навлизане в един свят, който в най-добрия случай ме смущаваше, а в най-лошия – ме плашеше, целите на Лони бяха крайно съмнителни, а Мария нямаше никакви цели, освен да търси удоволствия и приключения и да се хвърля в тях с главата напред.
     Беше забавно, докато не беше нужно да плащам наема и да слагаме храна на масата.
     Ала рано или късно всеки трябва да порасне.
     Дори Лони и Мария.
     И аз.
     Така че не биваше да се забърквам с тип като Тони (не че той ме искаше).
     Трябваше да докажа на родителите ми, че грешат.
     Така че работех в минимаркет и живеех в скапан едностаен апартамент, където на практика почти спях под душа, толкова бе малък (толкова, че дори нямаше вана).
     Ала беше мой. Работех, за да си плащам наема. Винаги бях готова да работя извънредно, когато се налагаше (което беше много често), за да спестя пари за по-хубаво жилище, по-хубава кола, по-хубави неща.
     Имах план.
     Имах цели.
     И някой като Тони най-вероятно щеше да ме отклони от тях, защото бе достатъчно само да погледна тези очи, това лице, това тяло, за да знам, че ще забравя твърдата си решимост да докажа на родителите ми, че грешат, и щях да продължа да си затварям очите, затъвайки все по-дълбоко в живота си с Мария и Лони, просто за да бъда близо до него.
     Не беше, защото беше сексапилен.
     Не беше, защото ми харесваше начинът, по който се движи, и това, че бе някой, чийто гняв не би искал да си навлечеш.
     Беше, защото, когато заявих на Лони, че се държи като задник, той ме подкрепи.
     Нещо, което не се срещаше често у хората, сред които се движех.
     И то бе страхотно.
     – Вероятно е добра идея. Докато ти беше вътре, навън започнаха с шотовете и предполагам, че до петнайсетина минути дворът няма да е подходящо място за момиче като теб.
     В мислите си аз се отдалечих от здравия разум и дойдох малко по-близо до това да си затворя очите само защото той ме смяташе за „такова момиче“.
     Ала вече бях казала, че трябва да си вървя, а той вероятно отиваше към тоалетната, така че щеше да изглежда доста глупаво да не си тръгна.
     – Значи, уцелих правилния момент – заявих.
     – Аха – съгласи се той.
     – Може би ще се видим пак някога? – попитах, доволна, че думите ми бяха прозвучали по-скоро любопитно, отколкото изпълнени с надежда.
     – Не съм сигурен – отвърна той, което ме изпълни с повече надежда, отколкото би трябвало, защото реших да приема, че неговото „не съм сигурен“ означава, че не е сигурен доколко е част от тази компания. – Може би.
     – О – смотолевих.
     – О. – Той се усмихна широко и нареди: – Върви, Кейди. Прибирай се на сигурно място у дома. В състояние ли си да шофираш?
     Бях и за първи път тази нощ ми се прииска да не бях.
     Ала страшно ми хареса, че ме попита.
     Кимнах.
     – Добре. Чао. – Той се извърна, помахвайки ми небрежно с ръка, и пое през празния коридор с тежка стъпка, сякаш правеше път на някоя знаменитост.
     – Чао – извиках след него.
     Той сви зад ъгъла и изчезна, без да поглежда назад.
     И ето че изричах нова молитва, обещавайки да бъда добро момиче до последния си ден (и този път щях да го удържа).
     Молитва за това, виждайки го как изчезва, да не означава, че наистина бе изчезнал.
     След като я изрекох, излязох на двора, измисляйки оправдание, за да си тръгна от партито, което по време на краткото ми отсъствие се бе разраснало и бе станало много по-бурно.
     За щастие, Лони и Мария бяха прекалено погълнати от това да се натискат, така че усилията ми да се откопча, не се проточиха толкова дълго, колкото обикновено.
     Искаше ми се да изчакам, докато Тони се появи отново, но с Лони и Мария, така погълнати един от друг, вероятно би изглеждало, сякаш го чакам.
     Така че си тръгнах.
     Повтаряйки молитвата си.
     Макар да се тревожех, че тя всъщност ме прави лошото момиче, което бях обещала да не бъда.