• Начало »
  • Споделеният апартамент (ОТКЪС), Бет О'Лиъри

Споделеният апартамент (ОТКЪС), Бет О'Лиъри

    
    Глава 1
    
    ТИФИ
    
    Трябва да призная, че отчаянието кара човек да бъде много по-непредубеден.
    Действително мога да видя някои положителни страни в този апартамент. Яркият мухъл на кухненската стена може да бъде изтъркан, поне в краткосрочен план. Мръсният матрак може да бъде заменен с нов, относително евтин. И човек определено може да твърди, че гъбите, които растат зад тоалетната, внасят едно свежо, естествено усещане на това местенце.
    Гърти и Мо обаче не са отчаяни и не се опитват да бъдат позитивни. Бих определила израженията им като „ужасени“.
    – Не може да живееш тук.
    Това е Гърти. Ботушите ѝ на високи токчета са опрени един в друг, а лактите са прибрани до тялото ѝ, сякаш заема възможно най-малко място в знак на протест, че изобщо се намира тук. Косата ѝ е прибрана в нисък кок и вече е защипана с фиби, така че да може бързо да си сложи адвокатската перука, която носи в съда. Изражението ѝ щеше да бъде комично, ако тук не ставаше дума за моя собствен живот.
    – Трябва да има и друго място, което да ти влиза в бюджета, Тиф – казва притеснено Мо, подавайки глава от шкафа на бойлера. Видът му е дори по-раздърпан от обичайното, подпомогнат от паяжината, която сега виси на брадата му. – Това е по-зле даже от апартамента, който оглеждахме снощи.
    Потърсвам с очи агента по недвижими имоти; слава богу, той не може да ни чуе, понеже пуши на „балкона“ (провисналия покрив на гаража на съседа, който определено не е бил проектиран за ходене отгоре му).
    – Няма да се занимавам повече с поредната от тези адски дупки – обявява Гърти и поглежда часовника си. Осем сутринта е – тя трябва да бъде в Кралския съд в Саутуорк в девет. – Трябва да има и друг вариант.
    – Със сигурност можем да я сместим у нас, не мислиш ли? – предлага Мо за около пети път от събота насам.
    – Сериозно, няма ли да престанеш вече? – подскача Гърти. – Това не е дългосрочно решение. А и ще трябва да спи права, ако изобщо се побере някъде. – Тя ме оглежда с раздразнение. – Не можеше ли да си по-ниска? Щяхме да те сбутаме под масата, ако беше под метър и седемдесет и пет.
    Добивам извинително изражение, но в действителност бих предпочела да остана тук, отколкото на пода на мъничкия, безбожно скъп апартамент, който Мо и Гърти наеха съвместно миналия месец. Никога преди не са живели заедно, дори и когато учехме в университета. Притеснявам се, че това може да доведе до смъртта на приятелството им. Мо е разхвърлян, разсеян и има загадъчната способност да заема адски много място, въпреки относително дребния си размер. Гърти, от друга страна, е прекарала последните три години от живота си в един неестествено чист апартамент, толкова идеален, че приличаше на компютърна симулация. Не съм съвсем сигурна как техните два начина на живот ще се съчетаят, без да взривят цял Западен Лондон.
    Главният проблем обаче е, че ако смятам да спя на нечий под, със същия успех мога направо да се върна в дома на Джъстин. А от единайсет вечерта в четвъртък официално реших, че повече не бива да допускам този вариант. Трябва да вървя напред и трябва да се обвържа с някое място, така че да не мога да се върна.
    Мо си потрива челото и се отпуска върху мръсния кожен диван.
    – Тиф, мога да ти заема малко...
    – Не искам да ми заемаш пари – отвръщам по-рязко, отколкото възнамерявах. – Вижте, наистина трябва да се оправя с това тази седмица. Или ще остана тук, или в споделения апартамент.
    – Искаш да кажеш споделеното легло – намесва се Гърти. – Мога ли да попитам защо трябва да бъде точно сега? Не че не съм очарована. Обаче последно си спомням, че си стоеше кротко в онзи апартамент и очакваше следващия път, в който Oнзи Чието Име Не Бива Да Се Споменава ще благоволи да се отбие.
    Потрепвам от изненада. Не заради отношението – Мо и Гърти никога не са харесвали Джъстин и знам, че мразят фак­та, че все още живея в жилището му, макар той рядко да се вясва там. Просто е необичайно да чуя Гърти да го споменава директно. След последната вечеря за въдворяване на мир, която приключи с ужасна кавга между четирима ни, аз се отказах да се опитвам да направя така, че всички да се разбират, и просто напълно спрях да говоря с Мо и Гърти за Джъстин. Старите навици умират трудно – дори и след като скъсах с него, и тримата все още избягваме да го обсъждаме.
    – И защо е необходимо да бъде толкова евтино? – продължава тя, като пренебрегва предупредителния поглед на Мо. – Знам, че ти плащат жълти стотинки, обаче сериозно, Тифи, нещо за четиристотин на месец е невъзможно в Лондон. Наистина ли си обмислила всичко това? Подобаващо?
    Преглъщам. Усещам, че Мо ме наблюдава внимателно. Това му е лошото да имаш приятел терапевт: Мо на практика е акредитиран четец на мисли и изглежда, никога не изключва суперсилите си.
    – Тиф? – включва се той нежно.
    Ох, дявол да го вземе, просто ще трябва да им покажа. Не ми остава нищо друго. Бързо и всичко накуп, това е най-доб­рият начин, като да сваля лепенка, да вляза в студена вода или да кажа на майка си, че съм счупила някое от украшенията от скрина във всекидневната.
    Пресягам се за телефона си и им показвам съобщението във фейсбук.
    
    Тифи,
    Наистина съм разочарован от начина, по който се държа снощи. Съвсем прекали. Апартаментът е мой, Тифи – мога да се прибирам, когато пожелая и с когото пожелая.
    Очаквах да бъдеш по-благодарна, задето ти позволявам да останеш там. Знам, че раздялата ни беше трудна за теб – знам, че не си готова да си тръгнеш. Но ако смяташ, че това означава, че можеш да пробваш да „налагаш някакви правила“, тогава е време да ми изплатиш наема за последните три месеца. А ще се наложи да плащаш пълната част от наема си и занапред. Патриша казва, че се възползваш от мен, като живееш у нас почти безплатно, и макар винаги да съм се застъпвал за теб пред нея, след вчерашното изпълнение започвам да си мисля, че тя може би е права.
    Джъстин хх
    
    Стомахът ми се преобръща, когато препрочитам изречението с „възползваш се от мен“, защото никога не съм имала намерение да правя подобно нещо. Просто не знаех, че когато си тръгна, този път наистина е бил сериозен.
    Мо първи приключва с четенето.
    – Пак ли се е „отбил“ в четвъртък? С Патриша?
    Извръщам поглед.
    – Има право. Наистина беше мило от негова страна да ме остави там толкова време.
    – Чудно – мрачно се намесва Гърти. – Винаги съм оставала с ясното впечатление, че на него му харесва да си там.
    Тя иска да прозвучи язвително, но до известна степен и аз се чувствам така. Докато съм все още в апартамента на Джъстин, нещата не са наистина приключили. Искам да кажа, всички предишни пъти накрая все се е връщал. Но пък в четвъртък се запознах с Патриша. Истинската, изключително привлекателна, всъщност доста приятна жена, заради която Джъстин ме е зарязал. Никога преди не е имало друга жена.
    Мо хваща ръката ми, а Гърти взема другата. Оставаме така, без да обръщаме внимание на агента по недвижими имоти, който пуши пред прозореца, и аз си позволявам да заплача за момент, само по една голяма сълза по всяка буза.
    – Е, както и да е – казвам ведро, като отдръпвам ръце, за да избърша очите си. – Трябва да се изнеса. Сега. Дори и да исках да остана и да рискувам пак да доведе Патриша, не мога да си позволя наема, а дължа на Джъстин куп пари и наистина не искам да вземам назаем от никого, малко ми е писнало да не си плащам сама за нещата, честно казано, така че... да. Или тук, или споделения апартамент.
    Мо и Гърти се споглеждат. Гърти затваря очи в измъчено примирение.
    – Е, очевидно не можеш да живееш тук. – Отваря очи и протяга едната си ръка. – Покажи ми пак онази обява.
    Подавам ѝ телефона си и сменям съобщението на Джъстин с обявата в „Гъмтрий“ за споделения апартамент.
    
    Двойно легло в слънчев едностаен апартамент в Стокуел, наем триста и петдесет паунда на месец, в който са включени и сметките. На разположение е веднага, за най-малко шест месеца.
    Апартаментът (и стаята/леглото) ще бъдат споделяни с двайсет и седем годишна сестра по палиативни грижи, работи нощни смени и отсъства уикендите. В апартамента е само от девет сутринта до шест привечер. Понеделник до петък. През останалото време е изцяло на ваше разположение! Идеален за човек, който работи от девет до пет.
    За оглед, свържете се с Л. Туоми – данни по-надолу.
    
    – Това не значи просто да споделяте един апартамент, Тиф, а едно легло. Да спиш в едно легло с някой друг, е странно – обажда се притеснено Мо.
    – Ами ако този Л. Туоми е мъж? – пита Гърти.
    Подготвена съм за този въпрос.
    – Няма значение – отвръщам спокойно. – Все пак никога няма да бъдем в леглото по едно и също време, нито дори в апартамента.
    Тези думи са неудобно близки до онези, които изричах, когато оправдавах оставането си в апартамента на Джъстин миналия месец, но все тая.
    – Ти ще спиш с него, Тифани! – възмущава се Гърти. – Всички знаят, че първото правило за споделения апартамент е да не спиш със съквартиранта си.
    – Не мисля, че винаги това е уговорката, която се прави с тези думи – обяснявам аз кисело. – Разбираш ли, Гърти, понякога, когато хората казват, че ще „спят заедно“, в действителност имат предвид...
    Тя ме поглежда дълго и изпепеляващо.
    – Да, благодаря ти, Тифани.
    Подхилкването на Мо спира, когато Гърти извръща погледа си към него.
    – Бих казал, че първото правило в споделен апартамент е да се увериш, че се разбираш добре с другия човек, преди да се нанесеш – обажда се той и умело пренасочва погледа ѝ отново към мен. – Особено при подобни обстоятелства.
    – Очевидно първо ще се срещна с този Л. Туоми. Ако не се харесаме, няма да го вземам.
    След секунда Мо кимва и стисва рамото ми. Всички изпадаме в онзи вид мълчание, което следва приключилото обсъждане на нещо трудно – човек е наполовина благодарен, че е свършило, и наполовина облекчен, че изобщо се е справил с него.
    – Хубаво – отсича Гърти. – Хубаво. Прави каквото е нужно. Трябва да е по-добре от това да живееш в подобен коптор. – Тя тръгва да излиза с маршова стъпка от апартамента, като в пос­ледния момент се завърта, за да се обърне към агента, който влиза от балкона. – А ти – казва му високо – си едно проклятие за обществото.
    Той примигва, докато приятелката ми затръшва вратата. Следва дълго, неловко мълчание.
    Мъжът си гаси цигарата.
    – Е, значи, ви интересува? – пита ме.
    
    * * *
    
    Отивам на работа рано и потъвам в стола си. Работното ми място е най-близкото до дом нещо, с което разполагам в момента. То е пристанище на наполовина сглобени предмети, неща, които са се оказали твърде тежки, за да ги отнеса обрат­но с автобуса, и растения в саксии, подредени по такъв начин, че през тях да виждам приближаващите хора, преди те да са разбрали дали съм на бюрото си. Стената ми от цветя е горещо посрещната като вдъхновяващ пример за интериорен дизайн от повечето ми младши колеги. (Всъщност цялата работа е в това да избираш растения с близък до косата ти цвят, в моя случай червен, и да залягаш/бягаш моментално, когато зърнеш някой, който се движи целенасочено.)
    Първата ми работа днес е да се срещна с Катрин, една от любимите ми авторки. Катрин пише книги за плетене на една или две куки. Купуват се от нишова клиентела, но такъв е случаят на „Бътърфингърс Прес“ – ние обожаваме нишовата клиентела. Специализираме в книгите „ръчни изделия“ и „направи си сам“. Боядисай си чаршафите, разчертай сама кройката на роклите си, изплети си абажур на една кука, направи всичките си мебели от стълби... Ей такива неща.
    Обожавам работата си тук. Това е единственото възможно обяснение за факта, че съм помощник-редактор от три години и половина, изкарвам под екзистенц-минимума за Лондон и не съм направила нищо, за да поправя тази ситуация с, да речем, кандидатстване за работа в издателство, което в действителност изкарва пари. Гърти обича да повтаря, че ми липсва амбиция, но всъщност не това е причината. Просто обожавам тези неща. Като дете прекарвах дните си в четене или в преправяне на играчките ми, докато не ги превърнех в нещо, което повече ми харесва: боядисвах косата на Барби, както и камиончетата си. А сега си изкарвам хляба с четене и изработка на разни неща.
    Е, не точно хляба, както би трябвало да бъде. Просто малко пари. Горе-долу точно толкова, колкото да си платя данъците.
    – Казвам ти, Тифи, плетенето на една кука ще има същия успех, какъвто имаха книжките за оцветяване преди време – обяснява ми Катрин, след като се е настанила в най-хубавата ни стая за конференции и ми е описала плана за следващата си книга. Оглеждам пръста, който размахва в моята посока. Има около петдесет пръстена на всяка ръка, но все още не мога да преценя дали някои от тях са сватбени халки, или годежни пръстени (подозирам, че ако Катрин притежава подобни, те ще бъдат повече от един).
    Тя е на косъм от края на приемливата страна на ексцентричността: има сламеноруса плитка, един от онези тенове на кожата, които някак остаряват добре, и безкрайни истории за нахълтване с взлом къде ли не през шейсетте години на двайсети век, както и за пикаене върху разни неща. Някога е била истинска бунтарка. Дори до ден днешен отказва да носи сутиен, макар те вече да са станали доста удобни и жените като цяло да сме се отказали да се борим с властта, тъй като Бионсе го прави вместо нас.
    – Това би било добре – отвръщам. – Може би трябва да добавим подзаглавие, което да включва думата „грижливо“. Все пак е такова, нали? Или безгрижно?
    Катрин се засмива и отмята глава назад.
    – О, Тифи. Работата ти е нелепа. – Тя ме потупва мило по ръката, след което се пресяга за чантата си. – Ако видиш онзи младеж Мартин – добавя, – предай му, че ще участвам в онова дневно обучение по време на круиз само ако имам разкошна млада асистентка.
    Простенвам. Ясно ми е накъде бие. Катрин обича да ме влачи със себе си на подобни събития – за всеки урок има нужда от жив модел, за да покаже как се вземат мерки на момента, докато разработваш дреха очевидно, и веднъж аз допуснах фаталната грешка сама да се предложа за помощник, когато тя не можеше да открие човек. Сега съм първият ѝ избор. От Пиар отдела са толкова отчаяни да я накарат да ходи на подобни събития, че те също започнаха да ме молят.
    – Прекаляваш, Катрин. Няма да ходя на круиз с теб.
    – Но той е безплатен! Хората плащат хиляди за подобни неща, Тифи!
    – Ти се присъединяваш към круиза само за обиколката на остров Уайт – напомням ѝ. Мартин вече ме е информирал накратко. – А и се пада през уикенда. Аз не работя през уикенда.
    – Това не е работа – настоява Катрин, като събира бележките си и ги прибира в чантата си в пълен безпорядък. – Ще бъде едно прекрасно съботно пътуване по вода с една от приятелките ти. – Тя млъква за кратко. – С мен – пояснява. – Приятелки сме, нали?
    – Аз съм ти редактор! – казвам, като я избутвам от стаята за конференции.
    – Помисли си по въпроса, Тифи! – невъзмутимо ми виква тя през рамо. Забелязва Мартин, който вече хвърчи към нея от мястото си до принтерите. – Няма да участвам без нея, Мартин, момчето ми! Тя е човекът, с когото трябва да говориш!
    И след това вече я няма, а мърлявите стъклени врати на офиса ни се полюшват зад гърба ѝ.
    Мартин се обръща към мен.
    – Харесват ми обувките ти – започва с очарователна усмивка.
    Аз потръпвам. Не мога да понасям Мартин от Пиар отдела. Той употребява изрази като „да се залавяме“ по време на съвещания и щрака с пръсти на Руби, която е маркетингов специалист, но Мартин, изглежда, я смята за своя лична асистентка. Той е само на двайсет и три, но е решил, че ако се прави на по-възрастен, ще му е по-лесно безмилостно да се стреми към издигане в службата, затова винаги използва този отвратителен духовит тон и се опитва да говори с изпълнителния ни директор за голф.
    Обувките обаче наистина са страхотни. Лилави кубинки в стил „Док Мартенс“ с изрисувани бели лилии отгоре, които ми отнеха по-голямата част от съботата. Умението ми да майс­торя и персонализирам наистина се подобри значително, след като Джъстин ме заряза.
    – Благодаря, Мартин – отвръщам, като вече се опитвам да се промъкна обратно в безопасното убежище на бюрото си.
    – Лийла спомена, че си търсиш място за живеене – продължава той.
    Поколебавам се. Не съм сигурна накъде бие. Имам предчувствие обаче, че не е на добро.
    – Двамата с Хана – една жена от Маркетинговия отдел, която винаги бърчи нос на модния ми усет – разполагаме с резервна стая. Може да си видяла във фейсбук, но реших, че е добре да го спомена и нали знаеш, в реалния живот. Леглото е единично, но... ами предполагам, че това едва ли ще представ­лява проблем за теб сега. Тъй като сме приятели, двамата с Хана решихме, че можем да ти я предложим за петстотин на месец плюс сметките.
    – Много мило от ваша страна! – възкликвам. – Но всъщност току-що си намерих апартамент.
    Е, един вид. Почти. О, господи, ако Л. Туоми не иска да ме приеме, ще трябва ли да живея с Мартин и Хана? Имам предвид, аз вече прекарвам всеки работен ден с тях и честно казано, това е твърде много Мартин-и-Хана време за моя вкус. Не съм убедена, че моята (вече колеблива) решителност да се махна от апартамента на Джъстин може да издържи на представата за Мартин, който ме преследва за плащане на наема, и Хана, която всяка сутрин ме вижда в оцапаната ми с овесена каша пижама с надпис „Време за приключения“.
    – О. Ами добре. Ще трябва да намерим някой друг тогава. – Изражението на Мартин се променя и става лукаво. Надушил е вина. – Можеш да ми се реваншираш, като отидеш с Катрин на онзи...
    – Не.
    Той въздъхва драматично.
    – Господи, Тифи. Това е безплатен круиз! Не ходиш ли на такива постоянно?
    Ходех на такива постоянно, когато прекрасното ми и сега вече бивше гадже ме водеше на тях. Плавахме от карибски остров на карибски остров в слънчевата омара на романтичното блаженство. Разглеждахме европейски градове, след което се отправяхме към кораба за невероятен секс в малката си каюта. Тъпчехме се на шведската маса, след което се излежавахме на палубата и наблюдавахме как чайките кръжат над нас, докато лениво обсъждахме бъдещите си деца.
    – Отказах се от тях – отрязвам го и се пресягам за телефона. – А сега, ако ме извиниш, трябва да проведа един разговор.
    
    
    
    Глава 2
    
    ЛЕОН

    Телефонът ми звъни, докато доктор Пател предписва лекарства на Холи (малко момиче с левкемия). Лош момент. Много лош момент. Доктор Пател не е доволна от прекъсването и го показва ясно. Изглежда, е забравила, че аз също, като нощна сестра, трябваше да съм си тръгнал в осем и въпреки това все още съм тук и се занимавам с болни хора и раздразнени консултанти като доктор Пател.
    Затварям, когато звъни, естествено. Напомням си да проверя гласовата поща и да сменя тона на звънене на нещо по-малко злепоставящо. (Това се нарича „джайв“ и е твърде фънки за болнична обстановка. Не че фънкът няма място в болница, но просто невинаги е подходящ.)
    Холи: Защо не вдигна? Това не е ли невъзпитано? Ами ако се обажда приятелката ти с късата коса?
    Доктор Пател: Невъзпитано е да оставиш телефона си на звук по време на визитация. Макар да съм изненадана, че който и да е било изобщо се е опитал да му се обади по това време.
    Поглед към мен – полураздразнен, полуразвеселен.
    Доктор Пател: Може би си забелязала, че Леон не е много по приказките, Холи.
    Навежда се съучастнически.
    Доктор Пател: Един от специализантите има теория по въп­роса. Твърди, че Леон има ограничен запас от думи за всяка смяна и когато дойде това време от денонощието, вече напълно го е изчерпал.
    Няма да удостоя това с отговор.
    Като стана дума за приятелка с къса коса: още не съм казал на Кей за онова със стаята. Нямах време. Също така избягвам неизбежния конфликт. Но наистина трябва да ѝ се обадя по-късно тази сутрин.
    Тази вечер мина добре. Болката на господин Прайър отслабна достатъчно, че да започне да ми разказва за мъжа, в който се влюбил в окопите: тъмнокос чаровник, на име Джони Уайт, с изваяна челюст на холивудска звезда и палаво пламъче в очите. Прекарали едно отчаяно, романтично, разкъсвано от война лято, след което ги разделили. Джони Уайт бил отведен в болница заради психическо разстройство вследствие на тежките бойни условия. Никога повече не се срещнали. Господин Прайър е можел да се забърка в големи неприятности (хомосексуалността не е нещо, което допада на военните).
    Бях изморен, енергията от кафето ме напускаше, но останах с пациента след предаването на смяната. При него никога не идват посетители, а той обича да говори, когато може. Не успях да се измъкна от разговора без шал (четиринайсетия ми от господин Прайър). Мога да кажа „не“ само определен брой пъти, а господин Прайър плете толкова бързо, че се чудя защо някой изобщо си е правил труда с индустриалната революция. Доста сигурен съм, че той е по-бърз от машина.
    
    * * *
    
    Слушам гласовата си поща, след като съм изял опасно препретоплено пържено пиле, гледайки епизода на „Мастършеф“ от миналата седмица.
    Съобщение: Здравейте, Л. Туоми ли е на телефона? Уф, мамка му, вие не можете да отговорите... винаги правя този номер на гласовите пощи. Добре, просто ще продължа, като приемам, че сте Л. Туоми. Името ми е Тифи Мур и се обаждам за обявата от „Гъмтрий“ за стаята. Вижте, приятелите ми мислят, че е странно да делим едно легло, макар че ще бъде по различно време, но мен това не ме притеснява, ако не е проблем за вас, и за да съм честна, бих направила почти всичко за апартамент в центъра на Лондон, в който да мога да се нанеса веднага на тази цена. [Пауза.] О, господи, не всичко. Има купища неща, които не бих направила. Не съм някоя... Не, Мартин, не сега, не виждаш ли, че разговарям по телефона?
    Кой е Мартин? Дете? Нима тази дърдореща жена с есекски акцент иска да доведе дете в апартамента ми?
    Съобщението продължава: Съжалявам, това е колегата ми, иска да отида на круиз с една дама на средна възраст, която ще говори с пенсионери за плетене на една кука.
    Не беше обяснението, което очаквах. По-добро, определено, но повдига много въпроси.
    Съобщението продължава: Вижте, просто ми се обадете или ми пишете, ако стаята е все още свободна, става ли? Много съм прибрана, няма да ви се пречкам и все още имам навика да готвя двойни количества за вечеря, така че, ако обичате домашно приготвена храна, мога да ви оставям.
    Тя диктува номера си. Точно навреме се сещам да си го запиша.
    Жената е досадна, определено. И е жена, което може да подразни Кей. Но само още двама души се обадиха: единият пита дали имам проблем с таралежи за домашни любимци (отговор: не, стига да не живеят в моя апартамент), а другият със сигурност беше наркодилър (не осъждам прибързано – предложи ми наркотици по време на обаждането). Трябват ми още триста и петдесет паунда на месец, ако искам да продължавам да плащам на Сал без помощта на Кей. Това е единственият наличен план. А и никога всъщност няма да виждам тази досадна жена. Ще бъда в апартамента само когато досадната жена не е.
    Пиша ѝ.
    
    Здравей, Тифи. Благодаря за съобщението. Ще се радвам да се запознаем и да се уговорим за апартамента ми. Как ти звучи събота сутринта? Поздрави, Леон Туоми.
    
    Мило съобщение от нормален човек. Удържам всички пориви да попитам какъв е планът за круиз на Мартин, макар да съм любопитен.
    Тя отговаря почти моментално.
    
    Здравей! Чудесно. В десет часа в самия апартамент тогава? х
    
    Нека бъде девет или ще заспя! Ще се видим тогава. Адресът е в обявата. Поздрави, Леон.
    
    Ето. Готово. Лесно: триста и петдесет паунда на месец са почти в кърпа вързани. Сега да кажа на Кей.