ГЛАВА 1
Харесва ми да наблюдавам Питър, когато не знае, че го гледам. Харесва ми да се възхищавам на правата линия на брадичката му, на извивките на скулите му. Лицето му е открито и невинно – определено е приветливо. И тази приветливост разчувства сърцето ми най-много.
Петък вечер е и сме в дома на Гейб Ривера след играта на лакрос. Нашето училище спечели, затова всички сме с приповдигнато настроение и най-вече Питър, защото той спечели последната точка, която ни направи победители. Той е в другия край на стаята и играе покер с няколко момчета от отбора. Наклонил е стола си назад и е подпрял гръб на стената. Косата му още е мокра от душа след състезанието. Аз съм на дивана с приятелите си Лукас Крапф и Пами Субкоф. Те преглеждат последния брой на „Тийн Вог“ и спорят дали Пами трябва да има бретон.
– Ти как мислиш, Лара Джийн? – пита Пами и прокарва пръсти през червената си като морков коса. Пами ми е нова приятелка и трябва да я опозная, защото се среща с Даръл, който е добър приятел на Питър. Лицето ѝ е като на кукла, кръгло като палачинка и обсипано с лунички като раменете ѝ.
– Хм, мисля, че бретонът е сериозна работа и не трябва да се взема решение така набързо. Зависи колко бързо расте косата ти, понякога е необходима година, за да израсте. Но ако си сериозна, мисля, че трябва да изчакаш до есента, защото лятото ще дойде, преди да си се усетила, и бретонът може да лепне за кожата ти и да те дразни… – Погледът ми отново се стрелва към Питър, той вдига глава и забелязва, че го гледам. И вдига въпросително вежди. Аз само се усмихвам и поклащам глава.
– Значи без бретон?
Телефонът в чантата ми вибрира. Съобщение от Питър.
Искаш да си тръгваш ли?
Не.
Защо тогава ме гледаш?
Защото искам.
Лукас чете над рамото ми. Аз го отблъсквам, а той поклаща глава и казва:
– Наистина ли си пишете съобщения, въпреки че сте само на няколко метра един от друг?
Пами сбърчва нос и казва:
– Очарователно.
Тъкмо се каня да им отговоря, но вдигам поглед и виждам Питър да върви към мен.
– Време е да заведа момичето си у дома – казва.
– Колко е часът? – питам. – Толкова ли е късно вече?
Питър ми помага да стана от дивана и да си облека якето. После ме хваща за ръката и ме повежда през дневната на Гейб. Аз хвърлям поглед през рамо, махам с ръка и извиквам:
– Чао, Лукас! Чао, Пами! И мисля, че бретонът страшно ще ти отива!
– Защо вървиш толкова бързо? – питам Питър, докато той ме води през предния двор към завоя, където е паркирана колата.
Той спира пред колата, дръпва ме към него и ме целува – все така бързо.
– Не мога да се концентрирам в картите си, когато ме гледаш така втренчено, Кови.
– Съжалявам – опитвам се да кажа, но той ме целува отново.
Влизаме в колата, поглеждам таблото и виждам, че е само полунощ. Казвам:
– Остава още час до прибирането ми у дома. Какво друго ще правим?
От всичките ми познати аз съм единствената, която има вечерен час. Когато часовникът удари един, се превръщам в тиква. Вече всички са свикнали с това: гаджето Пепеляшка на Питър Кавински, което трябва да си е у дома до един часа след полунощ. Никога не съм имала нещо против да имам вечерен час. Защото, наистина, не пропускам нищо чак толкова прекрасно, а и каква беше онази стара поговорка – нищо хубаво не се случва след два часа след полунощ. Освен ако не ти харесва да гледаш как хората се надпиват с бира часове наред. Не и аз. Не, аз предпочитам да съм облякла фланелените си пижами, да съм изпила чаша хубав чай и да съм с книга в ръка, много благодаря.
– Нека просто отидем у вас. Искам да вляза, да поздравя баща ти и да постоя малко. Може да изгледаме останалата част от „Извънземни“. – Двамата с Питър се придвижваме по списъка с филми, който се състои от моите любими филми, които той не е гледал, и от неговите любими филми, които аз не съм гледала, както и от такива, които никой от нас не е гледал. „Извънземни“ е от любимите филми на Питър и се оказва, че е доста добър. И макар че някога Питър бе заявил, че не харесва романтични комедии, „Безсъници в Сиатъл“ доста му хареса, което ми донесе истинско облекчение, защото просто не виждам как е възможно да съм с някого, който не харесва „Безсъници в Сиатъл“.
– Нека още да не се прибирам у дома – казвам. – Да отидем някъде.
Питър се замисля за миг, потропва с пръсти по волана, после казва:
– Знам къде може да отидем.
– Къде?
– Почакай и ще видиш – казва той и сваля прозореца. Хладният нощен въздух нахлува в колата.
Облягам се назад. Улиците са безлюдни, светлините в повечето къщи не светят.
– Нека позная. Ще отидем в някое заведение, защото ти се хапват палачинки с боровинково сладко.
– Не.
– Хмм. Прекалено късно е за „Старбъкс“, а „Бискит Соул Фуд“ е затворено.
– Хей, храната не е единственото, за което мисля – възразява той. После пита: – Останаха ли още курабийки в онази пластмасова кутия?
– Не, но може да има още у дома, ако Кити не ги е изяла всичките. – Провесвам ръка през прозореца. Не останаха още много такива хладни нощи, в които да имаш нужда от яке.
Хвърлям поглед с крайчеца на окото си към профила на Питър. Понякога все още не мога да повярвам, че е мой. Най-красивото момче от всички красиви момчета на света е мое, само мое.
– Какво? – казва той.
– Нищо – отговарям аз.
След десет минути караме към кампуса на Университета на Вирджиния, само че никой не го нарича така. Наричат го Землището. Питър паркира до тротоара. Тихо е за петъчна вечер в университетско градче, но сега е пролетната ваканция на колежа, така че по-голямата част от учащите са си у дома.
Прекосяваме моравата, хванати за ръце. Изведнъж ме обзема паника. Заковавам се на място и питам:
– Хей, нали не е лоша поличба да дойда тук, преди да съм приета?
Питър се засмива.
– Това не е сватба. Няма да се жениш за колежа.
– Лесно ти е да го кажеш, вече си приет.
Питър бе дал устно обещание на отбора по лакрос на университета миналата година, а после, през есента, кандидатства. Като повечето спортисти с прилични оценки беше приет веднага. Когато през януари получи официално потвърждение, че е приет, майка му организира парти, а аз направих торта, върху която с жълта глазура бе изписано: Ще отдам таланта си на УВ.
Питър ме дръпва за ръката и казва:
– Хайде, Кови. Ние сами правим късмета си. Освен това, бяхме тук преди два месеца за онова нещо в центъра Милър.
Отпуснах се.
– О, да.
Продължихме да вървим през моравата. Сега знам къде отиваме. Към ротондата, за да седнем на стъпалата. Ротондата е дело на Томас Джеферсън, който е основал и училището. Направил е дизайна за нея след Пантеона с неговите бели колони и огромно кубе. Питър затичва в стил Роки нагоре по каменните стъпала и сяда. Сядам пред него, облягам се назад и подпирам ръце на коленете му.
– Знаеш ли – започвам, – че едно от нещата, които правят Университета на Вирджиния уникален, е, че центърът, който е тук, в ротондата, е библиотека, а не църква? Защото Джеферсън вярвал, че трябва да има разделение между църквата и училището.
– Това в брошурата ли го прочете? – заяде се с мен Питър и ме целуна по врата.
Казвам замечтано:
– Научих го по време на обиколката миналата година.
– Не ми каза, че си била на обиколка. Защо ще ходиш на обиколка, след като си оттук? Била си тук милион пъти!
Прав е за това, че съм била тук милион пъти – израснала съм с посещенията на семейството си тук. Когато майка ми беше още жива, ходехме на представленията на „Халъбахус“, защото майка ми обожаваше акапелното пеене. Имаме семейна снимка, направена на моравата. В слънчеви дни, след църква, си правехме пикници тук.
Обръщам се и поглеждам Питър.
– Отидох на обиколката, защото исках да знам всичко за университета! Неща, които няма как да знам само защото живея тук. Например знаеш ли в коя година са допуснали жените?
Той се почесва по тила.
– Хм… не знам. Университетът е основан през 1819 година. Така че, да речем, през 1920 година?
– Не. През 1970-а. – Обръщам се и отново гледам напред, към кампуса. – След сто и петдесет години.
Заинтригуван, Питър казва:
– Уха. Това е лудост. Добре, кажи ми още факти.
– Университетът е единственият в САЩ, който е в списъка на ЮНЕСКО за обекти, които са световно природно и културно наследство – започвам.
– Няма значение, не ми казвай повече факти – казва Питър, а аз го удрям по коляното. – Кажи ми нещо друго. Кажи ми какво очакваш с най-голямо нетърпение, като дойдеш тук.
– Първо ти ми кажи.
Питър отговаря веднага:
– Това е лесно. Да тичам гол по моравата с теб.
– Това очакваш повече от всичко? Да тичаш наоколо гол? – Бързам да добавя: – Никога няма да го направя, между другото.
Той се засмива.
– Това е традиция. Мислех, че знаеш всичко за университетските традиции.
– Питър!
– Просто се пошегувах. – Той се навежда и ме прегръща през раменете. Потрива нос във врата ми, както обича. – Твой ред е.
Аз си позволявам да се замечтая за минутка. Ако ме приемат, какво ще очаквам с най-голямо нетърпение? Има толкова много неща, че едва ли мога да ги изброя всичките. Да ям всеки ден вафли с Питър в трапезарията. Да се пързаляме по склона, когато има сняг. Да си правим пикници, когато е топло. Да стоим будни по цяла нощ и да разговаряме, а после да се събуждаме и пак да разговаряме. Да си перем дрехите късно посред нощ и да тръгваме на пътувания в последната минута. Всичко. Накрая казвам:
– Не искам да казвам предварително, за да не ми донесе лош късмет.
– Хайде!
– Добре, добре… Предполагам, че с най-голямо нетърпение очаквам… да ходя в залата Макгрегър винаги когато пожелая. – Наричат я стаята на Хари Потър заради килимите, полилеите, кожените столове и портретите по стените. Рафтовете с книги се простират от пода до тавана, а книгите са зад метални решетки, които предпазват скъпоценните като тях предмети. Тази стая е от различно време. Там е много тихо, благоговейно дори. Едно лято – трябва да съм била на пет или шест години, защото Кити още не беше родена – мама ходеше на курс в университета и учеше в залата Макгрегър. Двете с Марго или оцветявахме, или четяхме. Майка ми я наричаше Вълшебната библиотека, защото двете с Марго никога не се карахме там. И двете бяхме тихи като църковни мишки, благоговеехме пред всичките тези книги и по-големите от нас деца, които учеха.
Питър изглежда разочарован. Сигурна съм, че е така, защото е очаквал да кажа нещо, свързано с него. С нас. Но по някаква причина искам засега да запазя надеждите си за себе си.
– Може да идваш с мен в залата Макгрегър – казвам. – Но трябва да обещаеш да бъдеш тих.
Питър казва с любов:
– Лара Джийн, само ти можеш да очакваш с нетърпение да висиш в някоя библиотека.
Всъщност, ако се съди дори само по Пинтерест, сигурна съм, че много хора биха очаквали с нетърпение да висят в такава красива библиотека. Просто не хора, които Питър познава. Той ме мисли за странна. Не възнамерявам да му кажа, че всъщност не съм толкова странна; че всъщност много хора обичат да си стоят у дома, да пекат курабийки, да лепят изрезки в албуми и да висят в библиотеки. Повечето от тях вероятно са прехвърлили петдесетте, но все пак. Харесва ми как ме гледа, сякаш съм горска нимфа, която е срещнал и трябва на всяка цена да заведе у дома си.
Питър изважда телефона си от джоба на връхната си дреха с качулка.
– Дванайсет и половина е. Скоро трябва да вървим.
– Вече? – въздъхвам. Харесва ми да съм тук късно през нощта. Сякаш цялото място е наше.
Университетът на Вирджиния винаги е бил в сърцето ми. Никога не съм очаквала да уча някъде другаде и дори не съм мислила за това. Щях да кандидатствам по-рано, заедно с Питър, но педагогическата ми съветничка, госпожа Дювал, ме посъветва да не го правя. Според нея бе по-добре да изчакам, за да могат да видят оценките ми от първия срок на последната година, защото е добре да кандидатстваш, когато си на върха на представянето си.
И така, аз подадох молба в пет училища. Отначало щеше да бъде единствено Университетът на Вирджиния, където щеше да е най-трудно да вляза, но бе само на петнайсет минути от дома ми. „Уилям енд Мери“ беше на второ място по трудност в приемането, а беше и вторият ми избор (на два часа път от дома ми). После идваха Университетът на Ричмънд и „Джеймс Мадисън“, и двата само на час път, което не беше зле за трети избор. Всичките в нашия щат. А после госпожа Дювал ме подтикна да кандидатствам и в едно училище извън щата, просто за всеки случай, за да имам повече възможности. И така кандидатствах в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Наистина е трудно да влезеш в университет извън щата, но го избрах, защото ми напомняше Университета на Вирджиния. Има добра програма по свободни изкуства и не е прекалено далеч. Достатъчно близо е да се прибера набързо, ако има нужда.
Но ако имах избор, пак щях да избера Университета на Вирджиния по всяко време. Никога не съм искала да бъда далеч от дома. Не съм като по-голямата си сестра. Нейната мечта беше да замине надалеч. Тя винаги е искала света. Аз искам просто дома си и понеже за мен Вирджинският университет е дом, всички други колежи губят в сравнение с него. Идеалният кампус, като излязъл от книжка с приказки, съвършен във всяко едно отношение. И разбира се, Питър.
Оставаме още малко, споделям с Питър още факти за университета, а той ми се присмива, че знам толкова много. После ме закарва у дома. Почти един часът след полунощ е, когато спираме пред дома ми. Всички лампи на долния етаж са изгасени, но тази в спалнята на татко свети. Той никога не си ляга, преди да се прибера. Каня се да сляза от колата, когато Питър протяга ръка и ме спира.
– Дай ми моята целувка за лека нощ – казва.
Засмивам се.
– Питър! Трябва да вървя.
Той инатливо затваря очи и чака, а аз се навеждам напред и го целувам бързо по устните.
– Ето. Доволен ли си?
– Не. – Целува ме отново, сякаш имаме цялото време на света, и казва: – Какво ще стане, ако се върна, след като всички са заспали, прекарам нощта при теб и си тръгна рано сутринта? Да кажем, преди зазоряване?
Отговарям с усмивка:
– Не може, така че никога няма да разберем.
– Но какво ще стане, ако го направя?
– Баща ми ще ме убие.
– Не, няма.
– Ще убие теб.
– Не, няма.
– Да, няма – съгласявам се. – Но ще бъде много разочарован от мен. И много ядосан на теб.
– Само ако ни хванат – казва Питър, но е обезсърчен. Той също няма да рискува. Много внимава да запази доброто отношение на татко към него. – Знаеш ли какво очаквам с най-голямо нетърпение? – Подръпва плитката ми, преди да каже: – Да не се налага да казвам „лека нощ“. Мразя да казвам „лека нощ“.
– Аз също – казвам.
– Нямам търпение да влезем в колежа.
– Аз също – казвам и го целувам още веднъж, преди да скоча от колата и да затичам към вкъщи. Вдигам поглед към луната, към всички звезди, покрили нощното небе като одеяло, и си пожелавам нещо. Мили боже, моля те, моля те, нека ме приемат в Университета на Вирджиния.
ГЛАВА 2
– С розов или златен прашец да посипя перуката на Мария? – Поднасям великденското си яйце към екрана на компютъра, за да го види Марго. Боядисала съм го в светлотюркоазено и съм го украсила с образа на Мария Антоанета.
– Приближи го още – казва Марго и присвива очи в камерата. По пижама е, а на лицето си има подхранваща маска. Косата ѝ е пораснала малко под раменете, което вероятно означава, че скоро ще я подстриже. Имам чувството, че вече ще я носи винаги къса. Наистина ѝ отива.
В Шотландия е нощ, а тук е още следобед. Разделят ни пет часа и близо шест хиляди километра. Тя е в спалнята си, а аз седя до кухненската маса, заобиколена от великденски яйца, купички с боя, кристали, стикери и пухкавите бели пера, които прибрах, когато правих коледни украшения преди няколко години. Подпряла съм лаптопа си на куп готварски книги. Марго ми прави компания докато привършвам с украсяването на яйцата.
– Мисля да направя перлен кръг около нея, ако това ще ти помогне да вземеш решение – казвам.
– В такъв случай, бих казала, че прашецът трябва да бъде розов – казва тя и потупва маската си. – Розовото ще изпъква повече.
– И аз така мислех – казвам и започвам да нанасям прашеца със стара четчица за очни сенки. Снощи прекарах часове наред докато отстраня жълтъка на яйцата. Това трябваше да е забавление за двете ни с Кити както в старите дни, но тя се отказа, когато Маделин Клингър я покани у дома си. Покана от Маделин Клингър беше рядко и значимо събитие, така че, разбира се, не можех да откажа това на Кити.
– Остава още малко и ще разбереш, нали?
– По някое време този месец. – Започвам да подреждам перлите в редица. Част от мен иска с това да е вече приключено, докато друга се радва да е все още в неизвестност и да се надява.
– Ще те приемат – казва Марго и това е като официално изявление. Изглежда, че всички около мен смятат, че непременно ще ме приемат в Университета на Вирджиния. Питър, Кити, Марго, баща ми. Педагогическата ми съветничка, госпожа Дювал. Никога няма да се осмеля да изрека това на глас от страх да не предизвикам съдбата, но може би аз също мисля така. Работих упорито и имам двеста точки на приемния изпит. Оценките ми са почти толкова добри, колкото бяха тези на Марго, а Марго беше приета. Направих всичко необходимо, но дали то ще бъде достатъчно? На този етап мога само да чакам и да се надявам. Да се надявам и да се надявам.
Залепвам малка бяла панделка на върха на яйцето си, но спирам и хвърлям подозрителен поглед на сестра си.
– Я почакай. Ако ме приемат, ще започнеш ли да ме убеждаваш да се запиша някъде другаде, само за да мога да разперя крилете си?
Марго се засмива и маската се изпъва. После казва:
– Не. Вярвам, че знаеш кое е най-добре за теб.
Мога да кажа, че наистина вярва в това. Става ясно от думите ѝ и начина, по който ги изрича. Аз също имам доверие в себе си. Вярвам, че когато дойде моментът, ще знам кое е най-добре за мен. А за мен Университетът на Вирджиния е най-доброто. Знам го.
– Казвам само, че трябва да си имаш свои приятели. Питър ще има тълпи от приятели заради спорта, а неговите приятели няма да са непременно от този тип хора, които би избрала за свои приятели. Така че, непременно трябва да имаш свои. Намери своите хора. Университетът на Вирджиния е голям.
– Ще го направя – обещавам.
– И непременно се присъедини към Азиатската асоциация. Единственото, което ми липсва като ходя на училище в друга държава, е азиатско-американската група. Знаеш ли, определено е важно да намериш своята расова идентичност в колежа. Както направи Тим.
– Тим кой?
– Тим Монахън от моя клас.
– О, Тим – казвам. Тим Монахън е кореец и е осиновен. Няма чак толкова много азиатци в нашето училище, така че много добре знаем кой кой е. Е, поне приблизително.
– Той не се движеше в средите на азиатците в гимназията, но после отиде в Техническия и там срещна тълпи от корейци. И сега, мисля, е президент на Азиатското братство.
– Еха!
– Няма да членуваш в някой женски клуб, нали? – Побърза да добави: – Няма да те съдя, ако го направиш!
– Не съм мислила за това.
– Но Питър вероятно ще членува в някое братство.
– Не е казал нищо за това… – Макар че не е казал нищо, лесно мога да си го представя като член на някое братство.
– Чух, че е трудно, ако гаджето ти членува някъде, а ти – не. Нещо за смесването на средите и други такива неща. Като че ли ще е по-лесно, ако все пак членуваш в някой женски клуб. Не знам. На мен всичко това ми се струва глупаво, но може и да си струва. Чух, че там обичат да изработват разни неща. – Тя повдига вежди.
– Като говорим за това… – Вдигам яйцето си, за да може да го види. – Та-да!
Марго се приближава към камерата, за да погледне.
– Трябва да влезеш в бизнеса за украса на яйца! Искам да видя и другите.
Вдигам кората с яйцата. Имам цяла дузина – бледорозови с неоноворозов ръб, брилянтно сини и лимоновожълти, както и лавандулови с изсушени пъпки от растението. Радвам се, че имах извинение да използвам изсушената лавандула. Купих цяла кесия преди месеци, за да приготвя крем брюле, и тя само заемаше място в килера.
– Какво ще правиш с тях? – пита Марго.
– Ще ги занеса в „Белвю“, за да ги изложат в приемната. Защото мястото изглежда ужасно. Прилича на болница.
Марго се обляга на възглавниците.
– Как са всички в „Белвю“?
– Добре. Бях толкова заета с кандидатстването в колежа и последната година в гимназията, че не ходех там толкова често, както по-рано. Сега, когато вече официално не работя там, е много по-трудно да намеря време. – Завъртам яйцето в ръцете си. – Мисля, че ще дам това на Сторми. Подходящо е за нея. – Оставям яйцето с образа на Мария Антоанета да изсъхне, вземам лилаво яйце и започвам да го обсипвам с камъчета във веселите цветове на желираните бонбони. – От сега нататък ще ходя там по-често.
– Трудно е – съгласява се Марго. – Да отидем заедно, когато си дойда у дома за пролетната ваканция. Искам да запозная Сторми с Рави.
Рави е гадже на Марго от шест месеца. Родителите му са от Индия, но е роден в Лондон и говори с аристократичен акцент. Когато се запознахме по скайп, му казах:
– Говориш като принц Уилям.
Той се засмя и каза:
– Наздраве.
Той е с две години по-голям от Марго и може би защото е по-голям, а може би защото е англичанин, изглежда изтънчен и никак не прилича на Джош. Не искам да кажа, че е сноб, но е различен. По-културен, вероятно защото живее в Лондон и ходи на театър, когато пожелае, и се среща със сановници и други подобни, защото майка му е дипломат. Когато споделих тези си мисли с Марго, тя се засмя и отвърна, че мисля така само защото още не го познавам, и че Рави всъщност е недодялан и въобще не е изтънчен като принц Уилям.
– Не се оставяй акцентът да те заблуди – каза.
Ще доведе Рави у дома през пролетната ваканция, така че, предполагам, ще мога сама да го преценя. Планът е Рави да остане у дома два дни, а после да отиде до Тексас да се види с роднини. А Марго да остане с нас до края на седмицата.
– Нямам търпение да се срещна с него на живо – казвам и тя се усмихва лъчезарно.
– Ще го харесаш.
Сигурна съм, че ще го харесам. Харесвам всички, които тя харесва, но най-хубавото е, че сега, когато Марго опознае Питър по-добре, ще види колко е специален. И когато и Рави е тук, ще можем да излизаме четиримата заедно. Истинска двойна среща.
Двете със сестра ми сме влюбени по едно и също време и имаме какво да споделяме. Това е прекрасно!
ГЛАВА 3
На следващата сутрин си слагам от червилото с цвят на мак, с което Сторми най-много ме харесва, поставям великденските яйца в плетена бяла кошничка, вземам ги с мен и подкарвам към „Белвю“. Спирам на рецепцията, за да оставя яйцата и да побъбря малко с Шанис. Питам я какво ново има и тя отговаря, че има две нови доброволки, и двете от Университета на Вирджиния, което ме кара да се чувствам малко виновна, че не идвам тук толкова често.
Казвам „довиждане“ на Шанис и отивам при Сторми с моето великденско яйце. Тя отваря вратата, облечена в тъмнорозово кимоно. Сложила си е и червило в тон.
– Лара Джийн! – извиква. След като ме прегръща, се засуетява около мен: – Гледаш корените на косата ми, нали? Знам, че трябва да я боядисам.
– Едва се забелязва – уверявам я.
Тя е много развълнувана заради яйцето с образа на Мария Антоанета и казва, че няма търпение да го покаже на Алиша Ито, нейна приятелка и съперница.
Седим на дивана ѝ, тя ми се заканва с пръст и казва:
– Сигурно си много влюбена в приятеля си, щом едва намираш време да дойдеш да ме видиш.
Разкаяна, казвам:
– Съжалявам. Сега, след като вече съм кандидатствала в колежа, ще идвам по-често.
– Хм!
Най-добрият начин да се справиш със Сторми, когато е в такова настроение, е да я ласкаеш.
– Само правя това, което ти ми каза, Сторми.
Тя накланя глава на една страна.
– Какво съм ти казала?
– Да ходя на много срещи и да имам много приключения – точно като теб.
Тя свива начервените си устни и се опитва да не се усмихне.
– Е, дала съм ти много добър съвет. Продължавай да слушаш Сторми и ще си в отлично състояние. А сега ми кажи нещо пикантно.
Засмивам се.
– Животът ми не е така пикантен.
Тя ме пита:
– Не ти ли предстоят балове? Кога е този за завършването?
– Едва през май.
– Е, имаш ли рокля?
– Още не.
– По-добре да се заемеш с въпроса. Не искаш някое друго момиче да носи роклята ти, мила. – Изучава лицето ми. – С твоята кожа, мисля, че трябва да носиш розово. – После очите ѝ светват и тя щраква с пръсти. – Това ми напомня! Има нещо, което искам да ти дам. – Сторми скача и отива в спалнята си. Връща се с малка кадифена кутийка.
Отварям я и ахвам. Подарява ми пръстена си с розовия диамант! Онзи, който има от ветерана, изгубил крака си във войната.
– Сторми, не мога да го приема.
– О, ще го приемеш. Ти си точно момичето, което трябва да го носи.
Бавно изваждам пръстена и го поставям на лявата си ръка и, о, как блести.
– Красив е! Но наистина не трябва…
– Твой е, мила. – Сторми ми намига. – Послушай съвета ми, Лара Джийн. Никога не казвай „не“, когато всъщност искаш да кажеш „да“.
– Тогава… Да! Благодаря ти, Сторми! Обещавам да се грижа добре за него.
Тя ме целува по бузата.
– Знам, мила.
Веднага щом се прибирам у дома, прибирам пръстена в кутията си с бижута.
* * *
По-късно същия ден съм в кухнята с Кити и Питър и чакам шоколадовите си курабийки да се охладят. През последните няколко седмици полагам усилия да подобря рецептата си за шоколадови курабийки, а Питър и Кити са помощниците ми в това начинание. Кити ги предпочита тънки и твърди, докато Питър ги харесва по-бухнали и по-меки. Моята перфектна курабийка е комбинация от двете. Хрупкава, но мека. Светлокафява, не ѝ липсва нито цвят, нито аромат. Придавам ѝ височина, но не е прекалено „подпухнала“. Такава курабийка се стремя да направя.
Прочела съм всичко в интернет по въпроса, разгледала съм снимките на всички курабийки, приготвени с бяла захар, както и на такива със смес от бяла и кафява, на приготвени с хлебна сода и на такива с бакпулвер, с ванилия и ванилов екстракт, кръгли, квадратни и правоъгълни. Натисках сладките с чаша, за да се сплескат равномерно. Първо замразявах тестото, после го нарязвах. Опитах и като първо го нарязвах, а после замразявах. Но моите курабийки все стават прекалено дебели.
Този път използвах значително по-малко хлебна сода, но курабийките пак са „подпухнали“ и съм готова да ги изхвърля всичките, защото не са съвършени. Разбира се, не ги изхвърлям – това ще е разхищение на продукти. Вместо да ги изхвърля, казвам на Кити:
– Не каза ли, че си имала проблеми миналата седмица, защото си говорила в час? – Тя кима. – Занеси го на учителката си и ѝ кажи, че си ги изпекла ти и че съжаляваш. – Вече почти не останаха хора, на които да раздавам курабийките си. Вече дадох няколко на пощальона, на шофьора на училищния автобус, с който Кити пътува, на сестрите в болницата на татко.
– Какво ще правиш, когато се получат? – пита ме Кити с пълна уста.
– Да, какъв е смисълът на всичко това? – казва Питър. – Искам да кажа, на кого му пука, ако сладката се получи с осем процента по-добра? Тя пак си е шоколадова курабийка.
– Ще изпитам удоволствие от това да знам, че моята рецепта за шоколадови курабийки е най-добрата. И ще я предам на следващото поколение момичета Сонг.
– Или момчета – казва Кити.
– Или момчета – съгласявам се. И ѝ казвам: – Отиди горе и ми донеси голям буркан „Мейсън“, в който да ги прибера. И панделка.
Питър пита:
– Ще донесеш ли малко в училище утре?
– Ще видим – казвам, защото искам да го видя нацупен, какъвто много го харесвам. Той прави физиономията, а аз го потупвам по бузата. – Такова си бебе.
– На теб ти харесва – казва той и си открадва още една курабийка. – Хайде да пуснем филма. Обещах на мама, че ще се отбия в магазина и ще ѝ помогна да премести някои мебели. – Майката на Питър е собственичка на антикварен магазин. Той носи името „Линдън и Уайт“, а Питър ѝ помага винаги, когато може.
Днешният филм от списъка ни е „Ромео и Жулиета“, версията от 1996 година с Леонардо ди Каприо и Клеър Дейнс. Кити го е гледала вече дузина пъти, а аз съм го гледала оттук-оттам, а Питър въобще не го е гледал.
Кити отива горе за любимата си възглавничка и се настанява на пода, държейки в ръце купа с пуканки. Нашият жълтеникав териер Джейми Фокс-Пикъл веднага сяда до нея, без съмнение, се надява на някоя и друга пуканка. Двамата с Питър сядаме на дивана и се сгушваме под вълненото одеяло, което Марго изпрати от Шотландия.
От мига, в който Лео се появява на екрана в морскосиния костюм, сърцето ми се разтуптява. Той е като ангел – красив, но повреден ангел.
– За какво се тревожи толкова? – пита Питър, протяга ръка и взема цяла шепа от пуканките на Кити. – Да не е принц или нещо подобно?
– Не е принц – казвам. – Просто е богат. И семейството му e доста влиятелно в този град.
– Той е моята мечта – казва Кити с подходящ тон.
– Е, той е вече пораснал – казвам, без да свалям очи от екрана. – На практика е на възрастта на татко. – Но все пак…
– Чакай, мислех, че аз съм твоята мечта – казва Питър. Не на мен, на Кити. Знае, че не е моята мечта. Моята мечта е Гилбърт Блайт от „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“. Красив, предан, умен.
– Уф! – казва Кити. – Ти си ми като брат.
Питър изглежда искрено наранен, затова го потупвам по рамото.
– Не мислиш ли, че е малко мършав? – настоява Питър.
Аз му шъткам да млъкне.
Той кръстосва ръце на гърдите си.
– Не разбирам защо вие можете да разговаряте по време на филма, а аз трябва да мълча. Това са глупости.
– Ние сме си у дома – казва Кити.
– Сестра ти ми шътка да мълча и в моята къща!
И двете не му обръщаме внимание.
В пиесата, Ромео и Жулиета са само на тринайсет. Във филма са на седемнайсет или осемнайсет. Определено все още са тийнейджъри. Как са разбрали, че са един за друг? Само един поглед над аквариума в банята е всичко, което е необходимо? И са разбрали, че това е любов, за която си струва да умрат? Защото те знаят. Вярват. Предполагам, разликата е, че в онези времена хората са се женели много по-млади отсега. И на практика „докато смъртта ни раздели“ е означавало, да речем, петнайсет или двайсетгодишни, защото тогава хората не са живеели така дълго.
Но когато погледите им се срещат над аквариума… когато Ромео се покатерва на терасата ѝ и ѝ признава любовта си… не мога да се сдържа. Аз също вярвам. Макар че, знам, едва се познават и историята им свършва още преди да е започнала, а и истинската част се крие във всекидневието, в това да избираш да бъдеш с някого въпреки всички трудности. Но мисля, че любовта между тях е щяла да се получи, ако са били останали живи.
По екрана вървят надписите, а по бузите ми се стичат сълзи. Питър изглежда тъжен, но не и твърде развълнуван, а очите на Кити са сухи. Тя скача и казва, че ще заведе Джейми Фокс-Пикъл навън, за да се изпишка. И те излизат, а аз все още съм потънала в чувствата си на дивана и бърша сълзите от очите си.
– Имаха толкова сладка първа среща – проплаквам.
– Какво означава „сладка“? – Сега Питър лежи на една страна, подпрял глава на лакът. Толкова е сладък, че ми се иска да го щипна по бузата. Но се въздържам да му го кажа. Самочувствието му и бездруго е твърде високо.
– Срещата е „сладка“, когато и двамата главни герои се срещнат за пръв път и това стане по очарователен начин. Така разбираш, че нещата между тях ще се получат. Колкото по-очарователна е срещата, толкова по-добре.
– Като в „Терминатор“, когато Рийс спасява Сара от Терминатора и казва: „Ела с мен, ако искаш да живееш“. Страхотни думи.
– Хм... предполагам, че срещата им би могла да се нарече очарователна… Но за мен сладка първа среща е по-скоро тази в „Това се случи една нощ“. Трябва да добавим този филм към списъка.
– Цветен ли е, или черно-бял?
– Черно-бял.
Питър надава стон и се отпуска на възглавничките.
– Много лошо, че ние нямахме сладка първа среща – продължавам да мисля на глас.
– Ти се блъсна в мен в коридора в училище. Мисля, че това е доста очарователно.
– Но винаги сме се познавали, така че всъщност не се брои. – Смръщвам вежди. – Дори не помним как сме се срещнали. Колко тъжно.
– Аз помня кога те срещнах за първи път.
– Неее. Лъжец!
– Хей, само защото ти не помниш нещо, не означава, че и аз не го помня. Помня много неща.
– Добре, как се срещнахме? – предизвиквам го. Сигурна съм, че каквото и да каже, ще бъде лъжа.
Питър отваря уста, после я затваря.
– Няма да ти кажа.
– Виждаш ли! Просто не можеш да измислиш нищо.
– Не. Не заслужаваш да знаеш, защото не ми вярваш.
Извивам очи към тавана.
– Щом казваш.
След като изключвам филма, двамата с Питър сядаме на предната веранда и пием от сладкия чай, който приготвих миналата вечер. Навън е хладно, въздухът още щипе и напомня, че пролетта не е дошла, но скоро ще дойде. Кучешкият дрян в предния ни двор едва започва да цъфти. Подухва приятен ветрец. Мисля, че мога да седя така цял следобед и да гледам как клоните на дърветата се поклащат, а листата танцуват.
Все още имаме малко време преди да се наложи да тръгне, за да помогне на майка си. Бих отишла с него, за да стоя зад касата докато той мести мебели, но последния път, когато ме взе със себе си, майка му смръщи вежди и каза, че магазинът ѝ е работно място, а не място, където „да висят тийнейджъри“. Майката на Питър не проявява открито неприязън към мен и не мисля, че не ме харесва, но още не ми е простила задето скъсах с Питър миналата година. Мила е с мен, но се усеща някакво недоверие, сякаш е нащрек. Все едно казва: „Да почакаме и да видим кога отново ще нараниш сина ми“. Винаги съм мислила, че ще се разбирам страхотно с майката на първото си гадже, че връзката ми с нея ще е в стил Ина Гартен. Че двете заедно ще приготвяме вечерята, ще си делим чая и съчувствието и ще играем скрабъл в дъждовните следобеди.
– За какво мислиш? – пита Питър. – На лицето ти е изписано онова изражение.
Аз дъвча долната си устна.
– Иска ми се майка ти да ме харесваше повече.
– Тя те харесва.
– Питър! – Изглеждам го.
– Харесва те! Ако не те харесваше, нямаше да те покани на вечеря.
– Кани ме на вечеря, защото иска да види теб, не мен.
– Не е вярно. – Виждам, че тази мисъл никога не му е хрумвала, но в нея има истина и той го знае.
– Би искала да скъсаме преди да заминем за колежа – изтърсвам.
– Сестра ти също.
Припявам:
– Ха! Значи признаваш, че майка ти иска да скъсаме! – Не знам защо тържествувам така. Мисълта е тъжна, макар и вече да подозирам истината.
– Според нея е лошо да си толкова сериозен, когато си млад. Няма нищо общо с теб. Казах ѝ, че само защото не се е получило между нея и татко, не означава, че ще бъде същото за нас. Аз не съм като баща си. И ти не си като майка ми.
Родителите на Питър се разведоха, когато беше в шести клас. Баща му живее на около трийсет минути разстояние с новата си съпруга и двамата си синове. Питър не обича да говори много-много за баща си. Дори рядко повдига въпроса, но тази година, просто така и изненадващо, баща му поиска отново да изгради връзка с него – започна да го кани на бейзболни мачове и у дома си на вечеря. До този момент Питър е като каменна стена.
– Приличаш ли на баща си? – питам. – Имам предвид по външност.
Той кисело отговаря:
– Да. Хората непрекъснато го повтарят.
Поставям глава на рамото му.
– В такъв случай трябва да е много красив.
– Когато е бил млад, предполагам – признава той. – Но сега съм по-висок от него.
Това е общото между мен и Питър: той има само майка, а аз имам само татко. Той смята, че аз съм късметлийка, защото съм загубила майка си, която ме е обичала, а неговият баща е жив, но е боклук. По негови думи, не мои. Част от мен е съгласна с него, защото имам толкова хубави спомени за мама, каквито той едва ли има за баща си.
Харесваше ми как, след баня, сядах с кръстосани крака пред нея и гледах телевизия, докато тя вчесваше косата ми. Помня, че Марго мразеше да седи неподвижна и да решат косата ѝ, но аз нямах нищо против. Този спомен ми е най-скъп и е по-скоро чувство, отколкото спомен. Размазан и нищо особено, всичко се смесва в един миг. Друг подобен спомен е, когато тя оставя Марго за урок по пиано и двете тайно хапваме сладолед на паркинга на „Макдоналдс“. С карамел и ягодов сос, а тя ми даваше и фъстъците си. Веднъж я попитах защо не харесва сладоледа с фъстъци и тя отговори, че го харесва, но аз го обожавам. А тя обожава мен.
Но въпреки всички тези хубави спомени, които не бих заменила за нищо на света, знам, че дори мама да беше боклук, бих предпочела да е тук, с мен. Надявам се някой ден Питър да се чувства по същия начин относно баща си.
– А сега за какво мислиш? – пита ме Питър.
– За мама – казвам.
Питър оставя чашата си, протяга се и поставя глава в скута ми. Вдига поглед към мен и казва:
– Иска ми се да я познавах.
– Тя нямаше да те хареса – казвам и го погалвам по косата. Колебливо питам: – Мислиш ли, че някой ден мога да се запозная с баща ти?
През лицето му преминава облак и ми се иска да не бях повдигала темата.
– Не искаш да се запознаеш с него – казва. – Не си струва. – После се сгушва в мен. – Хей, може би трябва да се облечем като Ромео и Жулиета за Хелоуин тази година. Този ден е на особена почит в Университета на Вирджиния.
Облягам се на стълба. Той сменя темата и аз не възразявам.
– Искаш да кажеш, като Ромео и Жулиета на Лео и Клеър?
– Да. – Подръпва плитката ми. – Ще бъда твоя благороден рицар.
Погалвам го по косата.
– Имаш ли нещо против да оставиш косата си малко по-дълга? И може би… да я боядисаш руса? Иначе хората може да си помислят, че си просто рицар.
Питър се разсмива така силно, че се съмнявам дали чува останалата част от изречението.
– О, мили боже, Кови. Толкова си забавна.
– Шегувах се! – казвам полу на шега. – Но знаеш, че приемам костюмите сериозно. Защо да си правя труда с нещо, ако ти ще го направиш само наполовина?
– Добре, може би ще нося перука, но нищо не обещавам. Ще бъде първият ни Хелоуин в Университета на Вирджиния.
– Била съм там за Хелоуин и преди. – Първата есен след като Марго получи шофьорската си книжка, заведохме Кити на моравата за „Лакомство или номер“. Онази година тя беше Батман. Питам се дали би искала да го направим отново.
– Искам да кажа, че най-после ще можем да ходим на университетски партита по случай Хелоуин. Ще влизаме легално, няма да се прокрадваме. Веднъж с Гейб бяхме изхвърлени от едно университетско парти и това бе най-смущаващият момент в живота ми.
Поглеждам го изненадано.
– Ти? Ти никога не се смущаваш.
– Е, онзи ден бях смутен. Опитвах се да говоря с момичето, облечено като Клеопатра, другите момчета бяха в настроение: „Изчезвай оттук, боклук“, а тя и приятелките ѝ се смееха. Смотаняци.
Навеждам се и го целувам и по двете бузи.
– Аз никога няма да ти се смея.
– Ти непрекъснато ми се присмиваш – казва той. Вдига глава, дръпва ме към себе си и се целуваме. Целувка в стил Спайдърмен.
– Харесва ти да ти се присмивам – казвам с усмивка, а той свива рамене.
