• Начало »
  • Маската на любовта (ОТКЪС), Сара Маклейн

Маската на любовта (ОТКЪС), Сара Маклейн


    ЧЕЙС
        
    Март 1823 г.
    Лейтън Касъл,
    Базилдън, Есекс
    
    – Обичам те.
    Две странни, малки думички, които съдържаха толкова мощ.
    Не че лейди Джорджиана Пиърсън – дъщеря на един херцог и сестра на друг, рожба на чест и отговорност и безукорна репутация, потомка на знатен род от висшето общество – някога ги бе чувала.
    Аристократите не обичаха.
    А ако го правеха, със сигурност нямаше да паднат толкова ниско, че да го признаят.
    Затова наистина бе смайващо, че думите се изтърколиха от устните ѝ с такава лекота, непринуденост и искреност. Но Джорджиана никога през своите шестнайсет години не бе вярвала в нещо толкова силно и никога не бе била толкова нетърпелива да се избави от оковите на очакванията, свързани с нейното име, минало и семейство. Всъщност тя бе прегърнала риска и наградата, изпълнена с възбудата най-после да чувства. Да живее. Да бъде.
    Рискът да върви по дяволите; това беше любов.
    И тя я бе освободила.
    Със сигурност никога нямаше да има миг, по-красив от този – в обятията на любимия мъж, този, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Този, с когото щеше да изгради бъдеще, загърбвайки името, семейството и репутацията си.
    Джонатан щеше да я закриля.
    Той ѝ го бе казал, когато я бе защитил от студения мартенски вятър и я бе довел тук, в конюшните на семейното имение.
    Джонатан щеше да я обича.
    Той ѝ бе прошепнал думите, докато ръцете му развързваха шнурчетата на роклята, повдигаха полите и смъкваха фустите, обещавайки ѝ всичко, докато я докосваше и галеше.
    И тя му ги бе нашепвала обратно. Давайки му всичко.
    Джонатан.
    Въздишката на удоволствие се бе понесла към наклонените греди, докато се сгушваше по-близо до гърдите му, обгърната от жилави мускули и грубо сено, покрита с топло конско одеяло, което би трябвало да дращи и да боде, но някак си беше омекнало, несъмнено от емоциите, на които току-що бе станало свидетел.
    Любов. Която се възпяваше в сонетите, баладите, вълшебните приказки и романите.
    Любов. Изплъзващото се чувство, което караше хората да плачат, пеят и страдат от желание и страст.
    Любов. Чувството, което преобръщаше живота и изпълваше всичко със светлина, топлина и магия. Чувството, което всички живи същества на този свят отчаяно жадуваха да открият.
    И тя го бе намерила. Тук. В мразовитата зима, в прегръдките на това великолепно момче. Не. Мъж. Той беше мъж, както тя се бе превърнала днес в жена в обятията му, притисната до тялото му.
    Кон изцвили в конюшнята долу, потропвайки с копита по пода на клетката, нетърпелив да получи храна, вода или внимание.
    Джонатан се раздвижи под нея и тя се сви до него, придърпвайки по-плътно одеялото около телата им.
    – Не още.
    – Трябва да вървя. Имат нужда от мен.
    – Аз имам нужда от теб – промълви тя с най-кокетната си усмивка.
    Ръката му се разпростря върху голото ѝ рамо, топла и груба до гладката кожа, изпращайки вълни на удоволствие по цялото ѝ тяло. Толкова рядко я бяха докосвали – първо, защото беше дъщеря на херцог, а после и сестра на херцог. Чиста. Небелязана. Недокосвана.
    Досега.
    Тя се усмихна. Майка ѝ щеше да припадне, когато узнаеше, че дъщеря ѝ нямаше нужда, нито намерение да дебютира в обществото. А брат ѝ – херцог Високомерие – най-невъзможният знатен аристократ, когото Лондон познаваше... нямаше да го одобри.
    Но на Джорджиана не ѝ пукаше. Тя щеше да бъде госпожа Джонатан Тавиш. Нямаше да използва титлата „лейди“, полагаща ѝ се по рождение. Не я искаше. Искаше само него.
    Нямаше значение, че брат ѝ щеше всячески да се постарае да попречи на брака. Вече не можеше да го спре.
    Онази конкретна кобила бе напуснала всеизвестния благороднически обор.
    Но Джорджиана бе останала в плевнята.
    При мисълта се изкиска, замаяна от любов и риск – двете страни на едничката възнаграждаваща монета.
    Той отново се раздвижи под нея, вече изплъзвайки се от топлия пашкул на телата им, и студеният зимен въздух накара кожата ѝ да настръхне.
    – Трябва да се облечеш – рече той, докато нахлузваше панталона. – Ако някой ни залови...
    Не беше нужно да довършва; повтаряше същото от седмици, откакто за пръв път се целунаха, по време на откраднатите минути след това. Ако някой ги заловеше, той щеше да бъде бичуван или нещо по-лошо.
    А тя щеше да бъде погубена.
    Но сега, след днешния ден, след като легна гола в това грубо зимно сено и му позволи да я изследва, докосва и обладае със загрубелите си от работа ръце... тя наистина беше погубена. И не я беше грижа. Това нямаше значение.
    Тя имаха любовта си и това беше достатъчно.
    Аристокрацията не беше за завиждане. Трябваше да я съжаляват. Защото без любов какъв бе смисълът да се живее?
    Девойката въздъхна, вперила поглед в Джонатан, дивейки се на грацията, с която облече ризата и я пъхна в панталона, как обу ботушите, сякаш го бе правил хиляди пъти в помещения с нисък таван. Завърза връзката около шията, нахлузи сакото, после зимното палто, движенията му бяха гладки и спокойни.
    Когато свърши, се извърна към стълбата, водеща към конюшните долу, целият дълги крайници и стегнати мускули.
    Тя притисна одеялото към гърдите си, внезапно почувствала студ без него.
    – Джонатан – извика тихо, защото не желаеше никой да я чуе.
    Той я погледна и тя съзря нещо в сините му очи – нещо, което не разпозна веднага.
    – Какво има?
    Джорджиана се усмихна, внезапно изпитала срам. Невъзможно, имайки предвид какво бяха сторили преди малко. Какво бе видял той.
    – Обичам те – промълви тя отново, изумена от начина, по който думите се изплъзнаха от устните ѝ, от начина, по който звукът я обви в истина, красота и всичко прекрасно.
    Той се поколеба в горния край на стълбата, задържа се за миг, сякаш плуваше във въздуха. Не проговори дълго – толкова дълго, че тя почувства как мартенският студ прониква дълбоко в костите ѝ. Достатъчно дълго, за да се прокрадне в душата ѝ безпокойство.
    Накрая Джонатан се усмихна с дръзката си, безочлива усмивка, която я бе привлякла още в началото. Всеки ден от една година насам. По-дълго. До този следобед, когато той най-пос­ле я изкуши, най-после я отведе в плевнята, заличи с целувки всякакъв свян и колебание, дари я с любовни обещания и ѝ отне всичко, което тя можеше да му даде.
    Ала той не го бе отнел.
    Тя му го бе дала. Доброволно.
    Та нали го обичаше. И той я обичаше.
    Той го бе казал, може би не точно с думи, но с милувките си.
    Нали?
    Съмнението се прокрадна в нея – непознато чувство. Нещо, което лейди Джорджиана Пиърсън – дъщеря на херцог, сестра на херцог – никога досега не бе изпитвала.
    Кажи го – тихомълком се помоли тя. – Кажи ми.
    След един безкрайно дълъг миг той проговори:
    – Ти си сладко момиче.
    И изчезна от поглед.

 


    ГЛАВА 1
    
    Десет години по-късно.
    Уърдингтън Хаус,
    Лондон
    
    Когато погледнеше назад, припомняйки си събитията от двайсет и седмата година от живота си, Джорджиана Пиър­сън би посочила карикатурата като причината, отприщила всичко, което бе последвало.
    Проклетата карикатура.
    Ако беше публикувана в „Скандални страници“ преди година или преди пет години, или преди шест, може би нямаше да ѝ обърне внимание. Но тя се бе появила в най-популярния клюкарски вестник на петнайсети март.
    Пази се от мартенските иди, наистина.
    Разбира се, карикатурата беше изцяло резултат от друга дата. Два месеца по-рано от този ден – петнайсети януари. Деня, в който Джорджиана, напълно опозорена, неомъжена, олицетворение на скандала и сестра на херцог Лейтън, бе решила да вземе в ръце юздите на своята съдба и да се завърне в обществото.
    И ето я сега, застанала тук, в ъгъла на балната зала в Уърдингтън, и готова да прекрачи заветния праг. С всички фибри на тялото си усещаше погледите на Лондон, вперени в нея.
    Осъждаха я.
    Това не беше първият бал, на който присъстваше, откакто репутацията ѝ бе унищожена, но беше първият, на който бе забелязана – първият, на който не се криеше под маската на дрехите или грима. Първият, на който тя беше Джорджиана Пиърсън, родена в едно от най-знатните семейства на кралството, превърнала се в скандал.
    Първият, на който тя присъстваше, готова да бъде публично посрамена.
    Ако трябваше да бъде честна, Джорджиана нямаше нищо против да бъде опозорена. Всъщност беше горещ привърженик на идеята да носи клеймото на позора поради ред причини и не на последно място беше тази: след като веднъж е погубена, една дама не е длъжна да спазва правилата на благоприличието.
    Лейди Джорджиана Пиърсън – която не използваше титлата и едва ли я заслужаваше – беше възхитена от своето опозоряване и така беше от години. В крайна сметка това я бе направило богата и могъща, собственик на „Падналия ангел“, най-скандалния и най-популярния игрален дом в Лондон, и човека, от когото най-много се страхуваха в цяла Британия... мистериозния „джентълмен“, познат само като Чейс.
    Нямаше значение, че тя всъщност беше жена.
    В заключение, да, Джорджиана вярваше, че небесата ѝ се бяха усмихнали през онзи ден, преди десет години, когато съдбата ѝ бе подпечатана. Изгнанието ѝ от обществото, за добро или за зло, означаваше край на поканите за балове, следобедните чайове, пикниците и прочее светски събития, което от своя страна тутакси елиминираше необходимостта от легиони от придружителки, глупави брътвежи над чаша хладка лимонада, от преструвките, че се вълнуваше от светата троица на беседите на знатните аристократки – безсмислени клюки, мода и желани ергени.
    Тя не се интересуваше от клюки, защото рядко бяха истина и никога цялата истина. Предпочиташе тайните, предлагани от влиятелни мъже, които търгуваха със скандали.
    Също така проявяваше слаб интерес към модата. Полите, често приемани като белег на женска слабост, предоставяха на дамите единствено възможността да ги приглаждат, а на не толкова префинените – да ги вдигат. Когато беше в залите на своя игрален дом, тя криеше самоличността си зад ярки копринени одеяния, носени от най-умелите лондонски проститутки, но на всички други места предпочиташе свободата, предоставяна от панталоните.
    И ни най-малко не се интересуваше от джентълмените, без да я е грижа дали са красиви, умни или благородници, стига да имаха пари, които да залагат и губят. От години се присмиваше над желаните ергени, набелязани от жените на Лондон, имената им фигурираха в книгата за залози на „Падналия ангел“ – обмисляха се бъдещите им съпруги, предричаха се датите на сватбите, раждането на потомците. Тя бе наблюдавала лондонските знатни ергени от апартамента на собствениците в своето казино – кой от кой по-богати, красиви и от аристократично потек­ло, – докато пропадаха в капана, надяваха оковите и се женеха.
    И бе благодарна на своя създател, задето не е била принудена да участва в този глупав маскарад, да се преструва и да се омъжи.
    Не, Джорджиана, опозорена на крехката възраст шестнайсет – понастоящем десетгодишно предупреждение за всички перли на висшето общество, тръгнали по стъпките ѝ, – бе научила много рано урока за мъжете и за свое огромно щастие, благополучно се бе изплъзнала от всички очаквания на брачния хомот.
    Досега.
    Ветрилата потрепваха, за да прикрият шепота, насмешките и подигравките. Очи се стрелкаха мимоходом, преструвайки се, че не я забелязват, а когато се спираха върху нея, я осъждаха за миналото ѝ. За присъствието ѝ. И несъмнено за наглостта ѝ. Задето петнеше чистия им свят със своя скандал.
    Тези очи я преследваха и ако можеха, щяха да я пронижат до смърт.
    Те знаеха защо беше тук. И я презираха заради това.
    Исусе. Това беше мъчение.
    И започваше с роклята. Корсетът бавно я убиваше. А безбройните фусти затрудняваха движението ѝ. Ако се наложеше да побегне, със сигурност щеше да се спъне в тях, да се пльосне по лице и несъмнено щеше да бъде погълната от кудкудякащата орда нагиздени в дантели аристократки.
    Картината се мярна неканена пред очите ѝ и младата жена почти се усмихна. Почти. Твърде вероятната възможност предотврати появата на усмивката.
    Никога досега в живота си не бе изпитвала по-голяма необходимост да се раздвижи. Но нямаше да им достави удоволствието да я видят като жертва и с подвита опашка. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата цел.
    Съпруг.
    Мишената беше лорд Фицуилям Лангли – почтен, с титла, нуждаещ се от пари и закрила. Мъж, който фактически нямаше никакви тайни, с изключение на една, но такава, че ако бъдеше разкрита, не само щеше да го съсипе, но и да го изпрати в затвора.
    Идеалният съпруг за дама, която се нуждаеше от външните символи на брака, но не и от самия брак.
    Оставаше само проклетникът най-сетне да се появи.
    – Една умна жена веднъж ми каза, че кьошетата на стаите били за страхливците.
    Тя сподави въздишката, отказвайки да се извърне към поз­натия глас на херцог Ламонт.
    – Мислех, че не ти пука за обществото.
    – Глупости. Общество доста ми се нрави, а дори и да не беше така, за нищо на света не бих пропуснал първия бал на лейди Джорджиана. – Младата жена се намръщи и той додаде: – Внимавай или цял Лондон ще одумва решението ти да пренебрегнеш един херцог.
    Херцогът, широко известен като Темпъл, беше неин бизнес партньор, съдружник в „Падналия ангел“, и извънмерно дразнещ, когато пожелаеше. Тя най-после се извърна към него и надяна сияйна усмивка върху лицето си.
    – Да злорадстваш ли си дошъл?
    – Надявам се, че смяташ да завършиш въпроса с „ваша светлост“ – предположи той.
    Джорджиана присви очи.
    – Уверявам те, че нямам подобно намерение.
    – Ако възнамеряваш да уловиш аристократ в мрежите си, е най-добре да поупражняваш светските си умения.
    – Предпочитам да упражнявам уменията си в други области.
    Страните започваха да я болят от усилието да запази усмихнатото си изражение.
    Тъмната му вежда се повдигна.
    – Например?
    – Отмъщавайки на надменни аристократи, забавляващи се за моя сметка.
    Той кимна, самото въплъщение на сериозността.
    – Умение, далеч не толкова женствено.
    – Не притежавам подобни умения.
    – Със сигурност, не. – Върху устните му блесна усмивка, показаха се бели зъби в контраст със смуглата кожа и тя едва устоя на желанието да я изтрие от лицето му. Изруга под нос и той се подсмихна. – Нито това беше много женствено.
    – Когато се върнем в клуба...
    – Длъжен съм да отбележа, че преобразяването ти е забележително – прекъсна я той. – Едва те познах.
    – Това беше целта.
    – И как го постигна?
    – По-малко грим. – Публичният образ на Джорджиана най-често бе скрит под маската на Ана, прочутата куртизанка на „Падналия ангел“. Ана не жалеше грима, нито екстравагантните перуки в комплект с пищния бюст. – Мъжете виждат това, което искат да видят.
    – Хмм – недоволно промърмори херцогът. – И какво, по дяволите, си облякла?
    Пръстите я засърбяха, молейки да приглади полите си.
    – Рокля.
    Роклята беше снежнобяла и ушита за жена доста по-невинна от нея. Далеч не толкова скандална. И това беше, преди някой да узнае какво бе направила от живота си.
    – Виждал съм те в рокля. Това е... – Темпъл замълча, оглеждайки тоалета. Изхили се злъчно. – Не прилича на никоя от онези, които съм те виждал да носиш. – Отново замълча, продължавайки замислено да я съзерцава. – От косата ти стърчат пера.
    Джорджиана скръцна със зъби.
    – Казаха ми, че е последният писък на модата.
    – Изглеждаш нелепо.
    Сякаш тя не го знаеше. Сякаш не го усещаше.
    – Чаровник както винаги.
    Негодникът се ухили.
    – Не бих искал прекалено да си навириш носа.
    Малко вероятно. Не и тук, заобиколена от врага.
    – Нямаш ли съпруга, която да забавляваш?
    Тъмният му взор се отмести от нея, за да се спре върху блестяща златистокестенява глава в средата на балната зала.
    – Брат ти танцува с нея. И след като той я закриля със своята репутация, аз помислих, че бих могъл да сторя същото за сестра му.
    Тя изумено се извърна към него.
    – С твоята репутация.
    Само допреди няколко месеца Темпъл беше известен като Херцога убиец, набеден, че в изблик на страст е убил бъдещата си мащеха в навечерието на сватбата. Висшето общество го бе приветствало обратно в редиците си чак след като бе доказано, че обвинението е лъжливо, и той се бе оженил за жената, която се предполагаше, че е убил – самата тя скандална личност. Ала и той беше не по-малко скандална особа, доколкото един херцог можеше да бъде, след като години се бе подвизавал първо по улиците, а след това на ринга на „Падналия ангел“ като най-великия боксьор на Британия, който се биеше без ръкавици.
    Макар че Темпъл имаше титлата „херцог“, репутацията му беше, меко казано, очернена – пълна противоположност на тази на брат ѝ. Саймън беше идеално отгледан и възпитан за този свят; танцът му с херцогиня Ламонт щеше да ускори възстановяването на нейното добро име, както и, разбира се, това на херцогството на Темпъл.
    – Твоята репутацията може да ми причини повече вреда, отколкото да ми помогне.
    – Празни приказки. Всички обичат херцозите. Наоколо няма достатъчно, така че на просяците не им се полага да бъдат придирчиви. Или както се казва, на харизан кон зъбите не се броят. – Той се ухили самодоволно и подаде ръка. – Бихте ли ми оказали честта да танцувате с мен, лейди Джорджиана?
    Тя застина.
    – Шегуваш се.
    Върху лицето му разцъфтя широка усмивка, а черните му очи развеселено блеснаха.
    – Не бих и сънувал да се шегувам с вашето спасение.
    Тя присви очи насреща му.
    – Нали знаеш, че имам начини за разплата.
    Темпъл се наклони.
    – Жените като теб не отказват на херцози, Ана.
    – Не ме наричай така.
    – Жена?
    Тя мушна ръката си в неговата, едва сподавяйки надигналия се в гърдите ѝ гняв.
    – Трябваше да те оставя да умреш на ринга.
    Дълги години той беше среднощната атракция в „Падналия ангел“. Онези, които дължаха пари на клуба, имаха една-единствена възможност да си възвърнат изгубеното състояние – да победят непобедимия Темпъл на ринга. Тежка рана и съпруга го бяха накарали да се оттегли от бокса.
    – Не го мислиш наистина. – Темпъл я затегли към по-осветената част на залата. – Усмихни се.
    Тя се подчини, чувствайки се като последна идиотка.
    – Напротив, мисля го.
    Той я взе в прегръдките си.
    – Не е вярно, но тъй като си ужасена от този свят и от това, което възнамеряваш да направиш, няма да те притискам повече по темата.
    Младата жена застина.
    – Не съм ужасена.
    Херцогът я стрелна с поглед.
    – Естествено, че си. Мислиш, че не разбирам? Мислиш, че Бърн не го разбира? Или Крос? – додаде, имайки предвид другите двама съдружници в игралния дом. – Всички ние трябваше да изпълзим от мръсотията и мрака и да се върнем обратно на светло. На всички ни се наложи да се борим да ни приемат обратно в този свят.
    – За мъжете е различно. – Думите излязоха от устата ѝ, преди да успее да ги спре. Върху лицето му пробяга изненада и тя осъзна, че се е съгласила с неговото твърдение. – По дяволите.
    Кавалерът ѝ снижи глас.
    – Трябва да се научиш да контролираш езика си, ако искаш те да повярват, че си трагичен случай на аристократка, погрешно набедена за скандална личност.
    – Справях се отлично, преди да се появиш.
    – Криеше се в ъгъла.
    – Не съм се крила.
    – И какво правеше тогава?
    – Чаках.
    – Присъстващите тук да ти поднесат официално извинение?
    – По-скоро се надявах да се строполят мъртви от чума – измърмори тя.
    Той се засмя.
    – Само ако желанието можеше да сбъдва надеждите ни. – Завъртя я на дансинга и в периферното ѝ зрение проблеснаха светли пътечки, образувани от запалените свещи в залата. – Лангли пристигна.
    Виконтът бе влязъл преди по-малко от пет минути. Тя тутакси го бе забелязала.
    – Видях.
    – Ти не очакваш истински брак от него – рече Темпъл.
    – Не.
    – Тогава защо не направиш това, което умееш най-добре?
    Погледът ѝ се стрелна към красивия мъж в другия край на залата – нейния избор за съпруг.
    – Смяташ, че изнудването е най-добрият начин да си осигуриш съпруг?
    Съдружникът ѝ в порока се усмихна.
    – Аз бях изнуден, преди да си намеря съпруга.
    – Да, ами чувала съм, че повечето мъже не са такива мазохисти, Темпъл. Ти самият си казвал, че трябва да се омъжа. Ти, Бърн и Крос – добави тя, изреждайки партньорите си в „Падналия ангел“. – Да не споменаваме брат ми.
    – А, да, носят се слухове, че херцог Лейтън е накамарил огромна зестра на главата ти. Учудващо е, че още можеш да стоиш права. Ами любовта?
    – Любов?
    Беше трудно да произнесе думата без неприязън.
    – Несъмнено си чувала за нея. Сонети, поеми и заживели щастливо завинаги?
    – Чувала съм за нея – отвърна тя. – Но след като обсъждаме в най-добрия случай брак по сметка и в най-лошия средство за опрощаване на дълг, не мисля, че любовта е проблем. И освен това тя е занимание за глупаци – додаде Джорджиана.
    Той се втренчи продължително в нея.
    – В такъв случай ти си заобиколена от глупаци.
    Тя му хвърли кос поглед.
    – Всеки един от вас. Замаяни и напълно изглупели от любов. И виж какво се случи заради това.
    Тъмните му вежди се извиха нагоре.
    – Какво? Брак? Деца? Щастие?
    Младата жена въздъхна. Бяха водили този разговор стотици пъти. Хиляди. Партньорите ѝ бяха толкова идилично женени, че не можеха да се сдържат и досаждаха със семейното си щастие на всички наоколо. Ала те не знаеха, че подобна идилия не беше за Джорджиана. Тя изтика мисълта.
    – Аз съм щастлива – излъга.
    – Не. Ти си богата. И притежаваш власт. Но не си щастлива.
    – Щастието е прекалено надценено – сви рамене тя, докато се носеха във вихъра на танца. – Не струва нищо.
    – Струва всичко. – Двамата дълго танцуваха мълчаливо. – Което очевидно разбираш, тъй като щастието е причината да правиш това.
    – Не моето. На Каролайн.
    Нейната дъщеря. Която растеше с всяка изминала секунда. Сега беше на девет години, много скоро на десет, после на двайсет. И причината Джорджиана да бъде тук тази вечер. Тя вдигна поглед към извисяващия се над нея кавалер, този мъж, който я бе спасявал толкова пъти, колкото и тя него, и му каза истината:
    – Мислех, че мога да я предпазя от това – призна тихо. – Стоях далече от нея.
    С години. В ущърб и на двете.
    – Знам – промълви той и тя мислено благодари на танца, задето не се налагаше прекалено често да среща погледа му. Не беше сигурна, че ще има сили. – Опитах се да я предпазя – повтори. Но една майка не можеше докрай да защити детето си. – Ала не беше достатъчно. Тя ще се нуждае от повече, ако иска да остане чиста и неопетнена, да се измъкне от нашия позор.
    Джорджиана бе сторила най-доброто за дъщеря си, като я бе изпратила да живее в дома на брат си, правейки всичко по силите си да не бъде омърсена от обстоятелствата на своето раждане.
    И се бе получило, но не съвсем.
    Всичко беше добре допреди месец.
    – Не може да говориш за карикатурата – възрази той.
    – Разбира се, че говоря за карикатурата.
    – Никой не се интересува от скандалните вестници.
    Тя го измери с поглед.
    – Това не е вярно и ти би трябвало най-добре да го знаеш.
    Гъмжаха всякакви слухове: че брат ѝ бе заявил, че не може да се появи в обществото, че тя го е умолявала. Че той бе нас­тоявал, че като неомъжена майка тя би трябвало да остане у дома. Но тя продължила да настоява и да го моли. Че съседите били чули викове. Плач и стенания. Ругатни. Че херцогът я бил изхвърлил, а тя се върнала без разрешение.
    Клюкарските вестници бяха пощурели, всеки се опитваше да надмине съперника си с истории за завръщането на Джорджиана Пиърсън, лейди Позор.
    Най-популярният парцал, „Скандални страници“, бе публикувал легендарната карикатура, едновременно скандална и охулваща, на която Джорджиана бе изобразена на кон, обвита само с косата си, гушнала пеленаче с лице на момиче. Смесица между лейди Годайва и Светата Дева, а изпълненият с презрение херцог Лейтън стои до нея и я наблюдава ужасèн.
    Тя бе подминавала без внимание карикатурата, както всеки би сторил, допреди седмица, когато необичайно топлият ден не бе изкушил половин Лондон да отиде в Хайд Парк. Каролайн я бе умолявала да пояздят и Джорджиана неохотно бе зарязала работата си, за да я придружи. Това не беше първият път, когато двете се появяваха на публично място, но беше първият след излизането на карикатурата и Каролайн бе забелязала втренчените погледи.
    Те бяха слезли от конете, докато вървяха надолу по възвишението, спускащо се към Серпантината, сиво и разкаляно след зимата, и поведоха конете към езерото, където няколко момичета, малко по-възрастни от Каролайн, стояха на групички, шепнеха си и се кикотеха. Джорджиана бе виждала подобни сцени достатъчно често, за да знае, че никоя група като тази няма да донесе нищо добро.
    Но младото засмяно лице на Каролайн сияеше с такава надежда, че на Джорджиана не ѝ даде сърце да я отклони от пътя ѝ. Макар че отчаяно желаеше да го стори.
    Каролайн се бе приближила до момичетата, опитвайки се да се престори, че движението ѝ е било случайно. Непреднамерено. Как ставаше така, че всички момичета навсякъде по света познаваха това движение? Тихото, боязливо присламчване, смесица от оптимизъм и страх? Мълчаливата молба да те забележат?
    Това беше чудо на смелостта, дължаща се на младост и глупост.
    Момичетата забелязаха първо Джорджиана, несъмнено я познаха, от оживените коментари на майките си, съдейки по ококорените очи, и за секунди отгатнаха самоличността на Каролайн, главите се надигнаха, вратовете се изпружиха, а шепотът се усили. Джорджиана забави крачка, устоявайки на изкушението да застане между мечките и тяхната жертва. Може би грешеше. Може би щеше да има проява на любезност. Поздрави. Приемане.
    И тогава водачката на групата я видя.
    Двете с Каролайн рядко биваха оприличавани на майка и дъщеря. Тя беше достатъчно млада, за да ги сбъркат за сестри. Джорджиана, макар и да не се криеше от обществото, рядко се появяваше в средите му.
    Но в мига, в който очите на хубавичкото русо девойче се разшириха, когато я разпознаха – мътните ги взели всички клюкарстващи майки, – Джорджиана знаеше, че Каролайн е обречена. Отчаяно искаше да я спре. Да сложи край, преди изобщо да е започнало.
    Направи крачка напред към тях.
    Прекалено късно.
    – Паркът вече не е това, което беше – заяви момичето с познание и презрителна насмешка, несвойствени за възрастта му. – Позволяват на всякакви да се разхождат наоколо. Без да държат сметка за произхода.
    Каролайн замръзна, стиснала юздите на коня, докато се преструваше, че не чува. Докато се опитваше да не чува.
    – Или за родителите – злорадо додаде друго момиче.
    И ето че се случи, увисна във въздуха. Неизречената дума.
    Копеле.
    Джорджиана искаше да шамароса лицата им.
    Малките гъски се захихикаха, облечените им в ръкавици ръце се стрелнаха към устите им, привидно прикривайки усмивките, въпреки че зъбите им блеснаха. Каролайн се извърна към нея, зелените ѝ очи блестяха, плувнали в сълзи.
    Не плачи – мислено я помоли Джорджиана. – Не им позволявай да се уверят, че са прави.
    Не беше сигурна дали думите се отнасяха за самата нея, или за дъщеря ѝ.
    Каролайн не се разплака, макар че бузите ѝ пламтяха. Срамуваше се от рождението си. От майка си. От десетки неща, които тя не можеше да промени.
    След това се запъти към Джорджиана с ленива походка, докато нехайно галеше шията на коня, бавно крачейки – Бог да я благослови, – сякаш искаше да докаже, че не те са я прогонили.
    Когато се върна при нея, Джорджиана беше толкова горда, че едва можеше да проговори заради буцата, заседнала на гърлото ѝ. Не се наложи да говори. Каролайн заговори първа, достатъчно високо, за да я чуят:
    – Или за учтивостта.
    Смаяната Джорджиана се засмя, а Каролайн възседна коня си и сведе поглед към майка си.
    – Да се надбягваме до Гроувнър Гейт.
    И двете се надбягваха. И Каролайн спечели. Два пъти за една сутрин.
    Но колко често щеше да губи?
    Въпросът я върна към настоящето. Към балната зала, към танца в обятията на херцог Ламонт, заобиколена от аристокрацията.
    – Тя няма бъдеще – пророни тихо младата жена. – Аз го унищожих.
    Темпъл въздъхна.
    Тя продължи:
    – Мислех, че мога да ѝ купя достъп до всички места, които поиска. Казвах си, че Чейс може да ѝ отвори всяка врата, през която пожелае да влезе.
    Думите бяха тихи, а и музиката пречеше на останалите да чуят разговора.
    – Не и без хората да си зададат въпроса защо собственикът на игрален дом е толкова загрижен за незаконната дъщеря на една лейди.
    Тя стисна зъби. Беше направила толкова много обещания в живота си – обещания да даде заслужен урок на обществото. Обещания никога да скланя глава пред тях.
    Обещания никога да не им позволи да навредят на дъщеря ѝ.
    Ала някои обещания, независимо колко са твърди, не можеше да се спазят.
    – Аз притежавам такава власт и при все това не е достатъчна, за да защити малкото ми момиче. – Джорджиана замълча. – Ако не направя това, какво ще стане с нея?
    – Аз ще я закрилям – закле се херцогът. – Както и ти. И останалите. – Граф. Маркиз. Нейните делови партньори, всички богати, с титли и могъщи. – И твоят брат.
    И въпреки това...
    – А когато всички си отидем? Тогава какво? Когато ние си отидем, тя ще получи наследство, изпълнено с грях и порок. Ще води живот в мрака.
    Каролайн заслужаваше нещо по-добро. Каролайн заслужаваше всичко.
    – Тя заслужава светлина – каза Джорджиана, по-скоро на себе си, отколкото на Темпъл.
    И Джорджиана щеше да ѝ я даде.
    Каролайн щеше да иска собствен живот. Деца. Нещо повече.
    А за да ѝ осигури всичко това, Джорджиана имаше един-единствен избор. Трябваше да се омъжи. Мисълта я върна в настоящия момент, погледът ѝ се насочи към мъжа в другия край на балната зала, този, когото бе избрала за свой бъдещ съпруг.
    – Титлата ли е всичко, което желаеш?
    – Да – отвърна тя. – Титла, достойна за нея. Нещо, което ще ѝ спечели живота, който тя иска. Може никога да не бъде уважавана, но титлата ще обезпечи бъдещето ѝ.
    – Има и други начини – възрази той.
    – Какви други начини? – попита тя. – Замисли се за моята снаха. Замисли се за съпругата си. И двете са едва приети тук, без титли, особи със скандално минало. – Очите му се присвиха при последните ѝ думи, но тя продължи: – Титлата ги спаси. По дяволите, предполагаше се, че си убил жена, и не беше напълно отлъчен, защото първо беше херцог, а след това вероятен убиец, и ти можеше да се ожениш, ако беше решил. Титлата е власт. И винаги ще бъде. Винаги ще има жени, преследващи титли, и мъже – зестри. Бог знае, че зестрата на Каролайн е толкова голяма, колкото е нужно, но пак няма да е достатъчна. Тя винаги ще си остане моя дъщеря. Винаги ще носи белега. И при сегашното положение, дори и да намери любовта, ако я желае, никой почтен мъж не би могъл да се ожени за нея. Но ако аз се омъжа за Лангли? Тогава за нея съществува вероятността в бъдеще да бъде освободена от бремето на моя грях.
    Партньорът ѝ дълго остана мълчалив и Джорджиана му бе благодарна за това.
    – Тогава защо не включиш Чейс? – попита Темпъл, когато най-сетне заговори. – Ти се нуждаеш от име, Лангли има нужда от съпруга, а ние сме единствените хора в Лондон, които знаят защо. Това е взаимноизгодно споразумение.
    Под прикритието на Чейс, основателя на най-желания лондонски мъжки клуб, Джорджиана бе манипулирала десетки членове на висшето общество. Стотици от тях. Чейс бе унищожавал мъже и ги бе издигал. Чейс бе осъществявал бракове и бе разрушавал човешки животи. Тя би могла лесно да манипулира Лангли да сключи брак, използвайки името на Чейс и информацията, която той притежаваше за виконта.
    Но принудата не означаваше желание и може би тъкмо острото ѝ осъзнаване на този баланс – фактa, че виконтът се нуждаеше от този брак също толкова много, колкото тя от титлата, но не го желаеше – я бе накарало да се поколебае.
    – Надявам се, че виконтът ще се съгласи, че това споразумение е взаимноизгодно и без да се наложи намесата на Чейс.
    Темпъл отново се умълча.
    – Намесата на Чейс ще ускори процеса.
    Вярно беше, но също така беше предпоставка за един ужасен брак. Щеше да е по-добре, ако можеше да спечели Лангли без принуда.
    – Имам план – заяви тя.
    – А ако се провали?
    Джорджиана се замисли за папката на Лангли. Тънка, но унищожителна. Списък с имена, всички мъжки. Пренебрегна киселия вкус в устата си.
    – Изнудвала съм и по-влиятелни особи.
    Той поклати глава.
    – Всеки път когато ми се напомни, че си жена, ти изръсваш нещо подобно... и Чейс се завръща.
    – Не е лесно да го скриеш.
    – Не и дори когато си толкова... – Той преднамерено бавно плъзна поглед по перестото творение, красящо главата ѝ. – Толкова приличаща на дама, предполагам, че това е правилната дума за този тоалет?
    Оркестърът изсвири последния акорд и я спаси от по-нататъшния словесен двубой с Темпъл, или дискусията докъде е готова да стигне в името на бъдещето на дъщеря си. Младата жена се отдръпна и се поклони, както се очакваше.
    – Благодаря ви, ваша светлост. – Натърти на титлата и се изправи. – Струва ми се, че имам нужда от глътка свеж въздух.
    – Сама? – попита той с остра нотка в гласа.
    Обзе я раздразнение.
    – Мислиш, че не мога да се погрижа за себе си?
    Тя беше основателят на най-скандалния игрален дом в Лондон. Беше съсипала повече мъже, отколкото можеше да преброи.
    – Мисля, че би трябвало да се грижиш за репутацията си – изтъкна Темпъл.
    – Уверявам те, че ако някой джентълмен си позволи волности, ще го плесна през ръката – усмихна се широко с фалшива усмивка и с престорена свенливост склони глава. – Вървете при съпругата си, ваша светлост. И още веднъж ви благодаря за танца.
    Той стисна ръката ѝ и я задържа за миг в своята, докато тя отново срещна погледа му, и тихо я предупреди:
    – Не можеш да ги победиш. Знаеш това, нали? Без значение колко усилено се опитваш... Обществото винаги печели.
    Думите изведнъж я изпълниха с неочакван гняв. Тя потуши емоцията и отвърна:
    – Ти грешиш. И аз възнамерявам да го докажа.