• Начало »
  • До всички момчета, които съм обичала (ОТКЪС)

До всички момчета, които съм обичала (ОТКЪС)

Обичам да опазвам разни неща. Не важни неща като китове, хора или околната среда. А глупости. Порцеланови звънчета, каквито продават в магазините за сувенири. Формички за сладки, които никога няма да влязат в употреба, защото на кого са притрябвали сладки с формата на стъпало? Панделки за коса. Любовни писма. Може да се каже, че любовните писма са най-ценното ми съкровище.
Държа ги в една синьо-зелена кутия за шапки, която мама ми купи от един антикварен магазин в центъра. Това не са любовни писма, написани от някого за мен. Нямам такива. Тези съм ги писала аз. Имам по едно за всяко момче, в което съм се влюбвала – общо пет.
Когато пиша такова писмо, не спестявам нищо. Пиша го, сякаш той никога няма да го прочете. Защото няма да го прочете. Изливам в писмото всяка тайна мисъл, всяко наблюдение, всичко, което тая в себе си. А щом приключа, го запечатвам, адресирам го и после го прибирам в синьо-зелената кутия за шапки.
Всъщност, строго погледнато, това не са точно любовни писма. Пиша ги, когато вече не искам да съм влюбена. Те са моето сбогуване. Защото, след като напиша писмото, вече не съм погълната от всепоглъщаща любов. Мога да си ям зърнената закуска и не се чудя дали и той я обича с банани; мога да пея с любовните песни, а не да ги пея за него. Ако любовта е вид обсебване, може би тези писма са моят екзорсизъм. Те ме освобождават. Или поне би трябвало.

  

 Глава 1

 

Джош е приятелят на Марго, но може да се ка­же, че цялото ми семейство е донякъде влюбено в него. Трудно е да се определи кой най-много от всички. Преди да стане гадже на Марго, той беше просто Джош. Винаги беше тук. Казвам винаги, но май не е точно така. Премести се до нас преди пет години, но като че ли е тук от цяла вечност.
Татко обича Джош, защото Джош е момче, а татко е обграден от момичета. Наистина: по цял ден е сред жени. Татко е гинеколог, освен това е баща на три дъщери, така че, наистина – по цял ден само момичета. Той харесва Джош и защото Джош харесва комикси и ходи с него за риба. Татко веднъж се опита да вземе и нас: аз се разплаках, защото обувките ми се изкаляха, Марго се разплака, защото си намокри книгата, а Кити се разплака, защото тя на практика си беше още бебе.
Кити обича Джош, защото той играе с нея на карти и не му омръзва. Или поне се преструва, че не му омръзва. Сключват разни сделки: ако аз взема следващата ръка, ти ще ми направиш препечен сандвич с фъстъчено масло, но без корички. Това е Кити. Все се оказва, че няма фъстъчено масло, и Джо с голямо съжаление ѝ предлага нещо друго, но на Кити тези не ѝ минават и той хуква да купи фъстъчено масло, защото си е такъв.
Ако трябва да определя защо Марго го обича, мисля, че го обича, защото всички го обичаме.
В дневната сме и Кити лепи картинки на кучета върху огромен картон. Навсякъде около нея са пръснати парченца хартия. Тя си тананика и казва:
– Когато татко ме попита какво искам за Коледа, ще му кажа: „Избери ми една от тези породи и ще съм послушна“.
Марго и Джош седят на дивана; аз лежа на пода и гледам телевизия. Джош направи огромна купа с пуканки и аз им се посветих, грабя с шепи.
Започва реклама на парфюм: по улиците на Париж тича момиче, пъстрата ѝ рокля е тънка като салфетка. Какво не бих дала да съм това момиче, което тича с тънка като салфетка рок­ля из улиците на Париж напролет! Сядам толкова внезапно, че се задавям с пуканка. Между кашлянията казвам:
– Марго, нека се срещнем в Париж през пролетната ми ваканция! Вече си се представям как се вихря с фъстъчена сладка в едната ръка и малинова в другата.
Очите ѝ светват.
– Мислиш ли, че татко ще те пусне?
– Разбира се, заради културата. Трябва да ме пусне. – Но всъщност никога не съм летяла сама. Освен това никога не съм напускала страната. Дали Марго ще ме посрещне на летището, или ще се наложи да стигна до хостела сама?
Джош сигурно вижда внезапната тревога на лицето ми, защото казва:
– Не се тревожи. Баща ти определено ще те пусне, ако и аз дойда с теб.
Засиявам.
– Да! Може да отсядаме в хостели и ще ядем само пасти и сирене.
– Може да идем на гроба на Джим Морисън! – възкликва Джош.
– Може да идем в парфюмерия и да си поръчаме индивидуални аромати! – предлагам аз, а той сумти.
– Сигурен съм, че индивидуалните аромати в парфюмерия ще ни струват колкото седмичен престой в хостел – казва Джош и сръчква с лакът Марго. – Сестра ти страда от грандоманщина.
– Тя е най-изисканата от трите – съгласява се Марго.
– Ами аз? – изскимтява Кити.
– Ти ли? – изсумтявам. – Ти си най-неизисканата от момичетата Сонг. Налага се да те моля да си миеш краката преди лягане, какво остава да се изкъпеш.
Тя сбърчва лице и почервенява.
– Не говорех за това, тъпо додо. Говоря за Париж.
Аз я отрязвам небрежно:
– Ти си твърде малка, за да отседнеш в хостел.
Тя се примъква към Марго и се покатерва в скута ѝ, макар че вече е на девет и е прекалено голяма, за да сяда в хорските скутове.
– Марго, може ли и аз да дойда?
– Може да си направим семейна ваканция – казва Марго и я целува по бузата. – Ти, Лара Джийн и татко ще дойдете.
Смръщвам се. Не такова пътуване до Париж си представях. Джош изрича беззвучно над главата на Кити: „Ще говорим после“, и аз дискретно вдигам палци.

* * *

Късно през нощта е. Джош отдавна си е отишъл. Кити и татко спят. Ние сме в кухнята. Марго седи до масата пред компютъра си; аз седя до нея, оформям на топчета тесто за сладки и ги овалвам в канела и захар. Правя курабийки, за да си върна благоразположението на Кити. Когато отидох да ѝ пожелая лека нощ, тя се обърна на другата страна и не ми продума, защото още е убедена, че се опитвам да я изключа от екскурзията до Париж. Планирам да сложа курабийките в чиния до възглавницата ѝ, за да усети аромата им, когато се събуди.
Марго е необичайно мълчалива, но внезапно вдига поглед от компютъра и казва:
– Тази вечер скъсах с Джош. След вечеря.
Тестеното топче пада от пръстите ми в купата със захар.
– Време беше – казва тя. Очите ѝ не са зачервени, не е плакала. Не, не е. Гласът ѝ е напълно спокоен. Изглежда съвсем добре. Защото Марго винаги изглежда добре, дори когато не е.
– Не разбирам защо трябваше да късате – казвам аз. – Не е нужно да късате само защото отиваш в колеж.
– Лара Джийн, аз отивам в Шотландия, а не в университета на Вирджиния. „Сейнт Андрюс“ е на шест хиляди и четири­стотин километра от тук. – Тя намества очилата си. – Какъв смисъл има?
Не мога да повярвам, че го казва.
– Смисълът е, че това е Джош. Джош, който те обича повече, отколкото момче някога е обичало момиче!
Марго извърта очи. Мисли, че драматизирам, но е вярно – Джош така я обича. Той дори не поглежда друго момиче.
– Знаеш ли какво ми каза мама веднъж? – пита ме тя внезапно.
– Какво? – За миг забравям за Джош. Защото каквото и да правя, дори да споря с Марго или да ме връхлита автомобил, аз винаги ще спра, за да чуя нещо за мама. Всяка подробност, всеки спомен на Марго за нея – искам ги. Все пак съм в по-добро положение от Кити. Тя няма нито един свой спомен за мама. Толкова сме ѝ говорили за нея, че сега нашите спомени са и нейни.
– Помниш ли онзи път… – започва тя, после разказва историята, сякаш е участвала и не е била малко бебе. – Каза ми да не отивам в колеж, докато имам гадже. Не искала да се превърна в момичето, което плаче по телефона на гаджето си и казва „не“ вместо „да“ на всичко.
Предполагам, че Шотландия е нейното „да“. Разсеяно загребвам малко от тестото и го пъхам в устата си.
– Не яж сурово тесто – казва ми Марго.
– Джош никога не би те спрял да направиш нещо. Той не е такъв. Помниш ли, че когато искаше да станеш президент на ученическия съвет, той се зае с кампанията ти? Той е най-големият ти фен!
Устните на Марго се извиват надолу, аз ставам и я прегръщам през врата. Тя отпуска глава назад и се усмихва.
– Добре съм. – Но не е добре, знам, че не е.
– Още не е късно. Можеш да идеш при него сега и да му кажеш, че си размислила.
Марго клати глава.
– Свършено е, Лара Джийн. – Пускам я и тя затваря лаптопа. – Кога ще е готова първата партида? Гладна съм.
Поглеждам магнитния таймер на хладилника.
– След четири минути. – Сядам пак и добавям: – Не ме интересува какво казваш, Марго. С връзката ви не е свършено. Ти го обичаш твърде много.
Тя клати глава.
– Лара Джийн – започва с познатия, изпълнен с търпение глас, сякаш съм дете, а тя мъдра зряла жена на четирeсет и две.
Размахвам лъжица с тесто под носа ѝ, тя се поколебава, но после отваря уста. Храня я като бебе.
– Почакай и ще видиш, вие с Джош ще се съберете пак след ден, е, може би два. – Но още докато го изричам, знам, че не е вярно. Марго не е такова момиче, да скъса, а после да се върне; щом е решила нещо, край. Няма колебания, няма съжаления. Както тя казва: приключа ли, край.
Иска ми се (и тази мисъл ме е спохождала толкова пъти, че не мога да ги преброя) да приличам на Марго. Защото понякога имам чувството, че никога няма да приключа.
По-късно, след като измих съдовете, подредих сладките в чиния и ги положих на възглавницата на Кити, отивам в стаята си. Не включвам осветлението. Приближавам се до прозореца. У Джош още свети.

  


Глава 2

 

На сутринта Марго прави кафе, а аз сипвам зърнена закуска в купички и изричам онова, за което мисля, откакто станах.
– Сигурно знаеш, че татко и Кити много ще се разстроят.
Докато с Кити си мием зъбите, аз се изкушавам да изплюя камъчето, но тя още ми е ядосана заради снощи и затова си мълча. Дори не споменава сладките, макар че ги е изяла, защото в чинията бяха останали само трохи.
Марго въздиша тежко.
– Значи, трябва да остана с Джош заради теб, татко и Кити?
– Не, просто казвам.
– Той и без това ще продължи да идва често при вас, след като замина.
Смръщвам се. Не ми беше хрумнало, че Джош ще спре да идва, защото Марго я няма. Той идваше много преди да станат гаджета, затова не виждам причина да спира.
– Сигурно. Той много обича Кити.
Марго натиска бутона на кафе машината. Гледам я супер­внимателно, защото винаги тя прави кафето, аз никога не съм го правила и след като замине (само след шест дни), няма да е зле да знам как става. С гръб към мен, Марго добавя:
– Може би не бива да им казвам.
– Хм, вероятно ще се досетят, ако той не дойде на летището, Гого. – Това е моят прякор за нея, като при го-го ботушките. – Колко точно чаши вода слагаш? И колко лъжички кафе?
– Ще ти го запиша – уверява ме Марго. – В бележника.
Държим един бележник до хладилника. По идея на Марго, разбира се. В него са всички важни телефонни номера, графикът на татко и кой ще кара Кити на училище.
– Да не забравиш да запишеш и номера на новото химичес­ко чистене – казвам аз.
– Вече го записах. – Марго реже банан за зърнената си закуска: всяко резенче е съвършено тънко. – И без това не е нужно Джош да идва на летището с нас. Нали знаеш, че не обичам тъжните сбогувания. – Тя прави физиономия, която казва: „Ужас, емоции!“.
Да, знам.
Когато Марго реши да учи в Шотландия, го почувствах някак като предателство. Знаех, че този момент наближава, защото, разбира се, тя все някъде трябваше да учи в колеж. И разбира се, че ще иде в Шотландия да учи антропология, защото това е Марго, момичето с картите, пътеводителите и плановете. Разбира се, че един ден щеше да ни напусне.
Още съм ѝ ядосана, само мъничко. Само съвсеееем мъничко. Естествено, знам, че не е виновна тя. Но заминава толкова далече, а винаги сме казвали, че момичетата Сонг ще бъдат заедно завинаги. Първо Марго, аз в средата и после Кити. На кръщелното ѝ свидетелство пише Катрин: но за нас е Кити.
От време на време я наричаме Котенце, защото така ѝ казвах, когато се роди: приличаше на кльощаво, плешиво котенце.
Ние сме трите момичета Сонг. Преди бяхме четири. С мама, Ив Сонг. За татко беше Иви, за нас „мама“, за всички останали – Ив. Сонг е, беше фамилното име на мама. Нашето фамилно име е Кови – като Бови, а не като Боуви. Ние се наричаме момичетата Сонг, а не момичетата Кови, защото мама все казваше, че цял живот щяла да си остане момиче Сонг, и Марго каза, че и ние така трябва да направим. Сонг е презимето ни, освен това ни отива повече от Кови, защото сме повече корейки, отколкото бели. Поне ние с Марго; Кити прилича на татко: косата ѝ е светлокестенява като неговата. Хората казват, че аз приличам най-много на мама, но на мен ми се струва, че Марго прилича най-много, защото има високи скули и тъмни очи. Вече минаха почти шест години и понякога имам чувството, че довчера е била с нас, а друг път – че никога не е съществувала, освен в сънищата ми.
Онази сутрин тя миеше пода; той блестеше и къщата миришеше на лимон и на чисто. Телефонът в кухнята иззвъня, тя изтича да го вдигне и се подхлъзна. Удари си главата в пода и изпадна в безсъзнание, но когато се свести, беше добре. Това бе нейният момент на просветление. Така го нарекоха. Малко по-късно я заболя глава, легна на дивана и повече не се събуди.
Марго я намери. Тогава беше на дванайсет. Тя се погрижи за всичко: обади се на 911; обади се на татко; каза ми да се погрижа за Кити, която беше само на три. Аз ѝ пуснах телевизора в стаята за игра и седнах до нея. Аз свърших само това. Не знам какво щях да направя, ако Марго я нямаше. Тя е едва две години по-голяма от мен, но най-много на нея разчитам.
Когато възрастните научат, че татко сам отглежда три момичета, клатят глави с възхищение, в смисъл „Как се справя? Как се справя с всичко сам?“. Отговорът е Марго. От самото начало тя е организаторът, всичко е спретнато надписано, планирано и подредено.
Марго е добро момиче и предполагам, че с Кити следваме примера ѝ. Никога не съм мамила, не съм се напивала, не съм пушила, дори не съм имала гадже. Понякога подкачаме татко, че е късметлия, задето има такива добри момичета, но истината е, че ние сме късметлийките. Той е много, много добър баща. И полага големи усилия. Невинаги ни разбира, но се опитва, а това е важното. Ние, трите момичета Сонг, си имаме негласно споразумение: да улесняваме живота на татко възможно най-много. Но може би не е чак толкова негласно, защото Марго често казва: „Тихо, татко трябва да поспи, преди да се върне в болницата“, или: „Не занимавайте татко с това; направете го сами“.
Питала съм я какво щеше да бъде според нея, ако мама още беше жива. Дали щяхме да прекарваме повече време с корейс­ките ни роднини, не само на Деня на благодарността и на Нова година? Или…
Марго не вижда смисъл да предполага. Това е нашият живот; няма полза да се питаме „ами ако“. Никой не може да ти отговори. Аз се опитвам, наистина, но ми е трудно да приема този начин на мислене. Винаги се чудя какво щеше да бъде „ако“, какво щеше да стане, ако бях поела по другия път.


* * *

Татко и Кити слизат едновременно. Марго му налива кафе, черно, а на Кити сипва мляко в зърнената закуска. Аз бутам купичката пред нея, тя извръща глава и взема кисело мляко от хладилника. Носи го в дневната, за да яде пред телевизора. Още ми е сърдита.
– По-късно днес ще ходя в „Костко“, затова може да направите списък – казва татко и отпива от кафето. – Мисля да купя нюйоркски стекове за вечеря. Може да ги изпечем на скарата. Да взема ли и за Джош?
Главата ми рязко се извръща към Марго. Тя отваря уста и я затваря. После казва:
– Не, вземи само за нас четиримата, татко.
Гледам я с укор, а тя не ми обръща внимание. Досега не я бях виждала да се плаши, но вероятно така става при сърдечните дела, не можеш да предвидиш как ще реагира човек.

  


Глава 3

  

Това са последните дни от лятото и последните ни дни с Марго. Може би не е чак толкова зле, че скъса с Джош; така имаме повече време да сме само трите. Сигурна съм, че и за това е помислила. Сигурна съм, че е част от плана.
Пътуваме с колата из квартала и виждаме Джош. Миналата година се включи в маратон и сега тича всеки ден. Кити вика името му, но прозорците и без това са затворени – той се преструва, че не е чул.
– Обърни – казва Кити на Марго. – Може да иска да дойде с нас.
– Този ден е само за момичетата Сонг – казвам ѝ аз.
До обед сме в „Таргет“, купуваме някои последни неща, например десертчета за самолета, дезодорант и ластици за коса. Позволяваме на Кити да бута количката, за да прави номера със засилката, а после да се качи на нея и да се вози като на карета. Марго я оставя да го направи само два-три пъти и я спира, за да не дразни другите купувачи.
След това се прибираме у дома и приготвяме салата с пиле и бяло грозде за обяд, а после става време за състезанието по плуване на Кити. Опаковаме сандвичи с шунка и сирене и плодова салата и вземаме лаптопа на Марго, за да гледаме филми, тъй като тези състезания понякога се проточват до вечерта. Освен това правим плакат с „Давай, Кити!“ и рисуваме едно кученце на него. Татко пропуска състезанието, защото изражда бебе, а това е много добра извинителна причина. (Момиченце е и го кръстиха Патриша Роуз – на двете баби. Татко винаги се интересува за имената, защото първо за това го питам, когато се прибере след раждане.)
Кити е много развълнувана, защото спечели две първи места и едно второ, и забравя да попита за Джош чак докато се качваме в колата. Седи на задната седалка, на главата ѝ е увита кърпа като тюрбан, а почетните ленти са окичени на ушите ѝ като обеци. Навежда се напред и казва:
– Хей! Джош защо не дойде на състезанието?
Виждам, че Марго се колебае, затова отговарям аз. Може би единствено в това съм по-добра от нея – в лъжите.
– Тази нощ е на работа в книжарницата. Но много искаше да дойде. – Марго посяга над лоста и стиска с благодарност ръката ми.
Кити издава долната си устна и роптае:
– Това беше последното състезание! Той обеща да ме гледа как плувам.
– Просто му се наложи – отвърнах аз. – Не е могъл да отмени смяната, защото един от колегите му е имал спешен случай.
Кити кима неохотно. Малка е, но разбира какво е да поемеш смяна при спешен случай.
– Хайде да си вземем сладолед – предлага внезапно Марго.
Кити засиява и Джош и въображаемата му спешна смяна са забравени.
– Да! Аз искам с вафлена фунийка! Може ли да си взема фунийка с две топки? Искам с мента и с фъстъци. Не, по-добре шарен шербет и две шоколадови. Не, чакай…
Аз се извъртам на седалката.
– Няма да можеш да изядеш две топки и фунийка. Може би ще се справиш с две топки в чашка, но не и с фунийка.
– Напротив, мога. Тази вечер мога. Умирам от глад.
– Добре, но само да не го изядеш. – Клатя пръст към нея, а тя извърта очи и се смее. Аз лично ще си взема каквото вземам винаги – черешов с шоколадови парченца в захарна фунийка.
Марго спира пред закусвалнята и изчакваме реда си.
– Обзалагам се, че нямат такъв сладолед в Шотландия – казвам аз.
– Сигурно нямат – съгласява се тя.
– Няма да опиташ такъв чак до Деня на благодарността – изтъквам.
Марго гледа право напред и ме поправя:
– До Коледа. Няма смисъл да изминавам толкова път само за Деня на благодарността, не помниш ли?
– Но без теб ще е гадно – цупи се Кити.
Аз мълча. Никога не сме празнували Деня на благодарността без Марго. Винаги тя прави пуйката, печените броколи и лукчетата със сметана. Аз правя пайовете (тиквен и с орехи) и картофеното пюре. Кити е дегустаторът и сервира масата. Не знам как се пече пуйка. А и двете ни баби ще дойдат, а майката на татко от всички ни харесва най-много Марго. Все казва, че Кити я изтощавала, а аз съм била много отнесена.
Внезапно ме обзема паника и трудно си поемам дъх, вече не ми пука за черешовия сладолед с шоколадови парченца. Не мога да си представя Деня на благодарността без Марго. Не мога да си представя дори следващия понеделник без нея. Знам, че повечето сестри не се спогаждат, но за мен тя е най-близкият човек на света. Как ще бъдем момичетата Сонг без Марго?

 


Глава 4

  

Най-старата ми приятелка Крис пуши, излиза с момчета, които не познава добре, и два пъти я отстраняваха от училище. Веднъж се явява в съда заради бягство от часове. Не знаех какво е това, преди да срещна Крис. Пропуснеш ли твърде много учебни часове, си имаш неприятности със закона.
Почти съм сигурна, че ако с Крис се бяхме запознали сега, нямаше да сме приятелки. Ние сме съвсем различни. Но невинаги е било така. В шести клас Крис обичаше пособията за писане и спането у приятелки, стоеше будна цяла нощ, за да гледа филмите с Джон Хюс, също като мен. Но в осми клас, след като татко си лягаше, тя се измъкваше, за да се среща в мола с момчета. Те я изпращаха обратно до нас, преди да съмне. Аз я чаках будна и ужасена, че може да не се е прибрала, когато татко се събуди. Тя обаче винаги се връщаше навреме.
Крис не е от приятелките, на които се обаждаш всяка вечер или с които обядваш всеки ден. Тя е като трамвай, идва и си отива, когато пожелае. Не може да се спре на едно място или при един човек. Понякога не я виждам с дни, а после, посред нощ някой чука на прозореца на стаята ми и какво да видя – Крис, свита под магнолията. Винаги държа прозореца отключен заради нея. Крис и Марго не могат да се понасят. Крис смята Марго за много задръстена, а Марго смята Крис за биполярна. Мисли, че ме използва; а Крис пък мисли, че Марго ме контролира. Аз мисля, че вероятно и двете донякъде са прави. Но важното е друго – важното е, че с Крис се разбираме, а според мен това означава повече, отколкото хората предполагат.
* * *
Крис се обажда, че идвала към нас; майка ѝ била откачила и тя щяла да остане при мен за няколко часа, имаме ли нещо за ядене?
С Крис тъкмо поделяме купичка остатъци от ньоки в дневната, когато Марго се прибира, след като е оставила Кити на празника на отбора по плуване в края на сезона.
– Здравей – казва тя. После забелязва, че Крис е оставила чашата си с диетична кола на масичката за кафе, без да ползва подложка. – Би ли използвала подложка?
Още щом Марго се качва на горния етаж, Крис заявява:
– Ужас! Защо сестра ти е такава гад?
Аз плъзгам подложка под чашата ѝ.
– Днес смяташ всички за гадове.
– Защото са! – Крис извърта очи към тавана и казва на висок глас: – Трябва да си извади бастуна от задника.
А Марго крещи от стаята си:
– Чух те!
– Това беше целта! – крещи в отговор Крис и загребва и последната хапка ньоки.
Въздъхвам.
– Тя скоро заминава.
Крис се хили.
– Джоши сигурно ще пали всяка нощ свещица за нея, докато се върне?
Аз се поколебавам. Не знам дали още е тайна, но знам, че Марго не би искала Крис да научава за личните ѝ неща. Затова казвам само:
– Не съм много сигурна.
– Чакай малко. Да не го е разкарала? – пита Крис.
Кимам неохотно.
– Но нищо не ѝ казвай – предупреждавам я. – Още ѝ е мъчно.
– На Марго? Да ѝ е мъчно? – Крис започва да си гризе нок­тите. – Марго не е способна на нормални човешки чувства.
– Просто не казвай нищо – повтарям аз. – Освен това не могат всички да са като теб.
Тя се хили до уши. Има остри предни зъби, заради които винаги изглежда малко гладна.
– Вярно е.
Крис е кълбо от емоции. Казва, че понякога трябва да изкрещиш чувствата си; ако не го направиш, те ще заберат като цирей. Онзи ден крещя на една жена в бакалията, защото я беше настъпила неволно по крака. Не мисля, че при нея има опасност от загнояване на емоциите.
– Не мога да повярвам, че след няколко дни няма да я има – казвам аз, внезапно се натъжавам.
– Тя не умира, Лара Джийн. Няма за какво да ревеш. – Крис дърпа един конец от червените си панталонки. Толкова са къси, че когато е седнала, се вижда бельото ѝ. То също е червено, за да пасва на панталонките. – Всъщност смятам, че това е добре за теб. Време е да започнеш да се справяш сама и да не чакаш заповеди от кралица Марго. Това ще ти е предпоследната година в гимназията. Предполага се, че трябва да се забавляваш. Сваляй момчета, поживей си малко, сещаш се.
– Аз си живея – отвръщам.
– Да, в старческия дом – хили се Крис и аз я гледам кръв­нишки.
Марго се записа доброволка към старческия дом „Белвю“, когато си взе шофьорската книжка; помагаше в следобедните забави на обитателите на дома. Понякога ходех с нея. Сервирахме фъстъци, наливахме питиета и се случваше Марго да свири на пианото, но обикновено това го вършеше Сторми. Сторми е примата на „Белвю“. Тя командва там. Много обичам да слушам историите ѝ. А госпожица Мери е с деменция и не я бива особено в разговорите, но ме научи да плета.
Сега си имат нов доброволец, но знам, че в „Белвю“ колкото повече посетители – толкова по-добре. Голяма част от възрастните хора там не са посещавани често. Трябва скоро да ида пак; липсват ми. И никак не ми харесва, че Крис се подиграва с тях.
– Хората в „Белвю“ са живели повече, отколкото всичките ни познати, взети заедно – казвам ѝ аз. – Има една дама, Сторми, която е пяла за войниците през Втората световна война! Получавала е по сто писма на ден от влюбени в нея войници. А един ветеран, който изгубил крака си, ѝ изпратил диамантен пръстен!
Крис внезапно изглежда заинтригувана.
– Тя пази ли го?
– Да – признавам. – Не ми се струва редно, че го е задържала, защото не е имала намерение да се омъжва за него, но ми го показа – красив е. Диамантът е розов, много рядък. Обзалагам се, че сега е доста скъп.
– На мен Сторми ми се струва гаднярка – казва намусено Крис.
– Може някой ден да дойдеш с мен в „Белвю“. Ще идем в часа за коктейли. Господин Перели обича да танцува с нови момичета. Ще те научи на фокстрот.
Крис прави ужасена физиономия, сякаш съм ѝ предложила посещение на градското сметище.
– Не, благодаря. Какво ще кажеш аз да те заведа на танци? – Тя вирва брадичка към стълбите. – Сега, когато сестра ти заминава, можем добре да се позабавляваме. Аз винаги се забавлявам.
Вярно е, Крис винаги се забавлява. Понякога прекалено, но все пак се забавлява.

  


Глава 5

 
Нощта преди заминаването на Марго и трите сме в стаята ѝ, помагаме ѝ да опакова и последните дреболии. Кити подрежда спретнато принадлежностите за баня в прозрачен несесер. Марго се чуди кое палто да вземе.
– Дали да взема само вълненото, или и пухенката? – пита ме тя.
– Само вълненото. Става за всички случаи. – Лежа на леглото ѝ и направлявам процеса по опаковането. – Кити, затегни добре капачката на лосиона.
– Съвсем нов е. Естествено, че е затегната! – сопва ми се Кити, но все пак проверява.
– В Шотландия застудява по-рано, отколкото тук – казва Марго, сгъва палтото и го слага върху куфара си. – Мисля, че ще взема и двете.
– Не знам защо питаш, след като вече си решила. Освен това, доколкото помня, каза, че ще се върнеш за Коледа. Нали не си размислила?
– Не, ако спреш да се заяждаш – отвръща тя.
Честно казано, Марго не взема прекалено много багаж. Тя не се нуждае от много неща. Ако бях аз, щях да опаковам цялата стая, но не и тя. Нейната си изглежда същата, почти.
Сяда до мен, Кити се качва на леглото и се настанява в края му.
– Всичко се променя – въздъхвам.
Марго прави физиономия и ме прегръща.
– Всъщност нищо не се променя. Момичетата Сонг завинаги, забрави ли?
Татко стои на прага. Чука, макар че вратата е отворена и всички го виждаме.
– Започвам да товаря в колата – обявява той. Гледаме как помъква единия куфар по стълбите, после се връща за другия и казва сухо: – Не, не ставайте. Не си правете труда.
– Не се тревожи, няма – пропяваме ние.
През последната седмица татко е в режим на пролетно почистване, макар че не е пролет. Разкарва всичко – машината за хляб, която никога не сме използвали, дискове, стари одеяла, старата пишеща машина на мама. Всичко отива в „Гудуил“. Един психиатър вероятно би свързал това със заминаването на Марго, но аз не мога да проумея значението му. Каквото и да е – много ме дразни. Наложи се на два пъти да го пропъждам от колекцията ми стъклени еднорози.
Положих глава в скута на Марго.
– Значи, наистина ще си дойдеш за Коледа, нали?
– Наистина.
– Иска ми се да можех да дойда с теб – цупи се Кити. – Ти си по-добра от Лара Джийн.
Спечели си ощипване.
– Виждаш ли? – грачи тя.
– Лара Джийн ще бъде добра – отвръща Марго, – стига ти да си послушна. И двете трябва да се грижите за татко. Не му позволявайте да работи твърде много съботи. Настоявайте да кара колата на преглед всеки месец. И купувайте филтри за кафе машината. Винаги забравяте да купите филтри.
– Слушам, сержант – отвръщаме с Кити в един глас.
Взирам се в лицето на Марго, търся тъга, страх или притеснение, някакъв признак, че се страхува да замине толкова надалече, че ще ѝ липсваме толкова много, колкото и тя на нас. Но не виждам нищо.
Тази нощ трите спим в нейната стая.
Кити заспива първа, както винаги. Аз лежа в тъмното до нея с отворени очи. Не мога да заспя. Мисълта, че утре вечер Марго няма да е в тази стая, е непоносима. Най-много от всичко мразя промяната.
Марго пита от тъмното до мен:
– Лара Джийн… мислиш ли, че някога си била влюбена? Истински влюбена?
Хваща ме неподготвена; нямам отговор на този въпрос. Опитвам се да измисля някакъв, но тя продължава:
– Ще ми се да сe бях влюбвала повече от веднъж – казва с копнеж. – Мисля, че трябва да се влюбиш поне два пъти в гимназията. – После въздъхва тихо и заспива. Марго така заспива – една въздишка и вече е в страната на сънищата.

* * *

Събуждам се посред нощ и Марго я няма. Кити се е свила до мен, но не и Марго. Непрогледен мрак е; само лунната светлина се процежда през завесите. Ставам от леглото и се приближавам до прозореца. Дъхът ми секва. Те са там: Джош и Марго стоят на алеята. Тя е извърнала лице от него към луната. Джош плаче. Не се докосват. Разстоянието между тях ми показва, че Марго не е променила решението си.
Пускам пак завесата и се връщам в леглото, Кити се е преместила към средата. Избутвам я няколко сантиметра, за да направя място за Марго. Ще ми се да не бях виждала това. Твърде лично е. Твърде истинско. Трябваше да си е само тях­но. Ако имаше начин да го развидя, щях.
Обръщам се настрани и затварям очи. Какво ли е едно момче толкова да те харесва, че да плаче за теб? И не кое да е момче. А Джош. Нашият Джош.
Моят отговор на въпроса ѝ е „да“. Мисля, че съм била истински влюбена. Но само веднъж. В Джош. В нашия Джош.

 

 
Глава 6

  

Ето как Марго и Джош станаха гаджета. Всъщност аз разбрах за това от Джош.
Беше преди две години. Седяхме в библиотеката по време на свободния час. Аз си правех домашното по математика, а Джош ми помагаше, защото го бива по математика. Бяхме свели глави над тетрадката, толкова близо, че усещах аромата на сапуна, с който се е измил сутринта. „Ирландска пролет“.
Тогава той каза:
– Искам да се посъветвам с теб за нещо. Харесвам един човек.
За част от секундата си помислих, че говори за мен. Помислих си, че ще каже, че съм аз. Надявах се. Беше началото на учебната година. От август бяхме заедно почти всеки ден, понякога с Марго, но предимно само двамата, защото тя ходеше на стаж в плантацията „Монпелие“ три дни в седмицата. Често плувахме. Имах страхотен тен от плуването. Та за тази част от секундата си помислих, че ще изрече моето име.
Но когато го видях как се изчерви и погледна в празното пространство, разбрах, че не съм аз.
Прекарах наум списъка с възможните момичета. Не беше дълъг. Джош не се виждаше с хиляди момичета; имаше много добър приятел, Джърси Майк, който дойде от Ню Джърси още в прогимназията, и още един най-добър приятел, Бен. Това е.
Можеше да е Ашли, новопостъпила във волейболния отбор. Веднъж той каза, че била най-сладката от всички новобранки. В негова защита ще заявя, че аз го принудих да го каже: попитах го кое е най-красивото момиче от всеки клас. За най-красива от моя набор избра Дженевив. Не бях изненадана, но все пак ме прободе леко в сърцето.
Можеше да е и Джоди, колежката му от книжарницата. Джош често говореше колко била умна, колко била културна, защото била учила в Индия и сега беше будистка. Ха! Та аз съм наполовина корейка. Аз го научих да яде с пръчици. Той опита за първи път кимчи у нас.
Тъкмо щях да го питам коя е, когато библиотекарката дойде и ни каза да пазим тишина, и ние се върнахме към работата си. Джош не повдигна отново въпроса и аз не нас­тоях. Честно казано, не исках да знам. Не бях аз и само това имаше значение.
Дори за секунда не ми хрумна, че момичето, което харесва, е Марго. Не че не я виждах като момиче, което може да бъде харесано. Тя беше излизала с определен тип момчета. Умни момчета, с които правеше проекти по химия или с които се състезаваше на изборите за председател на училищния съвет. Сега като се замисля, не е толкова странно, че Джош хареса Марго, защото и той е такова момче.
Ако някой ме попита какъв е Джош – бих отговорила, че е съвсем обикновен. Прилича на момче, което разбира от компютри и нарича комиксите графични романи. Кестенява коса. Не някакво особено кестеняво, а съвсем обикновено. Зелени очи, които са по-мътни в центъра. По-скоро е към кльощавите, но е силен. Знам го, защото веднъж си навехнах глезена на старото бейзболно игрище и той ме отнесе на конче до дома. Има лунички, с които изглежда по-малък от възрастта си. И трапчинка на лявата буза. Винаги съм я харесвала тази трапчинка. Без нея лицето му ще е твърде сериозно.
Изненадващото, шокиращото беше, че и Марго го харесваше. Изненадващо не заради него, а заради нея. Никога, нито веднъж не я бях чувала да казва, че харесва някого. Аз бях вятърничавата и капризната, както твърди бялата ми баба. Не и Марго. Марго беше над тези неща. Тя съществуваше на някаква по-висша планета, където момчета, гримове и дрехи нямаха никакво значение.
Случи се съвсем внезапно. Един ден през октомври Марго се върна късно от училище; бузите ѝ бяха порозовели от студения планински въздух, беше сплела косата си на плитка, а на шията си имаше шал. Работеше по училищен проект и вече бе станало време за вечеря, аз готвех пиле с пармезан и спагети с рядък доматен сос.
Тя влезе в кухнята и обяви:
– Трябва да ти кажа нещо. – Очите я сияеха; спомням си как разви шала от врата си.
Кити си пишеше домашното на кухненската маса, татко бе на път за дома, а аз бърках редкия сос.
– Какво? – попитахме с Кити.
– Джош ме харесва. – Марго сви доволно рамене и те стигнаха почти до ушите ѝ.
Аз се вкамених. После изпуснах дървената лъжица в соса.
– Джош? Джош? Нашият Джош? – Не смеех да я погледна. Страхувах се какво може да види.
– Да. Днес ме изчака след училище, за да ми каже. Каза ми… – Тя се усмихна с копнеж. – Каза, че съм момичето на мечтите му. Представяш ли си?
– Еха… – опитах се да вложа щастие в тази дума, но не знам дали се получи. Чувствах единствено отчаяние. И завист. Така гъста и черна завист, че направо ме давеше. Затова опитах отново, този път с усмивка. – Еха, Марго.
– Еха… – отекна Кити. – Значи, вече сте гаджета?
Стаих дъх в очакване на отговора ѝ.
Марго взе щипка пармезан и го пъхна в устата си.
– Да, предполагам. – После се усмихна, а очите ѝ омекнаха и се навлажниха. Тогава разбрах, че и тя го харесва. Много.
Тази нощ написах моето писмо до Джош.

Скъпи Джош

Много плаках. Всичко беше свършило просто така. Беше свършило, без дори да имам шанс. Не защото Джош бе избрал Марго. А защото тя го беше избрала.
И това е. Изплаках си очите; написах си писмото. Зарязах тази история. Оттогава не съм мислила за него по този начин. С Марго са един за друг. Те са СЕД. Създадени един за друг.
Още съм будна, когато Марго се връща в леглото, но бързо затварям очи и се преструвам на заспала. Кити се е свила до мен.
Чувам приглушен звук и отварям едно око да погледна Марго. Лежи с гръб към нас; раменете ѝ се тресат. Плаче.
Марго никога не плаче.
Сега, когато я видях да плаче за него, повече от всякога съм сигурна – те не са приключили.